Даниил Гранин: Недей да кълнеш тъмнината, просто запали своята свещичка

Даниил Гранин: Недей да кълнеш тъмнината, просто запали своята свещичка
На 5 юни на 99-годишна възраст почина руският писател Даниил Гранин, почетен гражданин на Санкт Петербург, съавтор на известния роман „Блокадата“. Освен писател Гранин е обществен деец и ветеран от Великата отечествена война. Той започва литературната си дейност през 1940 г., многократно е удостояван за своите произведения с различни награди и отличия – както национални, така и международни. Тази година писателят получи държавна награда за изключителни постижения в областта на хуманитарната дейност. Президентът Владимир Путин му връчи това отличие на 3 юни в Санкт Петербург, където държавният глава беше на работно посещение за Международния икономически форум в града. Тогава Путин подчерта, че Гранин има принос за моралното възпитание на няколко поколения граждани. В памет на писателя „Гласове“ публикува негово интервю от 2011 г. пред The New Times, което не е загубило своята актуалност.

 

 

- Митрополит Иларион нарече победата във Великата отечествена война „Божие чудо“. Съгласни ли сте с това?

 

- През първия период на войната немците воюваха забележително и се придвижваха с голяма скорост. Беше цяло чудо, че след като врагът, превземайки промишлените райони, достигна до Ленинград, до Москва, а ние не капитулирахме. Продължавахме да воюваме и даже минахме в настъпление.

 

По-нататък съпротивата ставаше все по-ожесточена, което ни излезе много скъпо. Загубите бяха огромни, имаше много грешки, но в края на краищата, победихме. Това, че победихме, може да се разглежда и като чудо. Но може да се разглежда и от гледна точка на духовната твърдост на нашите хора. Повтори се 1812 година. Лев Николаевич Толстой не пише как руснаците влизат в Париж. Той пише как отстъпват и предават Москва. Най-горчивият период на войната през 1812 година. И все пак след него френската армия е разгромена.

 

Същото се случи и през Великата отечествена. Не дадохме Москва, не отстъпихме Ленинград. Не капитулирахме и атакувахме. Гигантските загуби не отидоха напразно. Съчетанието между чудото и невероятните усилия на народа в края на краищата доведе до победа. Ето такава нееднозначна история…

 

- Вие започвате да пишете за Великата отечествена чак през шейсетте години.

 

- Аз преминах през много тежка война. На Ленинградския фронт беше много мъчително. Войниците умираха не само от бомбардировките и артилерийските обстрели, но и от глад, от дистрофия. Още повече че това е север. Зимата на 1941–1942 г. бе страшна. Първият студ удари на 12 октомври. Няма дърва. Снегът засипва окопите. Полушубите не стигат. Скорбут. Непосредствено до фронта е градът, който умира от глад. Гладът беше вътре и отвъд фронта. Нямахме тил. Не искахме да идем до града. Не искахме да видим тези мъртъвци. Друг такъв фронт не е имало. И после, когато станах танкист, танковите боеве са нещо ужасно.

 

За мен войната беше страшно тежка. Не исках да пиша за нея! Още повече че се искаше нещо бодро, светло – настъпление, ура, напред, победа! Дълго гледах филми и четях книги не за моята война.

 

Десет години след победата ми се прииска да напиша нещо, но беше късно – като че ли всичко бе казано. Ние имаме добра военна литература: Виктор Некрасов, Юрий Бондарев, Григорий Бакланов, Васил Биков и други. Забележителни книги, много честни, чудесно написани. Огромна ценна литература за войната. Какво ще кажа аз – не чувствах достатъчно сили да се съревновавам.

 

По-нататък с Алес Адамович започнахме работа върху „Блокадата“, той ме вкара в това. И аз отново се озовах в онези участъци, в онзи Ленинград, и много неща започнаха да оживяват.

 

Имах и още един мотив. Все повече ме възмущаваше начинът, по който се отнасят към инвалидите и изобщо към фронтоваците. Не помня коя година, но излезе постановление инвалидите да могат да получават всичко, без да чакат ред. И те започнаха да се възползват от това. Народът гледа, гледа – опашката не помръдва, фронтоваците се оказаха много, всички започнаха да се възмущават. Още повече че някои започнаха да припечелват от това. Промени се отношението към инвалидите. Беше ужасно.

 

 

Освен това на нас – фронтоваците, които не бяхме инвалиди – ни отмениха парите за ордените (от 1948 година – бел. The New Times). Отмениха празнуването на Победата. Отношението рязко се промени. И това вървеше не отдолу, а от върха: „Стига ви толкова, не вирете носове, не си въобразявайте. Не вие спасихте родината, другарят Сталин спаси родината. И генералите“. Помните ли какво беше написал Твардовски? „Войниците отстъпват градовете, генералите ги превземат.“

 

- Командващият генерал бил ли е на предната линия?

 

- Аз във войната съм виждал генерал всичко на всичко два пъти. На нашия Ленинградски фронт и по-късно голямо началство не се е появявало. Жданов не дойде нито веднъж. Сталин нито веднъж не е бил на фронта. Ворошилов дойде при нас, но това беше наивно и смешно повторение на Гражданската война, което сме виждали на кино: „Напред, другари!“. И той достатъчно храбро изскачаше от окопите, викаше. Но това не беше нашата война, ние вече воювахме по друг начин.

 

- В книгата си „Не всичко беше точно така“ пишете, че не само по заповед на Хитлер немците не са влезли в Ленинград, че е липсвала каквато и да било съпротива.

 

- На 17 септември 1941 година аз напуснах Пушкин. Ние не бягахме, но си тръгнахме от Пушкин. Когато напускахме, в парка имаше германци. Дошли до трамвайното колело, нямаше никакви предни постове, никакви отряди, градът беше широко отворен. Аз седнах в трамвая, стигнах до къщи. Не можех повече да се движа. Когато се събудих, бях убеден, немците са в града. После се започна: създадохме отбрана, някакви части, моряци. Но този ден не ми излизаше от главата. Защо не влязоха?

 

Седем-осем години по-късно картината взе да ми се прояснява, от германски източници стана известно, че още на 14 или 15 септември Хитлер е издал заповед да не се навлиза в града. Това предизвикало възмущението на немските генерали.

 

Аз, съдейки по своята войнишка психика, не можех да разбера – какво означава да стигнеш до града и да не влезеш в него. Но германците са си германци. Ние нямаше да се удържим, щяхме да влезем. Хитлер съвършено правилно е разчел капитулацията на Ленинград, Москва; изобщо на съветското правителство. Всичко главно вече е било завзето. Било е решено да се задуши градът. Те са знаели: ако градът се превърне в гробище, не би имало Ленинградски фронт. Градът обаче не капитулира. Макар вътре да се случваха какви ли не неща.

 

- Казват, че блокадата, както и много други неща, лежат на съвестта на Сталин. Други пък свързват победата именно с него. Как се отнасяте вие към програмата за десталинизация, която се обсъжда сега?

 

- Нашата журналистика обича отговорите „да – не“, а в живота нищо не е черно-бяло. Пример. Отивам аз в Челябинск за пуска на танкове. Зима. Студ. Тук са евакуирани Путиловският и Кировският заводи. Монтажният цех още няма стени. Има покрив и една стена. С монтажа се занимават общите работници и жените. Идва началникът на цеха: „Днес звъни Сталин. Пита колко танкове ще пуснем“. На следващия ден: „Звъни Сталин: за нас ще е зле и за вас ще е зле“. Имаше страх, но го имаше и усещането, че щом самият Сталин звъни, значи сякаш и той участва в монтажа на танковете. Ако беше звънил Ворошилов – да върви по дяволите! Той да беше направил стената вместо нас…

 

В Деня на Победата се случи така, че бях в Израел. Порази ме с какво уважение се отнасят израелците към участниците в нашата Отечествена война. Тук няма такова нещо. Това е резултатът от сталинистката политика. Сталин смяташе така: „Свършили сте си работата, значи слизате от арената“. Той беше грамотен човек, познаваше историята, не забравяше как се държаха декабристите след Париж. Сталин разбираше, че в голямата си част ветераните са хора, покварени от усещането за победа. От това какво са спасили; защото са били в Европа; видели са как живее Европа.

 

Когато пристигнахме в Естония, не разбирахме какви са тези уреди по домовете – пералня, хладилник. А когато превзехме немските землянки, аз не знаех що за чудо е тоалетната хартия.

 

- Как се придвижва идеята ви за възстановяване на триумфалните арки в чест на Победата?

 

- Никак. От времето на Петър Ι в Петербург са издигали триумфални арки. През 1945 г. бяха издигнати три арки от шперплат. През тях се връщаха в града победителите. Валентина Ивановна (Матвиенко) подкрепяше идеята. Но Общественият съвет е напълно гнило образование – не проумяват, че става дума за продължаване на традициите. Не искам дори да си спомням за това.

 

 

Миналата година за празнуването на Деня на Победата се похарчиха милиони, а в същото време има ветерани, които живеят в мизерия, военните гробища са запуснати.

 

Но какво ви учудва – това е нормално за живота днес. Отношението към ветераните е просто формално. Даоцелееш в Русия е чудо. Никога не е имало такава корупция, рушветчийство, криминална престъпност.

 

Писателят със съпругата си. 2009 година. 

 

- Изглеждате като човек, ухажван от властите. Защо, когато говорите за острите проблеми, те не реагират?

 

- А на чии изказвания реагират? Много хора говорят изключително рязко – никакви резултати. Намираме се под власт, в която липсват специалисти, в която има четци-декламатори. Те раздават обещания, обясняват какви реформи ще проведат. В такава атмосфера нечестните оцеляват най-лесно. Но тези приказки, какви безобразия се творят, на мен лично са ми омръзнали. Те са почти безплодни. Знам ли какво се случва като цяло в страната? Не знам. Както казва Конфуций, недей да кълнеш тъмнината, просто запали своята свещичка.

 

Превод: Елена Дюлгерова

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Мери

    11 Юли 2017 8:25ч.

    Като гледам снимката на това интелигентно и изстрадало добро човешко лице и чета интервюто му, просто не знам какво да кажа освен поклон!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Plovdiv 1940

    12 Юли 2017 22:59ч.

    Като гледам снимката на това интелигентно и изстрадало добро човешко лице и чета интервюто му, просто не знам какво да кажа освен поклон!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Муйо

    20 Юли 2017 22:33ч.

    Тоя "страдалец" лъже като неинтегриран циганин. Тоалетна хартия в землянките, Сталин звъни на началник на цех, с монтажа на танкове се занимават общи работници...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи