"Протестите сега са резонни и верни, но решението е взето. В момента ние правим всичко възможно да се преборим с негативните последствия от едно вече взето решение. Цялата тази мобилизация би трябвало да се осъществи на по-ранен етап. Включително, като се търси подкрепата на страни, които имат същите проблеми. Нещо, което се прави сега". Това казва в интервю за Епицентър. бг директорът на Института за икономика и международни отношения Любомир Кючуков.

Любомир Кючуков e директор на Института за икономика и международни отношения. Бивш заместник министър на външните работи и посланик на страната ни в Лондон.

 

- Господин Кючуков, международните анализатори прогнозирате тежка година за света и за Европа. Завръзка или развръзка ще бъдат предстоящите европейски избори от гледна точка на два основни въпроса: нарастващата популярност на националистическите партии и бъдещето на Европейския съюз?

 

- Ако трябва с една дума да се определят очакванията за 2019 г. в международен план, то това е „несигурност“. Дефицитът на сигурност се чувства на всички нива и сфери - национално, социално, политическо, персонално. И евроизборите по-скоро ще са стъпка в тази посока.

 

Две събития ще определят политическата динамика в Европа през годината - Брекзит и изборите за Европарламент. Като отсъствието на сигурност, нарастващите неравенства и кризата на доверие в институциите и традиционните политически партии още на този етап очертават едно много по-значимо присъствие на популистки и националистически формации след изборите през май за Европейски парламент. След отминалите избори в Холандия и Франция мнозина побързаха да обявят обръщане на тази тенденция, но това се оказа подмяна на действителното с желаното. Нарастването на влиянието на крайно десните формации вече не е национална тенденция, а общоевропейски процес.

 

Очакванията са и двете основни политически течения, ляво- и дясноцентристкото, да загубят позиции в ЕП. Първо, защото те се възприемат като част от проблемите, а не от тяхното решение; второ, защото те до голяма степен загубиха взаимната си алтернативност – особено там, където управляват заедно в големи коалиции като Германия. Евентуалното засилено присъствие на националистически формации в ЕП, а и придвижването като цяло на десния център в Европа още по-надясно (за да спре изтичането на гласове към крайната десница) ще се отрази поне в две посоки: формирането на Европейската комисия и политиките на Евросъюза.

 

„Бялата книга“ на Юнкер беше позитивен факт, защото направи опит да отвори по-широко дебата за бъдещето на ЕС. Но този дебат бе доста бързо затворен с негласния консенсус, че Европа на различните скорости е реално възможния път, отразяващ и досегашното състояние и развитие. Само че само по себе си това не е решение, а отлагане на решението. Защото ключовият въпрос, останал без отговор, не е за скоростите, а за посоките. А те са само две: напред, към повече интеграция или назад, към повече национална държава. Идеята за Европа на различните скорости е опит да се тръгне едновременно и в двете посоки. А тезата за Европа на нациите ни води по-скоро към Европа на национализмите – и техния сблъсък рано или късно.

 

- Преглед на държавите-членки на ЕС показва, че правителствата в поне половината от тях изглеждат нестабилни – в Испания е на малцинството, в Белгия – също, и то заради глобалния пакт за миграцията, и т. н. В тази ситуация (и преди евровота) по-добре ли е за Брюксел да се отърве от проблема Брекзит час по-скоро?

 

- Брюксел не може да се отърве от последствията от Брекзит – независимо дали го има или го няма и без значение как евентуално ще се осъществи. Тук по-скоро става дума за минимизиране на негативните последствия – и за Великобритания, и за Европа. Ако може все пак да се намери и някакъв позитив в случващото се през последните две години след референдума в Обединеното кралство, то това е свързано с факта, че като че ли се притъпиха опасенията от ефект на доминото. Брекзит подейства доста отрезвяващо на Европа, като дори и повечето евроскептични партии вече говорят не за напускане на ЕС, а за неговото реформиране.

 

- Как обаче ще завърши тази Брекзит-иада? За Мей, за Острова, за нашите сънародници там?

 

- Дългосрочна политическа криза и дълбоко конфронтирано общество – това са резултатите от Брекзит за Обединеното кралство. Независимо дали или как той ще се случи. На 15 януари (ако тогава действително се проведе гласуването в британския парламент) ще приключи етапът на тактическите маневри около Брекзит. След това вече ще трябва да се върви към решение.

 

Тереза Мей съвсем целенасочено отлагаше вота, тласкайки парламента към цайтнот, за да изправи депутатите пред ясна дилема: или този договор, или напускане без договор. Като парадоксът е, че по този начин тя разчита да привлече не депутатите от собствената си партия (защото много от консерваторите предпочитат именно Брекзит без договор), а да събере необходимата ѝ подкрепа от средите на опозицията – като се надява те да изберат по-малкото зло, гласувайки за сегашната договореност с ЕС. Въпреки това, с оглед на вече многократно публично заявявани позиции, би било изненадващо, ако парламентът подкрепи договора. Ако гласуването е негативно, въпросът ще бъде дали Мей ще иска и ще може да поведе страната към Брекзит без договор – което мнозина основателно определят като Брекзит на хаоса. Алтернативите все пак остават.

 

Вариантите за отлагане на датата за напускане след 29 март (съгласувано с ЕС) и дори и евентуален нов референдум (след предсрочни парламентарни избори и ново правителство) не следва да се изключват. Но при всеки един от тях ще бъде необходимо решение на британския парламент – а няма индикации, че той може да събере мнозинства в полза на който и да било от тях.

 

Що се отнася до българските граждани, които вече са във Великобритания, то договореностите между Лондон и Брюксел дават достатъчно гаранции за тяхното бъдеще. При Брекзит без договор обаче тези гаранции отпадат, решенията по всеки отделен въпрос (престой, гражданство, работа, обучение, социални права и т.н.) ще се взимат в едностранен порядък от британското правителство, което пък ще води до съответната реакция от ЕС.

 

- Според вас изявлението на Тръмп, че не му пука за Европа, обединява или разделя Стария континент?

 

- През последните години Атлантикът става все по-широк и все по-дълбок. Започнаха да се появяват не просто пукнатини в конструкцията на евроатлантическата връзка, но да се генерират и сериозни проблеми и противоречия – и в политика, и в областта на сигурността, и в сферата на търговията и бизнеса. Това поставя въпроса за постепенната еманципация и за собствената самостоятелна роля на Европа в глобалния свят: не срещу САЩ, а редом със САЩ, но отделно от САЩ. Впрочем, първите стъпки в тази посока вече са факт: ЕС разработва собствена система за сигурност, търсят се механизми за преодоляване на американските санкции срещу Иран… От друга страна самата Европа съвсем не е единна в подхода си към САЩ. Особено когато става дума за сигурността погледът на редица страни (Великобритания, Полша, Румъния, прибалтийските страни) е насочен не толкова към Брюксел, колкото към Вашингтон.

 

- Как тълкувате понижаването на дипломатическия ранг на представителството на ЕС в САЩ? Имат ли действията на Тръмп по принцип някаква вътрешна логика, която диктува решенията му?

 

- Многополюсният свят освен всичко друго означава, че САЩ вече ще трябва да се съобразяват с интересите и на други държави. Което неминуемо е съпроводено с отстъпване и загуба на позиции и политически ресурс. Впрочем, от това как САЩ ще менажират собствения си преход от едноличен хегемон в макар и водещ, но все пак един от няколкото изявени глобални играчи, ще зависи стабилността на света в следващите десетилетия. Обама бе първият американски президент, който публично формулира тази тенденция. Като за дълго време реакцията се свеждаше до засилване на интервенционизма с оглед запазване на влиянието.

 

Тръмп тръгна по друга линия – на вътрешно икономическо укрепване на страната, съпроводено със силна доза изолационизъм. Плюс отход от международните ангажименти на САЩ, несъобразяване с международните институции, прехвърляне на външната политика от сферата на многостранната дипломация (т.е. мултилатерализма) в лоното на двустранните отношения, където САЩ са в привилегировано положение доколкото техният политически и икономически ресурс надхвърля този на която и да е друга страна. Което води до ерозия на сегашния международен ред с риск да се окажем в свят без правила на играта.

 

Подходът „Америка на първо място“ освен всичко друго означава и несъобразяване с позициите и интересите на другите, включително на партньорите в ЕС и НАТО. И тук по-важен е не толкова въпросът с дипломатическото представителство на ЕС и недипломатичните коментари на Тръмп, а пренебрежението към европейските позиции – например при напускането на Парижкото споразумение за климата, излизането от редица структури на ООН (ЮНЕСКО, Съвета по правата на човека, конфликтът с Международния наказателен съд и др.), отказът от ядрените договорености с Иран, преместването на посолството в Йерусалим, намерението за излизане от споразумението за ядрените ракети със среден и малък обсег и т.н.

 

- В контекста и на избора на нов изтребител за ВВС раздвоява ли се България между САЩ и Европа? Ако разделението продължи, как ще се отрази това върху българската външна политика?

 

- По отношение на качествата на предложените изтребители би следвало да говорят само експертите. Самият факт обаче, че правителство аргументира решението си с необходимостта то да бъде политическо и да изхожда от стратегическите приоритети на страната поставя въпроса доколко изобщо самият търг е определящ и заявените критерии – меродавни. Като се налага убеждението, че ако в конкретния случай става дума за политика – това е политиката на най-малкото съпротивление.

 

- Доскоро всичко изглеждаше лесно, макар и клиширано – евроатлантическа ориентация, евроатлантически ценности и т.н. Сега светът изглежда друг и се налага сложен баланс между различни интереси – САЩ, Китай, Русия, Турция, Германия, Франция, Великобритания....Елитът ни подготвен ли е за това предизвикателство?

 

- Понятията остават валидни, но когато се изпразнят от съдържание те постепенно девалвират. България е член на ЕС и НАТО, това предполага определени отговорности, но означава и сериозни права. Проблемът е, че ние по-скоро присъстваме, отколкото участваме в дебатите и взимането на общи решения. Страната ни като че ли предпочете уюта на разтварянето на българската външна политика в общоевропейските подходи, отколкото аргументирането на позиции и отстояване на интереси в рамките на ЕС и НАТО. Създава се впечатлението, че се носим с развети платна по течението. А при влизането ни всички партньори заявяваха очакване България да даде добавена стойност във формиране на общите, именно общите, европейски политики и подходи поне в три направления: Балканите, Черноморския регион, пост-съветското пространство. За съжаление, професионалната експертиза на колегите във Външно министерство до голяма степен е изолирана от формирането на външната политика на страната и тяхната роля е сведена до това да организират посещения, а не да правят политика. Половин година след края на българското председателство на Съвета на ЕС се налага констатацията, че ние добре се справихме със събитийната страна, но в политически план заявените приоритети и амбиции останаха по-скоро епизод, отколкото да утвърдят дългосрочни политики на страната и да генерират процеси в региона на Западните Балкани.

 

- Веднага трябва да попитам дали по време на европредседателството защитихме адекватно интересите на българските превозвачи, които сега протестират в Брюксел? Планът „Макрон“ определено е удар върху техните интереси.

 

- От една страна, самият план „Макрон“ в частта „Мобилност“ се вписва в цялостното разбиране на френския президент за бъдещето на Европейския съюз. Тоест, оформяне на ядро с различни концентрични кръгове около него, които в една или друга степен се вписват в понятието „периферия“. Това изцяло отразява интересите на няколко държави, преди всичко от Западна Европа.

 

От друга страна, България като че ли не направи достатъчно, за да се опита да финализира този въпрос по време на своето Европредседателство. Тогава липсваше необходимата активност и нагласа. Въпросът бе оставен за решаване по време на австрийското председателство при пълната яснота, че Австрия застъпва позиция, която не отговаря на българските интереси. Нещо, което на практика се и случи.

 

Протестите сега са резонни и верни, но решението е взето. В момента ние правим всичко възможно да се преборим с негативните последствия от едно вече взето решение. Цялата тази мобилизация би трябвало да се осъществи на по-ранен етап. Включително, като се търси подкрепата на страни, които имат същите проблеми. Нещо, което се прави сега.

 

- Американският президент обяви изтегляне от Сирия, евентуално и от Афганистан. Може ли конфликтните точки да се приближат до България? Например, в Черно море, около ситуацията в Украйна?

 

- Практиката показва, че проблемите с излизането почти винаги се залагат още на етапа на влизането. За съжаление, нито в Афганистан, нито в Сирия международната намеса не просто не доведе до повече демокрация, но и дългосрочно дестабилизира страните, поставяйки дори въпроса за тяхната държавност. Има достатъчно основания да се направи нерадостния извод, че международните интервенции в района на Средна Азия, Близкия изток и Северна Африка през последните две десетилетия претърпяха провал. В този смисъл изтеглянето на САЩ при отсъствието на широко международно политическо съгласие за бъдещето на Сирия няма да реши проблемите на страната и региона, като същевременно се създават рискове от реактивизиране на силите на Ислямска държава.

 

Що се отнася до конфронтацията между ЕС, НАТО и САЩ с Русия и по специално напрежението в Черноморския регион, то засега няма особени основания за оптимизъм – независимо, че в редица европейски страни вече се наблюдава умора от санкциите.

 

Същевременно липсва политическа решимост за търсене на трайно решение. Очевидно е, че сценарият „военна победа“ е неосъществим, надеждите за евентуални едностранни отстъпки от страна на Русия също са безоснователни, а съхраняването на статуквото или „замразяването“ на конфликта на практика ще означава дългосрочно запазване на рисковия потенциал при поддържане на относителна ниска интензивност на напрежение, съпроводено с периодични пикове на ескалация от типа „Керч“. Като „казусът Крим“ задълго ще трови международните отношения. Решението може да бъде единствено политическо, взаимно договорено с участието както на страните в конфликта в самата Украйна, така и на основните международни фактори.

 

Доказателство за това са и Минските споразумения, които въпреки проблемите с изпълнението (и от двете страни) все пак са този инструмент, чрез който бе постигнато прекратяване на активните военни действия. Политически диалог и поне минимално възстановяване на взаимното доверие – това са първите стъпки, чрез които би могло да се търси деескалация на конфронтацията.

 

- В наши териториални води се разигра изключително неприятния казус с либийския танкер „Бадр“. Кой сега ще има повече работа – юристите или дипломатите и ще има ли случаят дипломатически последствия за България?

 

- Решението лежи изцяло в полето на правото – национално и международно. Като от наличната публична информация остава усещането за юридически противоречия в България и като резултат – проблеми в действията на българската администрация, ангажирана със случая. Самото разрешаване на казуса не може да бъде политическо - като резултат от двустранни дипломатически договорености. Но казусът определено има негативен ефект върху двустранните отношения и в този смисъл българските дипломати също ще имат своята роля  - за жалост за неутрализиране на последствията.

 

 

Източник: epicenter.bg

 

 

 

 

 

Още от категорията

1 коментар/a

Абе на 10.01.2019 в 21:36
дреме ви на вас за превозвачите. Корнелия кога ще протестира и за тях? Пък ние да го прочетем тук.

Напиши коментар