Емануел Мутафов: Дразни ме пролетарското отношение към интелектуалния труд

Емануел Мутафов: Дразни ме пролетарското отношение към интелектуалния труд
„Трябва да запазим остатъка от националната идентичност на българина и на държавата – това е, което ни превръща в нещо различно от територия, сбор от работна ръка, която произвежда нещо в областта на леката промишленост, на порно бизнеса или на услугите.“ Това казва в интервю за "Студия Трансмедия" доц. д-р Емануел Мутафов. Той е историк, византолог, директор на Института за изследване на изкуствата при БАН. Следва археология и история на изкуството в Атинския университет. От 1996 г. е посветен на изследването на византийско-българските културни отношения и търсенето на обективност в миналото на Балканите.

 Емануел Мутафов

 

– Г-н Мутафов, вие сте директор на един от институтите към БАН, който минава към графата „хуманитарни“ и следователно отдалечени от бизнеса. Финансовият министър в оставка Владислав Горанов може би не е чувал за вас при изготвяне на бюджета. Затова кажете няколко думи за института.

 

-Той  е основан през 1948 г., като първообразите му са Институтът за музика, който е управляван от акад. Петко Стайнов, и Институтът за изобразителни изкуства, който е имал за пръв директор прочутият ни скулптор Иван Лазаров. Изключителни интелектуалци! После през годините институтът си променя имената, има и обединение „Изкуствознание“, където работят киноведи и театроведи.

 

Всъщност от 2010 г. Институтът съществува под името Институт за изследване на изкуствата, защото обединява двата института – за музика и изобразителни изкуства, има сектор „Театър“ и „Екранни изкуства“. Когато бяхме натиснати да се реформираме от първото правителство на ГЕРБ, в резултат на преструктурирането при нас дойде и Центърът за Архитектурознание, който в резултат на международната атестация, изискана от академията, беше оценен най-слабо, разформирован и тогава дойде при нас.

 

От 2010 г. насам БАН е притискан от обществото и политическата класа да се реформира, което се и случва. Ние сме единствената институция в България, която по собствено желание е изискала чуждестранни експерти да я оценят, като някои от институтите получиха възможно най-високите оценки, като например Археологическият институт, който наистина е на световно ниво. Институтът за изследване на изкуствата покрива тези области – архитектура, изобразителни изкуства, театър и кино. Около 80 процента от изследователите в него са и преподаватели в съответните висши училища като НАТФИЗ, Държавната музикална академия, Националната художествена академия, Софийския университет, както и някои от университетите в страната. Тоест повечето от нас никога не са губили връзка с висшето образование и са едни от водещите преподаватели.

 

Профилът на института е чисто изследователски и имаме право да обучаваме единствено докторанти. Нашето основно задължение е да изследваме определени проблеми, свързани с развитието на българската, европейската и световната култура, да пишем за тях и да популяризираме резултатите от изследванията. Тоест за разлика от институтите в областта на точните науки, нямаме някакъв непрекъснат процес на изследвания, свързан с лабораторни изпитания, с поддържане на техника и т.н.

 

Има една теория на Лесли Уайт, който разделя науките не както сме приели досега – на точни и хуманитарни, а на експериментални и неекспериментални. Приемам това, тъй като в областта на хуманитаристиката, когато човек изкаже някаква идея, тя не може да бъде доказана 100% чрез опит в лабораторията. Тоест тя носи известна хипотетичност.

 

– На какво отдавате снизходителното отношение към т.нар. хуманитаристи?

 

– Да, остава необяснена и подценена ролята на подобни институти в обществото, което аз отдавам на пролетарското отношение към интелектуалния труд въобще, насаждано през последните години. Съществува едно пренебрежение – откъде накъде държавата ще плаща пари на едни хора, които не правят нищо друго освен да беседват и да пишат разни книги, които се четат от определен кръг специалисти.

 

Но именно на тези книги се гради остатъкът на националната идентичност на българина и на държавата – това е, което ни превръща в нещо различно от територия, сбор от работна ръка, която произвежда нещо в областта на леката промишленост, на порно бизнеса или на услугите.

 

– Може би наистина малко се популяризира работата на института, за да има и нещо друго в общество, залято от чалга и политика? В това отношение ролята на медиите не е за подценяване.

 

– Отваряме се постоянно към обществото, но лошото е, че връзката ни с медиите е много особена. От инициативите, които имаме, по традиция се интересуват такива медии, които са насочени към таргет групата на третата възраст, както и леви медии. Това е основният проблем.

 

Предприели сме една инициатива, която се нарича „Art Hour“, алюзията с „Happy Hour“ нарочно е търсена. Представяме свои издания, каним изпълнители на симфонична музика да представят произведения на световни автори, прожектираме документални филми, в които има наше участие – като сценаристи или консултанти, и това е всеки месец в Големия салон на БАН. Рекламира се на сайта на академията и от време на време в Класик FM. И въпреки че залата е за около 200 души, повече от 100 души не идват на тези мероприятия, въпреки че за нас това е голям разход. Полагаме усилия да бъдем достъпни, но все още хората имат известно недоверие към институцията, което се дължи вероятно на различни „послания“ в обществото.

 

– Тези „послания“ минават главно през интернет, където приличието и някакъв по-задълбочен интерес по каквато и да е тема не се срещат често. Но все пак е сравнително свободна територия за дискусии. Участвате ли в социалните мрежи?

 

– Да, основно внушенията минават през социалните мрежи. Първообразът на лошото отношение беше спектакълът „Улицата“, където Мая Новоселска се правеше на научен сътрудник от БАН. Той иначе беше хубав спектакъл, но хората така го разбраха. После дойде големият конфликт по времето на Симеон Дянков, който нарече „феодални старци“ работещите в академията.

 

Другото, което не се разбира, е, че БАН не се състои единствено от едни възрастни заслужили хора – това е т.нар. Съвет на академиците и член-кореспондентите, който съществува в много от академиите по света. Но под тази структура, която е почетна, има институти, където работят млади, активни и кадърни хора, търсени и в чужбина.

 

Това е едната илюзия, която трябва да разбиваме. „Грешката по Фройд“ беше – „феодални старци“, а не „синодални старци“. Бъркането на „синодален“ с „феодален“ идва от факта, че БАН като една стара институция притежава много имоти на ключови места в България. Един от поводите умишлено да бъде уронван престижът на академията, е, тя да бъде силно редуцирана или унищожена, за да се сложи ръка на подобни имоти.

 

Ние се намираме в една от къщите, които са много примамливи за всякакъв род бизнес, тъй като се намира в центъра на София, на „златно“ място, самата централа на БАН е от другата страна на НС, също ключово място. Академията притежава и едни от най-хубавите места във Варна, където е Институтът по океанология. Има достатъчно интереси и достатъчно хора, които умеят умело да манипулират пролетарското отношение към интелектуалния труд и и да се опитват да го тласкат към една разруха. Всеки от нас може да работи много други неща. Въпросът е дали това е неговата мисия в този живот и дали толкова лесно трябва да се откажем.

 

Къщата на големия български държавник Андрей Ляпчев на сторичната улица „Кракра“

 

– Ще остане само риалити шоуто във всякакъв смисъл. В България незабелязано изчезна критиката, авторитетите, тежката дума на специалиста за случващото се в културния живот на страната. Фалшивите месии излязоха на мода и няма никакъв публичен еталон и мярка за истинност и вкус в областта на изкуствата.

 

– Радвам се, че споменавате това, защото една от съществените части в моята програма като нов директор беше именно възстановяване на оперативната критика, която се загуби през последните десетилетия. Всяка една премиера да се коментира от професионалисти, а не просто от журналисти. Затова създадохме платформа за изкуства, където нашите колеги пишат рецензии за актуални събития от културния живот не само от страната, но и в чужбина. Тя вече година и половина започва да събира много елитна публика и доста адмирации.

В дъното се вижда бюрото на Ляпчев, което сега е част от интериора на къщата, където се помещава институтът

 

Имаме и страница във Фейсбук, която се казва Платформа за изкуства. Там се пише на по-високо от вестникарското ниво, но се стараем да се пише и достъпно. Това правим за популяризиране на своята дейност. Провеждаме ежегодни конференции, които през последните години придобиват много сериозен международен авторитет. Следващата ще бъде в края на март 2017 г. с 47 участници от чужбина.

 

– Заплащането в БАН е на границата на оцеляването. Как се справяте в такава ситуация?

 

– Сега разработвахме предложения за проект към програмата на ЕС „Create Europe“ и в документите трябваше да се посочат месечните брутни заплати на участниците в проекта. Основен партньор беше един албански университет, с който имаме взаимоотношения. И когато изпратих нашите заплати, включително и своята, колегата, с когото общувам, каза, че го е споделил със свои приятели.

 

Оригинално кресло на министър-председателя Ляпчев и картина на Николай Павлович

 

Те, каза той, изпитали страхопочитание, че продължаваме да работим за тези пари. И каза, че дори Албания, която не е член на ЕС, заплатите на професорите и на университетските преподаватели са около 1500 евро. Моята като директор стана 600 евро, което е несъизмеримо дори за стандартите на България и София.

 

Това, което ни изкара на улиците да протестираме, е, че средната заплата на академията е с 200 лв. под средната заплата за страната и под 250 лв. за средната заплата за София. От 2009 г. бюджетът, който се отпуска на академията, стига единствено за тези заплати.

 

Като директор трябва да чакам някой от служителите ми да се разболее и да излезе в болнични, та НОИ да му плати процента от заплатата, или някой да поиска неплатен отпуск, за да спестя пари за някой малък ремонт, да купя тонер за принтера или да платя режийните. Това е основният проблем. Някои колеги влизат във фантасмагорични искания, като изчисляват, че за да съществува нормално, на БАН й трябва бюджет от 176 млн. лв. Но си давам сметка, че при реалното състояние на държавата и исканията на другите сектори може би това е нереалистично и може би дори не е почтено да се иска, но става дума поне за половината от тази сума – около 96 млн. лв., за да имаме малко по-добър живот.

 

– Може би ще ви се стори странна връзката между хибридните войни, които се водят в съвременния свят, и една институция като академията. Но ми се струва, че манипулациите с историята, които подхранват такива войни, ще са по-малко, ако се чува повече гласът на авторитетите, на хората, които се занимават с истинска наука в областта на историята. Всъщност ние сме заобиколени от лъжливи истории, които помпат националистически страсти или дори претенции за коригиране на граници. Тоест историята е взета на въоръжение от политиците и само Македония е достатъчна като пример в това отношение. Какво мислите за това като историк и византолог?

 

– Достъпът до източници в Гърция не е лесен за чужденци. Гърците, естествено, са с предимство. Парадоксално е, но в България е точно обратното – за българи достъпът е по-труден, отколкото за чужденците. Тъй като знам гръцки и съм техен възпитаник, се ползвам все пак с някакви преференции, но си мисля, че съм допринесъл за опознаването на двата народа и за поставянето на научните проблеми, които съществуват между нас на една по-обективна основа.

 

До 1989 г. и двата народа служеха на стереотипи, насаждани от социалистическата пропаганда и въпреки че сме толкова близо като религия и като манталитет, всъщност не знаехме почти нищо един за друг. Ние, българите, сме далеч по-любознателни  и знаем повече за Гърция, отколкото те за нас. Но те са възпитавани с една желязна национална политика, всеки средностатистически грък знае, че Пловдив е Филипополи, че Созопол също бил гръцки. Но ако ги попиташ каква според тях е религията на българите, вдигат рамене или сериозно смятат, че повечето сме мюсюлмани. В някои отношения обаче трябва да се поучим от гърците. Ние сме единственият балкански народ, който не слуша собствената си музика, а тази на комшиите. Българинът не служи на никакви митологеми, които за жалост работят. Същото е и с македонците.

 

Аз не приемам всичко, което прави академията, но ме изкарва от обувките фактът, че академията има международни проекти с македонската академия на науките и на изкуствата. Не може да има българо-македонски проект, защото по същата логика трябва да има шопско-македонски, капанско-родопски и т.н.

 

– Коя е най-голямата митологема, с която сте се сблъсквали в професията?

 

– Те са много. Например това, че Александър Македонски е грък. Самият Александър не е знаел каква е неговата националност и ако Атина и нейният Партенон са символ на древногръцката цивилизация, а най-великият грък е Александър Македонски, тогава най-големият въпрос е защо този грък е разрушавал два пъти Атина по време на своето управление. Тези механични пренасяния на ценности и на национализма от края на 19-ти век към по-стари епохи, водят до смешни ситуации.

 

Разбира се това, което се случва в съвременната Република Македония, също е грозно особено по отношение на нас. Не оспорвам правото на всеки да се нарича какъвто си иска, но не за сметка на комшиите. Те много добре обаче го осъзнават. Преди години бях със семейството си в Охрид и там се разхождаме в Самуиловата крепост. Местната екскурзоводка ни разказва за „македонскио цар Самуил“ и т.н. По едно време завърза разговор със сина ми и попита какви сме. Аз си мълчах, но съпругата ми каза, че съм византолог. И тя ме дръпна настрани и ми вика – ама вие защо ги слушате тези работи и не казвате истината. Не, казвам, няма смисъл. Говорете си тези измишльотини, аз нямам нужда да ви оборвам. Щом искате да смятате Самуил за свой цар, защо да ви казвам, че името на неговия убиец е Василий Втори Българоубиец, а не Василий Втори Македоноубиец. Това са смешни неща и мисля, че новото поколение интелектуалци на Балканите има историческата отговорност да преодолява тези стереотипи и да постави всичко на една по-обективна основа.

 

Най-интересното е, че някои мои изследвания показват, че с развитието на византологията в Европа се насаждат и тези отколешни вражди между балканските народи – между гърци и българи, македонци и българи и т.н.

 

– Някои „велики сили“ са свършили доста работа по въпроса.

 

– Да, и там роля играят и чешките медиависти и художници. Тази прочута картина на Холарек за ослепените воини на Самуил е произведение на чешки художник, който по този начин популяризира един факт от византийските летописи. Но този факт не е доказан и най-вероятно е преувеличен. Той обаче създава една травма в поколения българи, които като чуят името Самуил, в най-първосигналната си реакция виждат тази картина.

 

Малцина знаят колко велик цар е бил, колко продължителна е била неговата борба срещу Византийската империя, че всъщност той успява да разиграва една огромна държава в продължение на повече от 20 години. Да, очевидно е имало унижение на пленените войници, но е трудно да си представим от съвременна научна гледна точка колко това е вярно. Има доказана тенденция у византийските хронисти да преувеличават фактите, особено цифри. Имаше доклад на един немски професор през 2014г., който доказваше много аргументирано, че почти е невъзможно да бъдат ослепени 15 000 мъже, и то войни. Колко гърци са били необходими само да държат един български войник, за да го ослепят?

 

Служим на едни стереотипи, които постепенно трябва да бъдат разбивани.

 

– Как стои въпросът с архивите, с източниците, които могат да докажат или опровергаят едно или друго събитие, с което властите във всички времена са злоупотребявали, особен в комунистическите и националистическите държави?

 

– В съвременния свят архивите са достъпни за изследователите освен някои секретни фондове. Аз няма как да знам кои са секретните фондове в Гърция, но проблем са ръкописите, които се съхраняват в центъра „Дуйчев“. Почти всяка визита на високо ниво от гръцка страна е свързана с повдигане на този въпрос, но там има давност по международните стандарти.

 

По време на Първата световна война българите като отговорни хора, навлизайки в гръцка територия, водят и един специалист чех византолог, който избира ръкописи, църковна утвар, икони от манастирите и църквите от Северна Гърция, които завладява българската войска, натоварват ги на един влак с обяснението, че ще ги вземем, за да ги пазим, докато траят военните действия и после ще ги върнем. След това нашите хора инсценират пожар на гарата в Солун и казват, че всичко е изгоряло.

 

Товарът обаче пристигат в България и дълго време се съхранява в трезорите на Националната банка, после отива в хранилищата на БАН и минава определен период от време, тоест те вече не могат да си ги искат поради давност. Сега ръкописите се съхраняват предимно в центъра „Иван Дуйчев“, който е център за славяно-византийски проучвания към Софийския университет. Част от иконите и църковната утвар са в Националния исторически музей, а по-новите икони са в Археологическия музей. Гърците през последните години продължават да опитват да си ги върнат.

 

– Какво има в тези архиви, за да настояват гърците да си ги върнат въпреки давността?

 

– Те имат желязна политика в това отношение. Ръкописите са 450, някои от които са средновековни, константинополска изработка, с много хубави миниатюри, повечето са с богослужебно съдържание, но притежават и приписки, които за византолозите са важни документи. Те са отворени за изследователите, съществуват на микрофилми в Солунския университет, тоест и от разстояние могат да се използват, но гърците искат да си ги върнат, тъй като са били в манастири на съвременна гръцка територия.

 

Друг е въпросът, че тези области са били със смесено население, тогава все още в рамките на Османската империя. Във Ватиканската библиотека има много ценни неща, които периодично се проучват от наши учени. По света има много разпръсната информация, свързана със Средновековието, но сега във века на дигитализацията, те ще стават все по-достъпни за изследователите.

 

Преди година бях в Ерусалим и там три месеца се молех на ерусалимския патриарх, който е грък, да ме пусне да видя три ръкописа, които ме интересуваха. Накрая успях.

 

– Коя беше най-голямата ви изненада, когато сте проучвали някакви архиви?

 

– За мен най-голямата изненада беше откриването на подпис на Христофор Жефарович в един ръкопис в центъра „Дуйчев“. Това е трактат за живописта, преписан от него, в света са запазени само два. Той съдържа преводи от италиански на гръцки на Леонардо да Винчи. И това беше изключително вълнуващ момент за мен, защото имаме едно снизходително отношение към нашето минало.

 

Оказва се, че хора, които са населявали нашата територия в началото на 18-ти век, не само са знаели италиански, но са имали съзнанието, че трябва да бъде преведено едно такова произведение на по-достъпен език и да бъде разпространено. За хората, които са „исторични“, имат отношение към историята, това е голямо вълнение – да държат в ръцете си ръкопис, който е подвързан с част от мантията на една византийска императрица. Това е ръкопис от манастира „Косиница“ (край Сер, Гърция). И там на едно от евангелията има една приписка, в която се описва как императрица Мария Палеогина посетила манастира и видяла ужасното състояние на богослужебните книги. И тогава в знак на дарение тя сваля наметалото си в императорско червено, обшито със скъпоценни камъни, и го дала, за да подвържат книгите. Става дума за 13-и век и, естествено, не са останали много части от тази тъкан, но да можеш да пипнеш парченце от плата, е вълнуващо.

 

Искам да предам това усещане на студентите, на младите хора, защото това са непреходните неща. Ние много задълбахме в материалното, в това да се състезаваме един с друг кой повече има. Това е порочно. Би трябвало да се обръща повече внимание на важните, непреходните неща.

 

И именно в това е ролята на хуманитарните институции, като тази, която в момента ръководя. Иначе човек се чувства много нищожен.

 

Източниик:

http://www.transmedia.bg/2016/11/30/%D0%B5%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%83%D0%B5%D0%BB-%D0%BC%D1%83%D1%82%D0%B0%D1%84%D0%BE%D0%B2-%D0%B4%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BD%D0%B8-%D0%BC%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA/

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Неско Посан — до кир @Емануел Мутафов

    01 Дек 2016 12:52ч.

    Абе ти че си учѐн — учѐн си! Ама че требе да се отучиш…

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «От инициативите, които имаме, по традиция се интересуват такива медии, които са насочени към таргет групата на третата възраст, както и леви медии. Това е основният проблем.»

    01 Дек 2016 13:11ч.

    Ами така ще е, след като групата на Втората Възраст се чуди по какъв начин да се изнася час по-скоро от България, а Първата Възраст освен от наркотици и секс, от нищо друго не се интересува.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «По света има много разпръсната информация, …сега — във века на дигитализацията — тя ще става все по-достъпна.»

    01 Дек 2016 14:42ч.

    О, плахи надежди на печален наивник! Никой няма да ти даде да разполагаш с каквато и да е информация, защото информацията е ОРЪЖИЕ, което ти дава сила и власт.А има твърде много мераклии, които в наше време искат да бъдат силни и властни, тъй че и на така многообещаващия век на дигитализацията ще му бъде намерен колая: ще надянат в най-скоро време и нему подобаващият му намордник. По отношение на информацията и информираността човечеството го очаква едно повторение на Новокаменната Епоха, когато хората са пишели по сводовете на скалното си жилище с прилепова тор. Да не забравяме какво е станало някога и с писмеността на инките — била е забранена с директива на касиките, след което останал само кипусът като средство за оскъдно репродуциране на послания.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Е ТОВА ПЪК НЕМА ДА ГО ТРИЕШ, главоч такъв: «…имаме едно снизходително отношение към нашето минало…»

    02 Дек 2016 2:55ч.

    А защо ли е снизходително отношението ни към собственото ни минало? Отговорът е: защото това минало не е съвсем наше. Принудени сме да си измисляме разни фантазии, за да подчертаем, че сме единен народ, а истинските сведения за нашата история остават на заден план и около тях «не се шуми», защото ако те са верни за някои от нас, за други са нещо, което „касае Вуте, а не менека“. Трагедията ни като българи е, че не сме еднородни като национална общност, а причината за тази трагедия е, че през отминалия век малко е направено, за да се хомогенизираме. Комшиите ни са си имали религия — гърците и сърбите са изрядни православни християни, румънците — и те вярват в техния си Дракул, турците и албанците го дават полусекуларизирани мюсюлмани… Само ние вярваме единствено в нашите ДЕСЕТ САНТИМЕТРА: „всичко, което е на повече от десет сантиметра от задника ми, не ме интересува!“

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Гери

    13 Дек 2016 13:19ч.

    Не знам какъв историк ег-н Емануел Мутафов, но би трябвало да знае какво значи пролетарий. Това е социално класова категория, стояща най- ниско в социалната структура на капиталистическото общество. Пролетариатът никога и никъде по светъ не са били против интелектуалците, а против несправедливото разпределение на обществените блага. 1948 г. е година в която България е народно-демократична република, като форма на диктатура на пролетариата. Т.е. пролетарска България е основала тези културни интитути. Левите медии, на които се мръщи господина, са именно интелектуалното ядро на пролетариата, а онези от третата възраст са изкарали най-добрите си години при народната република и знаят какво е култура, културно наследство и ценности. Години, които в днешно време скудоумни политици и пишман интелектуалци отричат напълно. А това което се налага като отношение към тези културни и научни институции е следствие на политиката не на пролетариата, а на депутати и министри вече 27 години. Изумена съм, че човек с претенцията да е интелектуалец не може да употребява правилно думите. На такъв човек и минимална заплата му е много.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи