Трудно беше да не си спомним за Пол Валери, да не придадем символично значение на катастрофата. Това е тежка рана, нещо повече от посегателство към наследството, икономиката на туризма и нашите парижки обичаи. Не само за набожните души и католическата традиция, която е в затруднение. Един папа, отказал се от поста, архиепископ на Лион, осъден на затвор, високопреосвещенства, обвинени в престъпления тук и там, а сега и опожарената “Нотр Дам”: събитията приемат катастрофален обрат за Римската църква.
И защо да не припомним, че за Франция, посветена на Дева Мария от Луи ХIII, Мадоната е традиционна покровителка. Неслучайно Дьо Гол говори в своите “Военни мемоари” за “Мадоната със стенописи” и “Света Богородица на Франция”. Каквато и да е загубата на колективна памет, засегната е една народна и национална същност, във възловото място на гражданската общност, фактор на съгласие, а не на раздори, нулевата точка на пътищата на Франция, където успяха да се срещнат две често скарани родословия - религиозното и политическото.
Повече от Реймс или Шартр, разположението в сърцето на Париж придава на столичната базилика странно патриотично звучене. Франция вече не се обявява за най-голямата дъщеря на Църквата, но ако с право сме отхвърлили съюза между Църквите и държавата, и най-светски настроеният от нас не може да отрече тази хилядолетна приемственост. В края на краищата, именно тук е чествано превземането на Бастилията по време на Революцията, а след това и богинята разум. Тук бе изпято Te Deum („В името на Бог – хвала!“) за Шарл VII и Шарл дьо Гол и отслужени погребенията на Тюрен и генерал Льоклер.
Тук се освещаваха и окачваха нашите знамена. Царете от Библията, над портала, бяха вандализирани, погрешно сметнати за крале на Франция. Коронацията на Наполеон беше в храма. Дори и властите на Републиката да не присъстваха на Te Deum през 1918 г., заради строгото си тълкуване на лаицизма, никой не пропусна това през 1944 година.
Защото в историята ни има постоянство, което тръгва от Филип Огюст, дори от Меровингите, до нашите кратковременни агностични монарси, от ХII до ХХ век. Храмът не е спрял да живее с ритъма на траура и надеждите, на ликуването и дълбоката скръб на Републиката, като награда и последна инстанция.
Обезобразено от огъня, но спасено от литературата, мястото на паметта ще остане покровителско присъствие, с Юго, разбира се, но също с Пеги, Клодел и Пруст. “Това ще убие онова”, казва архидяконът на Юго пред “Нотр Дам”. Малката печатна книга, величественото здание. Хартията, папата. Това беше през Средновековието. А ако сега хартиената книга оцелее в каменната книга?
Това не пречи да си зададем въпроса какво ще остане от трите летящи контрафорси, от трите купела, които бяха за Валери източникът и основата на нашата Европа: Гърция с Омир и Платон, но кой още учи старогръци в училище? Рим, с Цезар и Вергилий, но кой още реди, като младия Рембо, латински стихове? А сега християнството, с неговото здание и стрели, тайни и ритуали? В този случай нашата цивилизация ще премине от епохата на възпоменанието към епохата на археологията. Това, което напояваше, ще ни остави ли безводни? Трябва ли да търсим в подземията си онова, което ни караше да погледнем нагоре? Лоша мисъл, която трябва да прогоним от ума си.
Заглавието е на "Гласове"
Превод от френски: Галя Дачкова