Снимка: РИА "Новости"
Цялото ми семейство бе избито по списък
Белгийският евреин Пол Собол е дете, когато през септември 1942 г. е арестуван в Брюксел, заедно със семейството си. Те не се крият, живеят в дома си и немците, които разполагат със списъци на всички евреи в града, лесно ги намират. Семейство Собол е изпратено в Освиенцим. На Пол и досега му е трудно да говори за преживяното в концлагера. От всички роднини оцелява само той.
„През април 1945 г. обявиха евакуация, лагерът трябваше да бъде закрит, ние разбирахме, че трябва да бягаме, докато не са ни „ликвидирали“. Но не успяхме. Преместиха ни от Аушвиц в Дахау, край Мюнхен. На 1 май ни освободиха аериканците. Аз бях на 19 години“, разказва Пол Собол.
Душ веднъж на 10 месеца
Друг белгийски евреин, Нейман Херман, бил арестуван по донос, заедно със семейството си.
"Някои предаваха евреите срещу пари. Немците имаха списъци на всички евреи, живеещи в Белгия. Понякога децата се жертваха заради родителите си: сами се предаваха, за да не арестуват възрастните“, спомня си той.
Двамата му братя били женени с деца: единият имал четиримесечно бебе, другият – дете на годинка и половина. „Ние с братята ми успяхме да се спасим, но жените им и моите племенници – не“, разказва Херман.
Той прекарва в лагерите близо три години. Първоначално на евреите се разрешавало да носят собствените си дрехи. Униформа му дали чак през април 1944 г., когато го преместили в Аушвиц-3.
"Работехме от 6 сутринта до 6 вечерта. По време на работа ни бе забранено да се храним. А и през останалото време храната беше оскъдна. Бръснеха ни на сухо. Помня, че беше страшно студено. Не всички оцеляха. Аз извадих късмет – бях млад. По-възрастните и физически слаби загинаха. Беше истинска каторга. До април 1944 г. носех дрехите, с които ме арестуваха. Позволяваха ни да се мием много рядко. За цялото време съм се къпал само три пъти. Беше трудно да се отмие цялата мръсотия“, разказва Херман.
Нейман, заедно с другите лагерници, е евакуиран от Освиенцим, когато става ясно, че Червената армия наближава и всеки момент ще превземе концлагера. Двайсет дена арестантите ходят пешком.
"Някои нямаха сили да крачат. От лагера тръгнахме седем хиляди човека, а до Бухенвалд и другите лагери стигнахме само 1200. Тези, които не можеха да ходят, ги разстрелваха на място. Нямахме дори обувки, ами си увивахме краката с парцали. Ходехме като по стъкло, а за да се забързаме, ни биеха по краката. За цялото време ни дадоха само два пъти картофи. През април 1945 г. от Бухенвалд ни освободиха американците, бях на 19“, казва бившият концлагерист.
"Щастливо детство"
За трагичната съдба на своето семейство си спомня и председателят на израелския Кнесет Юли Еделщайн.
„Родителите ми, Анита и Юрий Еделщайн, не ми разказваха много за преживяното от тях в годините на Холокоста. Но си спомням добре думите на баща ми: „Знаеш ли, аз нямам приятели от детинство“. Замислих се, че наистина бе така. Никой от приятелите му не го е познавал като малък, в Киев – с всички тях се беше запознал по-късно в живота. „Да – продължи той – всички деца, с които някога съм играл, останаха на Бабий Яр“, спомня си политикът.
Майка му разказвала как веднъж, докато живели в гетото Шаргород в Транснистрия, отрязала копчетата от палтото на баща му, за да има с какво да играят децата на улицата. „Като я слушах, имах чувството, че животът в гетото не е бил чак толкова ужасен. Но веднъж една жена, живяла в гетото, ми каза: „Знаеш ли, твоите родители трябва много да са те обичали, щом са скрили от теб истината за гетото Шаргород“, споделя Еделщайн.
Целта – да оцелееш на всяка цена
Професор Томаш Радил (Чехия) е роден през 1930 году в район, който става част от Унгария.
"Натовариха семейството ни в товарен вагон и ни откараха в Аушвиц-Биркенау. Като пристигнахме, ни пратиха всички заедно в сортировъчния пункт. Родителите ми бяха съвършено здрави – на 63 и 56 години. Държаха да останат заедно. Желанието им се сбъдна: пратиха ги заедно в крематориума. Мен ме попитаха каква професия имам и на колко съм години. Отвърнах: „Шлосер, 16 години“. Излъгах, бях още ученик, на 14 години. Но знаех, че ако не се приспособя, ще ме убият. Стана ми ясно още с влизането“, спомня си бившият лагерник.
Изпращат го в така наречения Zigeunerlager ("цигански табор") в Биркенау. В специална барака за младежи. В лагера за една нощ избиват 3000 цигани – няма нито един оцелял.
"Условията бяха много тежки, оцеляхме като по чудо. Немците от СС организираха нещо като селекции сред 15-годишните младежи. Никой не знаеше защо. Така и не разбрахме. Но постепенно започнаха да избиват хора при тези селекции. Ще ви разкажа за някои от тях. Те бяха много“, казва Радил.
Един път го отвели с неколцина негови връстници на близкото футболно игрище, където зондеркомандата понякога играела футбол с есесовците, охраняващи крематориума. Един от есесовците донесъл дъска и я заковал над вратата. Младежите трябвало да бягат бързо в колона един зад друг и който удари дъската – живее, които не успее – умира. Така отсявали онези, които „не са достойни“ да живеят. Приятелят на бъдещия професор не издържал изпита.
"Помня, че една от селекциите се провеждаше от Менгеле, главният лекар на Биркенау. Той седеше и видимо се отегчаваше, понеже групата от неквалифицирани капо не беше организирала добре работата. Посочваше с палец към всяко от момчетата: на едната страна – за убиване, на другата – оставаш жив. Беше му скучно и безинтересно. Не си е работа да убиваш по цял ден хора“, разказва господин Томаш.
Лагерниците разбрали, че няма да оцелеят поединично и започнали да се обединяват в групи. Много от тях изпадали в паника и бягали от една група към друга – от осъдените на смърт към помилваните. Групата на Радил се състояла от пет човека. Те приложили съвършено друг подход към Менгеле.
"Петимата започнахме да маршируваме, държахме се като немски войници, с движенията и поведението си искахме да покажем, че много искаме да служим на райха. И той врътна палеца в правилната посока. Така останах жив“, казва професорът.
Пратили го да разтоварва картофи. После му провървяло: преместили го в трудовия лагер в Аушвиц, където условията били по-добри. Разпределили го в групата, която немците трябвало да обучат за каменари. А на 27 януари 1945 г. съветските войски освободили лагера.
Освобождаването на "Освиенцим" от руските войски.
"Бяхме толкова щастливи, че войниците от Червената армия ни помогнаха. Това чувство на щастие продължи няколко часа, дори дни, ноне за дълго. Дотогова имахме само една цел – да останем живи. А след войната просто не знаехме къде да се денем и какво да правим. Не знаехме какво е станало със семействата ни, нито какво ни чака вкъщи... Скоро започнах да кашлям кръв“, разказва Радил.
Спомня си, че съветските войници се отнесли много добре с него. Пратили го при един от техните лекари, тъй като станало ясно, че е болен от туберколоза. Издали му специален документ, който да му служи като паспорт, превозвали го с военните ешелони, хранели го. Така за два месеца се добрал до дома.
"Върнах се първи. Нямаше щастливи. После се върнаха още нелкоцина, но повечето – не. Дълго след това не можех да видя усмихнати лица“, завършва бившият лагерник от Освиенцим.