В интервю за италианския в. “Република”, папа Франциск заяви, че “адът не съществува, това, което съществува е изчезването на грешните души”. Тези думи предизвикаха вълнение и Ватиканът веднага се разграничи от тях, определяйки интервюто като възстановка по памет. Френският философ Реми Браг, който издаде книгата Sur la religion. Pour en finir avec les préjugés et les confusions (“За религията. Да сложим край на предразсъдъците и объркването”), се връща към този спор и християнската догма за ада.
1. Не знам какво е казал папата наистина. Той би трябвало да се отнася с недоверие към пресата, която слабо се интересува какво казва, още по-малко дали е вярно или невярно, а много повече от това дали ще предизвика скандал или поне шум.
2. Интересно е да се запитаме дали това, което Църквата твърди от векове със своя авторитет, както и нейните светци и мистици, трябва да отиде в кофата за боклук на мисълта.
3. Това, което заслужава да отиде в кофата за боклук, са наивните образи, които трябва бързо да преодолеем: рогати дяволи с вили, претегляне на душите, идея, чужда на християнството, дошла от древен Египет до фронтоните на нашите катедрали. Тъй както и идеята за наказание. Във всеки случай, то би било непропорционално на греховете, дори и на най-тежките.
4. Във всички наши действия има вътрешна логика, която винаги ги насочва към по-добро или по-зло. Смъртта служи като фиксатор, тя подпечатва нашия живот, кара ни да получим това, което винаги сме искали дълбоко.
5. Като провокация, почти бих казал, че адът (който не е в Символа на вярата) е най-хубавата християнска догма: Бог приема сериозно свободата на човека и я уважава докрай. Този, който Му каже “не!”, ще остане без Него.
6. Но Той, Бог, е сключил с човека неотменим завет и никога не ни изоставя. Затова адът е вечен. Но, бунтуваме се ние, как един Бог на любовта би могъл да създаде подобен ад? “Песен на песните” го казва: “любовта е силна като смъртта. Ревността е остра като преизподнята” (8:6). В някои икони огънят на ада се запалва от сиянието от слава, което обгражда Бог.
7. Раят е любовта на Бог, изживяна от онези, които Го приемат безрезервно; адът е любовта на Бог, изживяна от онези, които Го отричат докрай. Милтън вече го бе забелязал: демоните отказват да се покаят, точно защото знаят, че Бог ще им прости. Друг англичанин, К. С. Луис, го каза много просто: “вратата на ада е затворена отвътре”.
8. Дали адът е обитаван? Ако е така, това означава, че можем да откажем Доброто, Любовта, Живота, познавайки добре фактите. Имаме право да се надяваме, че това не е възможно и следователно адът е празен, а не да го утвърждаваме.
9. Ако е обитаван, кой го обитава? Всички ние бихме искали да видим в него онези, които не харесваме. Мохамед праща там Абу Лахаб и жена му (Коран CXI). Данте, политическите си врагове. Левинас, Хитлер (Quatre Lectures talmudiques, с. 185). Християните нямат право, защото за всички “зли хора” могат да се намерят извинения: нещастно детство, умопомрачение, влияния и т.н. С изключение на един човек, когото познаваме отвътре, а именно… самите ние. Всеки от нас трябва да се запита дали не е идеалният кандидат за ада, може би първият грешник в историята на човечеството.
10. Сериозността на грешките е важна за един човешки съдия, който трябва да ги сравни едни с други: геноцидът е по-лош от носенето на вратовръзката на друг колеж. Но когато става дума за сравняване на грешките с авторите им, тя губи своята значимост. Никога не съм убивал! Имах ли възможност? Никога не съм крал! Имах ли нужда? Никога не съм изневерявал на жена ми! Изпитах ли сладострастие? В замяна на това, устоях ли, не на изкушенията, които никога не съм изпитал, а на онези, които наистина ме връхлетяха? Адът са всички, с изключение на другите.
Превод от френски: Галя Дачкова