![Спомени за "кървавия четвъртък"](https://glasove.com/media/default/400x300.jpg?_=1644538743 "Спомени за "кървавия четвъртък"")
- 10 Sep 2020
- 274
- 14
На 1 февруари се навършват 67 години от поизнасянето на присъдите на т. нар. Народен съд, по време на който наред с виновните за въвличането на България във Втората световна войнана на страната на нацистка Германия, са осъдени и редица невинни български интелектуалци и общественици. По повод годишнината публикуваме спомените на царица Йоанна, които са писани през 1964 г. и са издадени през 1966 г. със заглавие "Спомени".
<p> </p>
<p>Присъдата на процеса на регентите и на министрите бе произнесена в четири часа следобед. Беше четвъртък, който в България още се нарича Кървав четвъртък. (...) Списъкът започваше с името на моя девер Кирил. Чух четенето по радиото. До мен беше Мария Луиза (на 12 години), която веднага разбра и избухна в отчаян плач. Отиде по-късно да го каже и на брат си, който също беше много привързан към чичо си и плакаха дълго заедно. <br /><br />...Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабинска". По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ", но веднага му бе счупен черепа с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България." И запя националния химн „Шуми Марица". Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър.<br /> <br />...На осъдените преди да ги убият бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията.<br /><br />...В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови” ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце...</p>
<p>...Изглежда, че на всеки убит (проф. Ал.) Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит…</p>
<p>...Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там не се узна повече нищо.<br /><br />...На следващия ден след екзекуцията на регентите... ми телефонираха от София. Тримата комунистически регенти желаеха да дойдат да изкажат съболезнованията на правителството за смъртта на моя девер Княз Кирил! Не успях да отговоря, че не желая да виждам никого. Вече бяха тръгнали и трябваше да ги приема. Не знаеха какво да кажат. Измънкаха: „Ваше Величество, поднасяме ви нашите съболезнования..." Каза след няколко минути: „След като Вие, господа, сте си направили труда, използвам случая да ви предам, че, не можейки да приема това, което стана, желая да замина, да напусна страната. Останаха слисани. Не очакваха подобен отговор. „Ще трябва да говорим за това с министър-председателя", отговориха... Минаха 15 дни. Ганев се появи: „Нося ви отговора на министър-председателя. Той от името на правителството моли Ваше Величество да остане. Вашето заминаване ще направи лошо впечатление в страната". Отговорих: "Ако е за страната, ще остана, но повтарям на вас, господа, че считам моето решение само за отложено". Ганев настоя: „Необходимо е за доброто на България". <br /><br /> ... Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя Съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от „Кървавия четвъртък". Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години. Вече нямаха значение доводите за моя живот, а средствата да спася техния. Един от регентите беше дошъл да ми държи следната реч: „Вие можеше да бъде доволна...". „От какво?". „Че не ви убиха"...</p>
