- 10 Sep 2020
- 492
- 7
Сляпата история ни е хвърлила в самите крака на Русия, но и ръцете на този великан, главата на когото стига вечните ледове, не са къси и при всяко помръдване ни засягат. Едни български граждани смятат това обстоятелство крайно честито за България. Те възлагат всичките свои явни и тайни надежди на Русия, като се уповават на нейната привързаност към славяните и на нейната преданост на тъй наречената славянска идея.
<p>Други български граждани виждат в руското влияние в България и на Изток изобщо едно голямо злощастие за бъдещето на нашата страна. Те си въображават Русия не като една ханаанска земя, отгдето вее любов и благодат, а като една северна и студена страна, ледените ветрове на която ще смразят кръвта на младия наш организъм, като една голяма пряспа, която ще се сгромоляса през някоя нощна виелица върху малката бедна българска хижа.</p>
<p>Ний сме следили редовно пресата на защитниците на руското влияние у нас и ще кажем, като сме уверени, че никой не ще може сериозно да ни опровергае, че всичките техни аргументи се свождат към общи фрази: Русия ни желае доброто, руските интереси съвпадат с българските и пр.</p>
<p>Доказателствата: Русия ни е освободила – факт, който сам по себе си не доказва абсолютно нищо, или пък Александър ІІІI пришепнал на митрополита Климента, че за „Разединение и дума не може да става”, а още по-рано Александър ІІ също тъй пришепнал на неизвестен български труженик думите „Русия не ще ви остави!". Последният епизод се съобщаваше недавно в един новопоявивши се софийски русофилски вестник. (…)</p>
<p>Но ако защитниците на руската политика не даваха исторически или логически доказателства, то те прибягваха към друг род аргументи. Те топяха своите пера в уличната кал и пишеха следующето: „Кой е тоя автомат, кой е вдъхновителят на тоя политически памфлет (думата е за една брошурка, издадена в странство, против Русия, от неизвестен автор), никой не знае, тъй като брошурата е анонимна. Ах, да се знаеше името на тоя измет человечески, на тоя предател на България и на българския народ, на тоя изверг и заклет враг на Славянството и славянската взаимност! Но той не смее да си каже името, той няма дързостта да излезе пред света и явно да говори, защото знае, че всички ще го захрачат, че парче от гнусното му тяло няма здраво да остане".</p>
<p>Авторът на горните редове сега испълнява една вестникарска длъжност в Екзархията в Цариград.<br />Още по-драстически са написани други едни редове, които ний извличаме из един скороспрял пловдивски вестник – „орган на местния клуб на народната партия”: „Нека знаят нашите политикани, че нашият политически живот и нашата политическа смърт всецяло зависят само и само от Русия. Всякой език, прочее, който бъде изплезен срещу нея, трябва да бъде отрязан”. (...)</p>
<p>Когато веднъж историкът е вече намерил вътрешния смисъл на описваните от него събития, той е пълновластен в расположението и изложението на своя материал. Той може да напира повече върху едни събития, отколкото върху други, да осветлява тези или онези постъпки с цял ред данни, които могат да не влизат в тесния кръг на неговия разказ, но които помагат за блясването на истината. Тъй, например, известно е, че Екатерина II беше, която първа издействува от Портата правото да закриля християните на Изток. Това е един исторически факт, обаче историкът, който иска да прецени неговото значение, да отгадае смисъла му, съвършено законно ще постъпи, ако се постарае да докаже най-напред, че това желание да покровителствува православните от страна на една императрица, която по произхождението си не беше нито рускиня, нито православна – това желание да покровителствува слабите и угнетените от страна на една владетелка, която скова руските селяни с най-тежки аграрни закони, не можеше да бъде чистосърдечно и платоническо.</p>
<p>Но има един закон, изпълняването на който историкът не може да избегне, без да отрече сам себе си, без да престане да бъде историк. Историята трябва да разглежда събитията в тяхната взаимна свръзка. Всъщност що е самата История, ако не една верига от събития, свързани едно о друго във времето и пространството? (…)</p>
<p>Тъй, например, в основата на нашата най-нова история лежи един грамаден исторически факт: освобождението ни от Турция, което се извърши с руското оръжие. Русофилите изваждат този факт отделно и въздигат върху него цялата своя политическа доктрина. Но тук настъпва моментът да се намеси историкът и да покаже истинското място и значение на този факт.</p>
<p>После сключванието на Вестфалския мир в 1648 г., в дипломатическите сношения на европейските държави се появи новото начало на политическото равновесие. Никоя държава не трябваше да става по-голяма и по-силна от другите и да заплашва тяхното съществувание. Русия именно беше една от тези държави, териториалното растение на която, за сметка на Босфорския болен човек, придоби обезспокоителни размери за Западна Европа. Ето защо последната, при първия случай на едно взаимно съгласие, отвори война на Русия в 1854 и 55 и я победи, като взе самата Турция под своя обща закрила. Русия, освен като изгуби значението си на Изток, още изгуби и устията на Дунава, и беше тласната зад Бесарабия, която Румъния си получи назад. Русия още изгуби и правото да държи военна флота в Черно море и изключителната привилегия – която премина върху всичките европейски сили – да покровителствува християните в Турция.</p>
<p>Тези събития не можеха да спрат естественото стремление на Русия към Босфора и, след като се съвзе от поражението си, тя отново помисли да продължава прекъснатото в Крим дело. (…)</p>
<p>Но как трябваше това да стане? Русия не можеше да води една чиста завоевателна война против Турция, защото срещу нея щеше отново да се опълчи една нова европейска коалиция.</p>
<p>Единственият отворен път за Русия беше една освободителна война. Последната ни най-малко не изключва лоши намерения от страна на Русия. Тя не можеше да вземе направо турските провинции и затова прибягна до един среден път: обръща най-напред тези провинции в полунезависими княжества и си отваря, чрез обаянието, което е внесла там, път за постепенното им и неусетно въвличане в своята политическа орбита. Ето истинския смисъл на освободителната война, но той не можеше да се види, докато не разгледахме тази война в свръзка с предишната, Кримска, злощастна за Русия и за руските общи стремления.</p>
<p>Не ще съмнение, че освободителната война изгубва, след подобно съпоставяние на историческите събития, много от своето обаятелно действие и се свожда към най-обикновената и вулгарна завоевателна война. Ала толкова по-зле за тези, които искат да живеят само с илюзии и да ги поддържат у другите. Разочарованието, което усещат тези фетишисти, когато историческата справка събаря събитията от високия пиедестал, гдето ги е поставял повърхностният дух на политикана, напомня разочарованието на дивака, когато узнае, че идолите, о които си е бил челото и на които е проливал горещи сълзи, са безжизнени глинени предмети.</p>
<p>Истина е, че този, който заявява, че този или онзи исторически факт, възхваляван в църквите и историите, няма значението, което му приписват, който събаря идолите и чупи магическите фенери, разпръсква заблужденията и илюзията – той ще се натъкне на глупавата инертност на неподвижните и застарели умове, на закоравелите предразсъдъци. И въпреки всичко истината расте: тя е днес звезда, утре ще стане слънце и със своите лъчи ще прониже дебелите пластове на невежеството и ще озари съзнанието на народа.</p>
<p>Още две думи. Под Русия ний разбираме руското правителство, руската дипломация, с една дума – официална Русия. Още от времето на Херцена се знае, че има две различни Русии. Всички демократи в света, а особно руските, са заинтересовани в паданието на руския автократичен заплашителен режим.</p>
<p>На свършване ний искаме да предотвратим една забележка, която навярно ще ни се направи. Защо ний насочваме най-главно нашите нападения против Русия, Англия, Австрия и пр.? Не заслужават ли същите укори?</p>
<p>Навсякъде из европейската преса – а там именно това си има мястото – гдето ние сме имали случая да пишем, ний сме осъждали безчовечното и същевременно глупаво поведение на европейските държави по източния въпрос в миналото и настоящето. Ако можехме да влезем в подробности, ний щяхме да посочим тук статии, но това е излишно, по простата причина, че няма у нас и един публицист, който да вярва в искреното разположение на европейските дипломати към нас или към който и да е слаб народ. Обаче, що се отнася до руската дипломация, мнозина още вярват в нейните добри и искрени намерения. Освен това ний смятаме, че опасността, която иде от Русия, е много по-голяма и по-близка, отколкото всяка една друга вънкашна опасност.</p>
<p>Оставя на нашите противници да представят и те своите доказателства и умозаключения, с които да оборят нашите. От една сериозна полемика ще спечелят всички, а най-вече истината.</p>
<p><em>Д-р Кръстьо Раковски е племенник (син на негова сестра) на Георги Раковски. Роден е в Котел през 1873 г. и приема чичовото си фамилно име. През 1890 г. следва медицина в Женева, където попада под влиянието на социалистическите идеи. По-късно следва в университетите на Берлин и Цюрих и защитава докторска дисертация по психиатрия в университета на Монпелие (Франция). Той е един от основателите на Женевската група на българските социалдемократи. От 1905 г. до 1917 г. е един от водачите на румънското социалистическо движение. Опитва неуспешно да организира революция в Румъния, заради което е изгонен от страната. След Октомврийската революция е първият министър-председател на Украйна през периода 1919–1923 г. През 1923 г. за кратко е заместник народен комисар на външните работи на СССР. От 1923 до 1925 г. е първият съветски посланик в Лондон, а през 1925–1927 г. е посланик във Франция. Близък до Лев Троцки, Раковски влиза в конфликт с Йосиф Сталин, изключен е от болшевишката партия и е заточен в Централна Азия през 1928 г. През 1934 г. се връща в Москва, през 1935 г. е възстановен в партията и работи известно време в Министерството на здравеопазването. През 1937 г. отново е осъден на 20 години трудов лагер. През 1941 г. пак е съден и получава смъртна присъда, която е изпълнена в околностите на гр. Орел на 11 септември 1941. Препечатваме предговора от книгата му „Русия на изток”(1898 г.) със съкращения. Заглавието е на редакцията.</em><br /><br /></p>
