Любослава Русева: Не желая да се подчинявам на "правилни" граждани, комсомолщината ме отвращава

– Какви са спомените за дядо ви, българския писател сатирик Петър Незнакомов?

– Наистина имах късмета да израсна в среда на артисти, на култура и смях. Вкъщи непрекъснато се цитираха Хашек, Илф и Петров, Джером К. Джером, нашите хумористи класици, но и „сериозни“ автори, та и до днес знам къде какво да намеря, за да го използвам в текстовете си.

Дядо ми беше изключително самовзискателен в работата си, проучваше исторически епохи, биографии, документи, познаваше добре стотици произведения. Това се вижда в литературните му пародии, в хумористичните разкази, особено в „Разкази за петте океана“ и „Жреците на Талия“. Чак сега си давам сметка какъв труд е положил по читалните на библиотеките, тогава нямаше Гугъл, за да си направиш справка за минути. В хумора му има втори план, препратки, дълбочина.

Той доста се дразнеше, когато го наричаха „жизнерадостен хуморист“, защото самата характеристика показва едно погрешно разбиране за смешното - като нещо лековато. Други, най-вече негови колеги, се обиждаха на литературните му пародии на нелепи поетични или прозаични увлечения…

В „Жреците на Талия“ описва въображаемите си срещи с Ботев, Вазов, „колегата“ Алеко, „кореспонденцията“ с Николай Лилиев и т.н. Във всеки „спомен“ има толкова добро познаване на епоха, личности, взаимоотношения, че на домашния телефон звъняха читатели, които питаха колко годишен е Незнакомов, за да се познава с класиците. Една позната бе споделила, че страшно се разочаровала от него, когато в „мемоар“ прочела, че по царско време е бил дипломатически представител в Щатите, женен за придворна дама.

Ей такива „недоразумения“ ставаха, защото под неговото собствено име са обединени различни герои, човешки слабости и пороци.

Актрисата Люба Алексиева и писателят Петър Незнакомов - бабата и дядото на Любослава Русева. Снимка: личен архив

– Доколко е повлиял на формирането на личността ви?

– Понякога и аз пиша пародии и фейлетони, няма съмнение, че ми е повлиял. Въобще нямам претенцията, че правя литература, писала съм разни пародии във вестници – например в „Новинар“, „Дневник“, „Гласове“, сега продължавам в сайта „Редута“. Имам и идеи за сценарии. Забелязвам, че децата ми често си пускат „Хитър Петър“ и всеки път много се забавляват. Понеже дядо ми е негов сценарист, помня, че веднъж Христо Ганев му каза: „Пеца, ако беше в Холивуд, досега да си станал милионер!“

Е, не стана, мога само да съжалявам. Но отвъд шегата, съжалявам най-вече, че е позабравен, когато работите му днес звучат особено актуално. Неотдавна четох общите им сценарии с Мирон Иванов. Много приятно ми стана, когато прочетох и спомена на Георги Марков за тях в „Задочни репортажи за България“. Там той пише, че може би повлияни от успеха на Илф и Петров, двамата се кооперират и създават едни от най-смешните фейлетони и сценарии по онова време.

Огромно удоволствие им доставяло самото колективно писане, при което те самите се смеели до припадък. Георги Марков разказва още, че се прочуват и с писмата, които започват да пишат до разни министри, важни държавни ръководители и институти, с абсурдно смешни предложения за разрешаване на важни въпроси. Разбира се, написани отново много сериозно! Можете да си представите как са се възприемали тези шеги в онези сиви години…

– Вие бяхте един от най-суровите критици на „Шарли Ебдо“, и то в разгара на кампанията в тяхна подкрепа „Аз съм Шарли“. Статията ви „Защо простащината не е сатира“ предизвика противоречиви реакции, дори имаше обвинения, че се обявявате против свободата на словото…

– Мнозина продължават да бъркат безвкусната провокация със свободата на словото, а откровената простащина – с творческа дързост. Такива свеждат сатирата до примитивна подигравка и пошла пропаганда, смятайки, че е изкуство да напишеш нещо обидно за някого или да нарисуваш пророка Мохамед под надслов „Коранът е лайняна работа“.

Щом ще се говори за свобода на словото, следва да имаме и свободата за критична оценка на това слово. Свободата на словото е преди всичко отговорност за словото и пред словото, тъй че не е зле да престанем с клишетата и да си дадем сметка не само за това какво казваме, но и как точно го казваме. Във всеки случай обидите към етнически групи и вероизповедания са нищо друго, освен варварщина, която претендира, че е сатира, но не е. Въпреки че сатирата уязвява, търси слабите места, подиграва им се, даже издевателства над тях, тя не е нищо повече от дразнене, ако е неталантлива, невъзпитана и арогантна. Съпротивата на интелигентния присмехулник изглежда другояче, тя приобщава.

Впрочем „шарлитата“ изведнъж се оказаха силно възмутени, когато „Шарли Ебдо” публикува карикатури с Айлян Кюрди - удавеното тригодишно кюрдче от Сирия, станало символ на бежанската криза.

Любослава Русева в Сиатъл, със своя ментор журналистката Патриша Стюарт, по време на стажа й в “Сиатъл таймс” . Снимка: личен архив

– Как си обяснявате тази двойственост?

– Няма спор, наистина е отвратително да използваш образа на един мъничък мъченик, за да осмиваш и да се гавриш, но в същото време карикатуристите от списанието се бяха прицелили другаде - към самоетикетиралите се като либерали и двойните им стандарти.

Тъкмо към някогашните „Аз съм Шарли”, които превърнаха демонстрацията си на подкрепа за свободата на словото в бизнес с фланелки и ключодържатели, и които удобно си затваряха очите пред лицемерието на водещия европейски политически елит. Истинският контекст в тези карикатури беше политиката на безкритично отворени врати, на притворна солидарност и непоносим фалш.

– Като стана дума за фалша, имате няколко статии срещу т.нар. „политическа коректност“. В същото време казвате, че свободата на словото е отговорност към и пред словото, че откровените обиди са недопустими. Не влизате ли в известно вътрешно противоречие?

– Не мисля. Политическата коректност е извращение. Склонността към ограничения, санкции, забрани, спуснати отгоре заповеди са все белези на нов, уж по-рафиниран тоталитаризъм. Той детронира истината и свободата, а на тяхно място със засилка се настаниха увъртането и лъжата.

От тази лудост, тръгнала от ляворадикалните среди в Америка, черпеше вдъхновение един от най-талантливите американски комици – Джордж Карлин. Той предупреди до какви абсурди би могъл да стигне тоталитарният езиков кодекс. „Не обичам евфемизмите – писа той, – те са форма на лъжата. Тлъстите хора не са „ощетени от гравитацията“. Те са тлъсти. Лилипутите и джуджетата не са малки хора“.

Това, естествено, съвсем не значи, че е приемливо да обиждаме някого за начина, по който изглежда. Но нахалството на умишлената тъпота, както я наричаше Карлин, стигна дотам да се забраняват думи, дори да се „чисти“ творчеството на Марк Твен.

– Говорите за свободата и в този ред на мисли: каква е цената на това да си независим журналист? През какви предизвикателства, както е модерно да се наричат, сте преминала?

– Работила съм в няколко вестника и списания, но никога не съм се чувствала зависима. Лично аз съм от щастливците, на които никой не е нареждал какво да пише. Имало е и случаи, когато мои материали са излизали, въпреки че мнението ми не е съвпадало с това на главния редактор. Но несвободата, разбира се, има и други форми.

Няма да скрия, например, че съм се съобразявала с по-скоро негласни табута или зони на мълчание и неведнъж сама съм си удряла спирачки докъде и за кого мога да си позволя да пиша.

Най-неприятно е, когато работиш на място и с хора, към които изпитваш огромна вътрешна съпротива, но си принуден от обстоятелствата да ги търпиш. Въпреки това съм се стремила, в името на уважението към читателите и собственото си себеуважение, да не се подхлъзна и стана част от пейзажа, в който преобладават зависимости, поръчки, откровен PR, изнудвания и професионално унижение.

– Какво е настоящето на българския медиен пейзаж?

– И други пъти съм казвала, че имаме огромен проблем: бариерата между власт и медии отдавна се срути, така и двете страни станаха зависими една от друга. А това пък нанесе тежки поражения върху българската публичност – даде възможности медийната картина на реалността да бъде представяна за самата реалност. Маскирана зад думите “свободна и независима преса”, тази обвързаност с политическите звезди на деня роди несвободна публика, лишена от предлагане на обективност, смисъл и култура. Нещо повече, опасният модел на нерегламентираното съжителство изгради една всеобхватна олигархична конюнктура и започна да се възпроизвежда от само себе си, по една матрица.

За щастие, преди 6 години няколко колеги се събрахме и направихме reduta.bg. Mотор на сайта е Тони Филипов, Д-р, но всъщност нямаме главен редактор, собственици и изобщо представители на кастата, която борави с абсолютната истина. Накратко: всеки от нас има пълната свобода да пише това, което мисли, нямаме общи политически пристрастия, както и ограничения.

Любослава Русева. Снимка: личен архив

– Кои ваши текстове са ви създавали проблеми или пререкания?

– Като че ли най-много неприятности, най-вече поради неразбиране, имах по време на протестите през 2013 г. В началото бунтът на морално разгневените беше вдъхновяващ, недоволството се изразяваше с ирония и вкус, а походът на отвратените от отвратителните изглеждаше наистина красив. Лека-полека обаче на улицата се промъкна един нездрав патос, който не само противопостави „умните и красивите” на „оскърбените и унизените” от февруари 2013 г., а даде тласък на поредица от нарцистични акции.

След нахлуването на пиарски и рекламни агенции в ролята на организатори на ивенти, недоволството затъна в бутафорни пърформанси. Всеки критик на това похищение моментално биваше обявен за платен от властта провокатор, подлога на Пеевски, червен боклук и агент на Путин. Настръхването срещу различното мнение и убедеността, че съществува само една истина, роди безумия като списъка на „комисарите на подмяната” с имена на 45 „врагове на протестите”, сред които бях и аз…

И досега мисля, че да се състави такъв списък в сумрака на анонимността е страшна диагноза, симптом за всеобщо полудяване. За някаква перверзна настървеност да обориш и обидиш, да удариш и съсипеш.

– До какво доведе това?

– Нетърпимостта помежду ни развали дългогодишни приятелства, мнозина някогашни приятели така и не разбраха, че критиката ми е наистина срещу, но е срещу превръщането на протестите във фарс. И преди всичко срещу лицата, които се самоназначиха за водачи и говорители на разгневените хора, за да ги употребят безскрупулно в своя изгода. В случая – за политическия реванш на „старата“ десница и най-вече на ГЕРБ, която успешно върнаха на власт.

От днешна гледна точка не съжалявам за нито един написан ред, а и последвалите събития, с риск да прозвучи нескромно, сбъднаха прогнозите ми.

– По цял свят се говори за взаимовръзка между журналистика и социални мрежи, за потенциала за отглеждане на гражданско самосъзнание чрез последните. Какво мислите за тъмната страна на присъствието на българина в социалните мрежи и форуми?

– Има една научна студия на Найден Шейтанов за българския дух на отрицанието. Писана е някъде през 30-те години на миналия век. В нея той споменава и завистта, но според Шейтанов големият ни манталитетен проблем е именно в отрицанието. И знаете ли защо? Завистта предполага, че имаш качества, за да оцениш по-качествения от теб, и си даваш сметка за границите на своя талант. Измъчваш се дори, знаейки, че никога няма да ги прекрачиш, докато духът на отрицанието се крепи преди всичко върху невежеството.

На много от нас ни липсва дарба за самооценка, да не говорим за самовзискателност, в резултат на което невежеството шества по българските земи с изправена глава, то е самонадеяно. Не просто подценява опита да се обозначиш като по-смел и умен, а го подминава с просташка насмешка. Въобразява си, че подигравката го прави значимо, и е убедено, че присмехът му е присъда от последна инстанция. То смята, че може да взриви всяко усилие и да принизи до себе си всеки, като надраска нещо отблъскващо по негов адрес.

– А нашият Фейсбук?…

– Той е огледало на този дух, затова се е превърнал в живителна среда за скандали, интриги, оплюване на опонента, смазване на аргументите му с лични нападки. В социалната мрежа ние се ръфаме с огромен кеф, обединени от непоносимостта. Омразата, оказва се, е най-здравата българска конструкция, най-устойчивият ни фундамент.

Лошотията ни вдъхновява и зарежда с енергия не да живеем един с друг, а да воюваме един с друг. Оцеляваме с грубост, вдишваме и издишваме негативизъм. Вежливостта е слабост, радостта - глезотия, а удивлението се приема за глупост… Още по-неприятно е положението във форумите, където повечето активисти са с никове и тази анонимност допълнително предразполага към разпищолване на „тъмната страна“.

– Вие сте преди всичко политически анализатор, може би един от най-критичните публицистични гласове. Чувствате ли се сама в това, което правите?

– Скоро четох статията на Копринка Червенкова за 60-годишнината на в. „Култура“ и съм съгласна с всяка дума… За това, че средата, в която сме потопени, е не талантлива, дори токсична; за това, че не допуска създаването на критична маса от хора, които биха могли да защитават ценности, вкус; за това, че средата е пренаселена с преродени комсомолци, с „правилни“ граждани, с конформисти. Когато решиш дилемата дали да съответстваш на средата или на себе си, избирайки второто, ставаш уязвим и много самотен.

Всъщност не само не държа, а упорито не желая да се харесвам на споменатите „правилни“ граждани, комсомолщината ме отвращава. Щом чуя думи като принципи, каузи и морал, олигавени от тарикати, на които те послужиха за целите на кариерното им развитие, направо бягам презглава. А най-жалки ми изглеждат борците срещу мафията, които по площадите заемаха пози на разгневеност, но нямаха нищо против да си поуправляват с мафията, отново дрънкайки за реформи и ценности.

Понякога ме завладява усещане за безсмислие – не виждам ефект от писаниците, или размърдване – като в тресавище без въздух. Често споменаваме думата „разпад“, но нашето прилича по-скоро на разложение. Разпадът предполага движение, докато при разложението всичко кротко си гние…

– Кое все пак ви дава сила да продължавате да пишете?

– Германският философ Юрген Хабермас казва, че интелектуалецът е човек, който хем не губи съзнанието за своята погрешимост, хем има смелостта да заема нормативни позиции и фантазия да разработва идейно богати перспективи. Той нарича интелектуалеца „система за ранно предупреждение“, защото трябва да притежава изпреварващ усет за важните неща. И да ги съобщава, с риск да остане неразбран или дори -намразен.
С редки изключения, журналистите не са интелектуалци, не съм интелектуалка и аз.

Струва ми се обаче, че за хора, анализиращи политически и обществени процеси, би трябвало забележката да важи. Системи за ранно предупреждение – ето това е, нека бъдем такива. И не виждам по-голям стимул от този, за да продължиш да работиш.

------------------

Любослава Русева е анализатор на обществото (това е може би най-точно определение), един от най-критичните публицистични гласове у нас. Родена е през 1970 в София и е завършила славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. През годините е работила във в. „Новинар“, в.„Дневник“ като колумнист и политически наблюдател, зам.- главен редактор на сп. „Тема“, коментатор във в. „Гласове“. Понастоящем е анализатор в сайта „Редута“.

Източник: 

http://e-vestnik.bg