Рождество Христово. Денят на великата тайна

<p>Той е ден на надеждата, на светлата интуиция, че в живота има една последна тайна, която го осмисля, заради която си струва самият живот. От две хиляди години християнството празнува раждането на тази надежда. Рисковано е да се говори за нея. Тя е дълбоко и интимно преживяване. Твърде крехка е тя. Особено във времена, в които хора, облечени в расо, бранят миналото си в ДС, българският синод прилича повече на политбюро от времената на застоя, отколкото на духовен водач, а най-разпространените изразни средства на вярата са бутилките с олио и чинийките с парастас. Точно заради това не бива да забравяме за надеждата. Раждането на Христос е раждането на спасението. Това не е клише, а истина, която може да бъде преживяна, но не може да бъде натрапвана. И освен това е истина, която въпреки своята очевидност остава скрита за голяма част от света. Дори и за онзи, който доскоро се имаше за християнски и който все още не е разбрал, че кризата, която го сполетя, е свързана със загубата на спомена за тази истина и отказа да се живее в нея.</p> <p>&nbsp;</p> <p>Борис Пастернак има няколко чудесни изречения в &quot;Доктор Живаго&quot;. Там той говори за това как сред блясъка и славата на римската империя, сред разкоша на една древна и богата култура, сред интелектуалното самомнение на римляните и самодоволното благочестие на фарисеите, незабележимо, непретенциозно, без демонстрация на човешко могъщество Бог посещава историята и я преобразява. Велика тайна. Нейното незабележимо присъствие помага да се понася абсурдността на ежедневието. Трудно е човек да остане пет минути с ясното съзнание за безсмислието и безобразието, което го заобикаля всеки ден, за болката, която другите му причиняват, за вредите, които сам си нанася, и за пропиляното време, в което е загубил себе си. Трудно е да се понася това, ако поне за миг някъде дълбоко в душата му не проблясва, макар и смътно, споменатата тайна. Ако я няма надеждата, че тя е неговото спасение. Един от големите православни богослови на ХХ век, отец Александър Шмеман, казва, че християните са хора, които знаят, че Христос е дошъл, и които очакват Неговото завръщане. За тях дълбокият смисъл на днешния ден идва от миналото. Той е ден, свързан с Христовото пришествие в света.</p> <p><br /> Но днешният ден има и друго значение, защото е ден преди Христовото завръщане. Християните винаги живеят между двете Христови пришествия: едното в миналото, другото в бъдещето. А смисълът на настоящето идва от думите на Спасителя, който казва: &quot;И ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века&quot; (Мат. 28:20). Миналото, настоящето и бъдещето не са просто времето от календара, а време, което вътрешно се преобразува чрез вярата и опита на християнина. То е свързано с Христовото пришествие в миналото, с Неговото пришествие в бъдещето и с присъствието Му сега. Това е време, което коренно се различава от онова на хората, които &quot;деловото&quot; време на света повлича в своя въртоп. Хора, чиито цели са уж прагматични &ndash; да спечелят пари, да добият собственост, всеки ден да повдигат &quot;стандарта си на живот&quot;, а накрая да умрат с думите: &quot;Ето, аз притежавах всичко това, но вече нищо няма смисъл&quot;. &quot;Тъжно, трагично тъжно е &ndash; пише отец Шмеман &ndash; да не се знае, че миналото, настоящето и бъдещето са получили от Христос нов и радостен смисъл.&quot; Обикновено в навечерието на християнските празници медиите публикуват най-различни &quot;нови&quot; разкрития за Светото писание, за Иисус, за произхода на християнството и за &quot;тайните ръкописи&quot;, в които се крие &quot;истината&quot; за Него. Подобни &quot;сензации&quot; винаги се мъдрят под рубрики като &quot;Гръм и мълния&quot;. Затова бих искал да ви предложа кратък текст, посветен на Тайната, чието Рождество празнуваме за пореден път. Това са думи на друг голям християнски мислител от ХХ век &ndash; Пол Тилих:</p> <p><br /> <strong>&quot;Тайната на спасението е в тайната на един Младенец. Очаквали го пророк Исая, заради възторженото си видение, Вергилий, заради поетичното си проникновение, а също и онези, които чрез учението си за мистериите празнували раждането на новия Еон. Всички те, както и ранните християни, знаели, че спасението идва с раждането на едно дете. Младенец реален и в същото време нереален. Младенец, който е в историята, но все още не е историческа личност. Неговата същност е видима и невидима. Той е тук и в същото време Го няма. Спасението има природата на този Младенец. Християнството всяка година си спомня детето Исус на най-вълнуващия си празник, подобно на същността на спасението &ndash; колкото и да е видимо, то винаги си остава и невидимо. Този, който иска само видимо спасение, не би могъл да види нито святото дете в яслите, нито светостта на Човека на кръста, нито парадоксалната същност на всяко свещенодействие. Спасението е Младенец и като порасне, Го разпъват на кръста. Само онзи, който може да види силата в поражението, славата в страданието, невинността във вината, светостта в греха, живота в смъртта &ndash; само той би могъл да каже: моите очи видяха спасението. Трудно е да кажем това в наши дни, но трудно винаги е било и винаги ще бъде. Спасението е било, е и ще бъде тайна. Тайната на един Младенец. И колкото и дълбоко да затъва светът, дори да стигне до пълно самоунищожение, докато има живи хора, те ще изпитват тази тайна и ще казват: блажени са очите, които виждат онова, което виждаме ние&quot;.</strong></p>