Въпросът е на Столична община. Или на някой неин доверен, когото тя радушно е прегърнала като идея – навярно – и не само. Отговорът е мой. Кратък. Ще се постарая да бъде и учтив, макар че всякаква власт никак не е учтива с нас и все ни говори на „ти“ и ни отделя от себе си, защото, общо-взето, сме простолюдие. Но ние все не се съобразяваме с „каквото повикало, такова се обадило“, дали защото сме възпитани, или защото сме посърнали от умора и викане.

 

Та, от името на простолюдието, искам кратичко да отговоря. Отдавна не само бръмчим, но и ручим, ама кой да ни чуе? Пчеличката върху тротинетките е супер, но ...предпочитам, вместо електричество, да има крилца като пчеличките, та да бръмчим безболезнено над софийските  улици. Иновативно е на всеки ъгъл да те чака такова возило. Само че то е неуправляемо. Пресреща ме по тротоарите. Минава по велоалеите. Минава заедно с колите. Къде да мина аз, простолюдната?

 

Отдавна ме мъчи болката, че винаги – е, или почти винаги – у  нас се поставя каруцата преди коня. Правила няма за нещо си, то вече е издигнато на пиедестал и...бръмчи.

 

Така наречените потребители на новото екстра софийско возило се преплетоха с неуморните и също неуправляеми велосипедисти. Ние, които сме потребители само на пешаходните пътеки, няма как да се включим в европоейската идея за чист въздух. По две причини – първата е, че гълтаме замърсения въздух, втората – че ние и без това си ходим ей така, с краката си. Ние не сме тези на автобомилите. А тези на бръмчащото возило също не са тези от колите. Така че колите ще продължават да ни осигуряват фини прахови  частици, заедно с други такива  щедри източници.

 

Мисля си, че първо трябваше да има някаква подготвеност, някакви правила за движението на електрическите крака. Но е мислено – май – без електричество, без светкавици в горната част на тялото. Къде са онези „мерки“, чрез които щяхме да имаме повече чист въздух? Не трябваше ли да поизчистим въздуха, а после да го поддържаме чист? Нека общината знае, че и ние имаме въпроси към нея и те вече са като дебели въжета, много и събрани на едно място, усукани заедно ...

 

Но като казвам, че за нас не се използва учтивата форма, не мислете, че нововъведението е единствената илюстрация за това. Ние сме „ти“, който няма думата. Виждате ли какви кметски платформи се издигат над главите ни, разноцветни и нереални, ненасочени към нас? Щели да обърнат сериозно внимание на крайните квартали на столицата. Това ли сме ние, равноправните граждани – пожелаят – слагат акцент на квартал, пожелаят – слагат акцент на център. То е за заблуда, не се съмнявайте. В центъра данъците са високи, но и купищата боклуци са високи. Както и децибелите от непрестанните концерти в Градската градина, Кристал и прочее обкръжаващи пространства. Съмнявам се, че ще пренесат тази висока „култура“ в крайните квартали. Крайните квартали да се дигат и да идват тук за култура. Няма значение, че живеещите в центъра са подложени на децибелен терор. И не само от концерти – от весели сбирки до ранните часове, сбирки с алкохол и пушене...каквото и да е то. В интерес на истината, наскоро, по сигнал, един-два  пъти отговарящите за  реда в столицата пресякоха веселбата. Един необходим детайл – сутрин по купищата празни шишета, бира и алкохол, които жените от „Чистота“ прибират с контейнери! – не може да се познае възрастта на веселяците. Но много от тях са непълнолетни. Седят и лежат по пейките, както и в  градинката на Кристал, и в другите централни градинки – дошли с метрото тук да си пият. И си пият на воля – има и денонощно зареждане на „пиячка“, има и спокойствие – контролът го няма.

 

Наскоро наши приятели ни казаха, че чуват концертите чак на Попа – и техният сън и под въпрос. От Градската градина – до Попа...А всички други, които живеят около въпросното шумно и неконтролирано пространство? Близките ни умират под акордите на разнообразни концерти. Те са „ти“, които общината не забелязва и хич даже не е учтива и в последните им дни. Нон стоп магазини за бира, нон стоп концерти на площада...Така че – центърът си има и боклуци (гражданите делят по някоя и друга кофа с няколко министерства, кафенета, закусвални и други бълващи боклуци заведения), има си концерти, шум, бездомници, много пиещи...А кварталите си нямат концерти, министерства, но си имат оше много няманета. Неучтиви изпълнители на народната воля – уж – където и да живеем, ние сме част от столицата, не ни делете! Не ни противопоставяйте – само защото искате да обещавате, а това е лесно. Където и да живее човек в София, той трябва да диша чист въздух, да се движи по удобни тротоари, да не брои нащърбените бордюри, които чупят ръце и крака...

 

Ще ми се от този уличен детайл, от който се вижда, че нямаме сън, чист въздух, но ни се поднасят доста недомислия, има доста липси за спокойния ни живот – да мина по моста и да стигна до държавата. Защото там също има използване на форми за фамилярничене, и оттам ни подвикват на „ти“ и пак сме лишени от  внимание, пак не ни забелязват и минаваме в някакви графи...Само една илюстрация ще си позволя: казвала съм и друг път – разбиха домовете, които били остарели и негодни – и препращат децата къде ли не.  Бута се каруцата отпред...

 

Стига толкова! Искаме списък на всички приемни семейства, с характеристика, с описание на всяко отделно семейство – защото ако децата се вземат от родителите, вместо да се помогне на бедния да ги отгледа, парите отиват при „приемните“. Намирисва на бизнес. Въпросът е прекалено сложен, за да се събере в редове. Но като непрекъснато ни се казва – ей, ти, ние ти даваме прозрачност – нека я имаме! Списък, за да знаем къде отиват тези деца. Кои са тези приемни родители? Защото зад това вземане-даване има срив на детски психики, на цели семейства...Списък с приемните семейства – по градове, селища – всички! И да бъдат оповестени така, че да стигнат до всеки от нас. За да знаем.

 

Гледам един чужденец – снима широка найлонова лента, опъната между няколко колчета на улицата. Жена му го чака търпеливо. Снима той, но не знае, че без ей това найлонова прикритие вход ли, врата на магазин ли, мнаващ човек ли, дете, възрастен – са заплашени от локвата, която се събира на много ремонтирани софийски улици – дали от дъжд, дали от бързичкото „измиване“ понякога в горещините ...

 

Та ето отговор на общинския въпрос: бръмчим. Ходим полупияни в този странен софийски пейзаж, квартални и централни, ремонтирани и неремонтирани, конфронтирани и прочее – но винаги свойски потупвани по гърба: ти бръмчиш ли...Потупвани с някое ново недомислие. И кой знае защо, винаги предизборно.

 

Питам се защо ли се сърдя на някой случаен, блъснал ме на тесния, тротоар, осеян с масички – доход за общината – от маси пред кафенетата, който ми говори на „ти“, щом така ми говори и местната власт, а и въобще властта. Но...ако искаме да ни се чува думата, да се вглеждаме в кандидатстващите да се грижат за нас. Може пък да има някой, който ни забелязва където и да сме, и да се съобразява с потребностите ни, с възрастта ни, с желанието ни да има ред, чист въздух и други такива необходими неща. Като ясли, например, като проходими улици, като боя по пешеходните пътеки, по която да не се плъзгат, неуправляеми, краката...

 

Иначе...приятно бръмчене, драги съграждани.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Ние и аз

Ние и аз

Ние се скъсваме да се противопоставяме един на друг, партийно и извънп...

3 коментар/a

Арх на 29.09.2019 в 08:45
В цивилизования свят велоалеите не са очертана с боя по-добрата част от тротоарите, а отделни ленти между тротоарите на пешеходците и уличните платна. Така на пешеходците не е оставена тясна ивица между дърветата, масичките и редките, но нагли велосипедисти, по която да се промъкват в индианска нишка.
Тома Неверни на 29.09.2019 в 11:49
Набор сбъркани мисли.
Helleborus на 29.09.2019 в 11:54
И властта и народът страдат у нас от една и съща болест, недоверие в своите сили, закърняла инициативност, затвореност в своите частни проблеми. Затова всичко, което се случва в тази пасивна и обезверена среда е продиктувано от онези, които не са пасивни, злото не спи - „Защото те не заспиват, ако не сторят зло и сън не ги хваща, ако не спънат някого.“ Всякакви заговорници и интересчии се трудят непрестанно, а ние оставяме да мине и дори съдействаме по инерция. Защото някои от тях действат и престорени на „ценности“ и уж добри правила... Влиянието на държавата се преекспонира, тя става всемогъща само в едно заспало общество, но в едно будно общество, тя едвам насмогва да обслужи всичко онова, което хората правят. Хората в кварталите си могат да имат инициативи за всичко, дори свързано с благоустройството, хората по принцип трябва да имат инициативи за всичко и да затрупват държавните чиновници с молби за съдействие, с позволения да направят едно или друго. Животът е наш, ние не сме подчинени на държавата, държавата сме ние, ние трябва да бъдем авторите на всичко. Не както Манолова иска, да си разиграват коня и да ползват гражданите за параван, за да не чуят опозицията и разумната критика, а обратно, нашият активен живот, да не остави празно място за далаверите на онези тарикати, които искат през властта да се облажват. Но за да бъдат хората активни, те първо трябва да бъдат събудени и разкачени от матрицата... тази илюзорна виртуална среда, изкуствено създавана от медии и интернет, където важни стават измислени герои и теми, които в реалността изобщо не са важни. Човек няма как да живее в илюзията за дълго, ако не променяш реалността, тя ще те застигне така или иначе. Но в реалността основният проблем не са кравите или насилието основано на джендъра, нито броя лайкове или стария модел телефон или пък неволите на Ферхунде. Хората трябва да се събират първо за да си решават проблемите и после на празни приказки. В старите демокрации повечето хора участват в някакакви начинания на своята общност, все нещо организират и действат, точно така се е случило всичко, за което може да им се завижда и да се вземат за пример. Кметове и общински служители просто споделят този тренд, като част от едно такова будно общество, нищо повече.

Напиши коментар