...Достоен за внимание е пат­риотизмът на българите. В те­чение на векове българинът бе­ше ниско оценяван от всичките си съседи, но това не попречи на изблика на неговото национално самосъзнание. Проникването на това чувство в масите беше най-голямото тържество на българското движение през пос­ледните двадесет години преди Освобождението. Тая любов към Отечеството се придружава от невъзмутим оптимизъм. Един млад народ, като младия човек, дълбоко вярва в своето щастие и в своето бъдеще. Как­то у всички малки народи с нов политически живот, и тук съ­ществува голяма чувствителност спрямо чуждестранните съждения: всяко неодобрение причинява двойна скръб, всяка похвала – двойна радост.

 

 

 

Рисунка: Илия Бешков 

 

 

Сбиранието пари за каквато и да било цел не среща щедри пода­тели. Българинът неохотно раз­вързва кесията си, но той знае да прави великолепни дарове. (...)

 

Темпераментът на български­те политици и чиновници е под­вижен, но между тях има отдел­ни ленивци. Те с лекота, без спе­циална подготовка, усвояват различни служебни клонове, напоследък и железопътния, пове­чето са проницателни наблюда­тели на хората и в мъчни моменти запазват твърдо чувство на обязаност. Импровизираната Сръбска война се сполучи, защо­то всеки, от министър и начал­ник на щаб до последния селянин, който караше припаси, изпълни точно своята длъжност. (...)

 

Една твърде разпространена черта обаче е завистта, продукт на първобитно материално със­тояние и голямо препятствие на обществения живот; много доб­ри неща не сполучват, защото един другиго не подкрепят или из недоброжелателство развалят. Не е добре даже да хвалиш един българин в печатни съчинения: то му създава врагове. Към това се присъединяват, както в целия Левант, у много личности непостоянство, недостатък в правдолюбие и наклонност към изопача­ване и преувеличаване.

 

Сърдечно пулсиращият живот на Изтока не търпи никаква твърда устойчивост в една политическа посока. Впечатления­та не са тъй дълбоки, както у нас. Обикновеният политик в тия земи с леко сърце променя своето положение и мнозина зна­чителни мъже в кратко време без мъка опитаха цял един ред степени на промени на фронта. В края на царуването на Александър I може да се види как не­говите бивши върли противници се явяват като най-предани при­върженици, а някои от неговите подпори и приятели са между противниците му или поне меж­ду равнодушните.

 

Главните вра­гове на генералите Соболев и Каулбарс през 1882-83 в Народ­ното събрание днес са руски привърженици. С повърхността на впечатленията се свързва и сла­бата интензивност на полити­ческата памет. Политикът тук е погълнат от настоящето и не мисли надалеч, нито пък охотно гледа напред или озърта назад. Произвожда се впечатление ка­то че ли малцина съзнават на­пълно исполинското следствие на промените в продължение на 15 години от Митхад паша до принц Кобургский. Инак личната памет на българина е почти по-силна от нашата, защото изобщо природният човек превъзхож­да в това културния човек, кой­то е навикнал да си служи с пе­чат и перо.

 

В нравите господства още пъл­на борба между подражанието на чуждоземното и домашното на­родно. Семейният живот е редо­вен и благонравен; повечето хора се женят твърде рано. Както навред на Юг, много се живее на улицата и се разисква по разход­ките. Гостиничен живот, какъв­то има в страната, гдето пият бира, тук липсва; за това пък твърде са оживени кафенетата с високи разговори и свойствената на мястото адска врява. Повече­то събрания стават вечер в час­тните къщи или семеен кръг с чай и папироси. Приказват за днешните събития, исторически спомени из последните времена, местности, народни обичаи, лич­ности и пр. При това българи­нът проявява добър разказочен талант, което е свойствено на всички народи по тия земи. (...)

 

В София и по-големите градо­ве се забелязват много безпът- ства. Местните вестници често се оплакват срещу развале- ността, която произтича от литанието за служби, срещу по­литически и градски интриги, необичта към умствени заня­тия и разваления живот. (...)

 

Във вътрешната политика владеят най-ожесточени парти­зански злоби, всякакъв род ин­триги, които виреят на Изток. София е истински котел на ве­щици; който е имал случай да проживее няколко години в ту­кашното политическо общес­тво, той през целия си живот ще чувства кошмар при спомена за тая отровна готварница. При това често се разпростра­няват най-невероятни полити­чески и полуполитически клюки. Чужденецът чува хиляди най-ло­ши неща за отделни българи от самите българи и после бавно открива, че всъщност хората не са толкова лоши, както взаимно се представят, заслепе­ни от завист и партизанска страст.

 

Непредубедена оценка на туземни таланти, особено на политически противници, е изключение. Главатарите на пар­тиите нерядко имат лична ом­раза един срещу друг. Оттук бързото овехтяване на полити­ческите величия и забележител­ното явление, че хора, които известно време са се наслаждава­ли на най-голямо уважение, пак бърже ниско се сгромолясват от своя пиедестал. Мнозина ду­шат постоянно тайни планове и намерения; аз познавам дори личности, които предпочитат да четат между редовете, не­жели самите редове.

 

Политическите страсти са от голяма глъбина и сила. В пър­вите времена състоянието на обществото правеше на хлад­нокръвния наблюдател впечат­ление на всеобщо възбуждение на нервите. Във възбудените времена, като през сесиите на Народното събрание, много хо­ра дотолкова потъват в тоя партизански живот, че за нищо друго не могат да мислят и го­ворят; за непосветените дори цялата реч на някои личности звучи като пустословието на някой развълнуван глупец. Тия страсти помрачават съждения­та и чувството за справедли­вост. Тия, които са на власт, се мъчат да унищожат политичес­ките си противници, дори да разрушат доброто, направено от тях, и да ги оставят без хляб.

 

Партиите вече имат своята история. Техните зачатки се на­мират във времето преди Освобождението. Те са повечето пос­ледователи на политически во­дители, нежели на политически програми. Неразделни останаха само немногобройните консерва­тори; голямата либерална пар­тия лека-полека се раздели на че­тири групи... Животът на партиите е оживен. В къщите на водителите се намира голям са­лон с множество столове; там често се събират неговите пос­ледователи и разпалено се препират до полунощ. В малките гра­дове заседават бюра или коми­тети на партиите, преимущес­твено за изборите. В кръга на една или друга партия често по­падат и чужденци, това е става­ло с князе, с руси, с дипломати и с пътуващи писатели. (...)

 

Обикновено изборите се пред­хождат от шумни митинги, публични събрания, агитации, обнародване на политически брошури, всевъзможни „отворе­ни писма" и пр. Всичко това е насочено в повечето случаи про­тив отделни личности.

 

В Народното събрание човек слуша само прения, които се из­раждат в кавги – и всички въпроси там решава не справедли­востта, а мнозинството, с кое­то разполага правителството. В събранието правителството може да прокара всичко, какво­то поиска, понеже мнозинство­то е на негова страна. (...)

 

Не беззначителен фактор е българската журналистика... Дълго време печатът беше съв­сем свободен, но сега се намира под строг съдебен контрол. Оба­че – без всякаква предварителна цензура. В големите вестници уводните статии много често и по мисъл, и по стил не отстъ­пят на най-добрите иностранни вестници, та и повечето поли­тически водители са добри журналисти. В дребните статии грубостите не съставляват из­ключение. За дебелашкото българско чувство журналното при­личие е блудкаво и престорено, неговото гърло е навикнало на лютиви приправи. Дребните местни вестници често пъти показват невероятна умствена нищета и във висока степен ефимерните юмористически вес­тници изваждат на бял свят невъобразими нелепости.

 

-----------------------------

Константин Иречек (1854–1918) пристига в София през 1879 г. и става главен секретар на новосъздаденото Министерство на народното просвещение. През 1881–1882 г., по време на Режима на пълномощията, оглавява министерството в правителството на Казимир Ернрот и правителството без министър-председател. По-късно е председател на Учебния съвет при министерството и директор на Народната библиотека. Той е един от инициаторите за възобновяването на дейността на Българското книжовно дружество в София и от 1884 г. е негов редовен член. Извършва няколко обиколки из страната с научна цел. През 1884 г. Константин Иречек се връща в Прага, където става професор по всеобща история в Карловия университет. От 1893 година до смъртта си е професор по история на славянските народи във Виенския университет. Откъсът е от първата част на книгата му „Княжество България“, озаглавена „Българска държава“. Преводът е на Екатерина Каравелова (1899 г.).

 

Текстът е подбран от Любослава Русева

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Революция по руски

Революция по руски

Всяка революция поражда диаметрални оценки. И причината не е в липсата...
Къде е държавата?

Къде е държавата?

Един вечен въпрос, постоянно задаван и днес. Отговор търси и литератор...

6 коментар/a

Касандров на 26.03.2012 в 14:24
Както се очаква, нищо ново по Слънцето "наше село"!
Necati на 03.01.2014 в 13:31
Hey, that\'s polfweur. Thanks for the news.
Samuel на 04.01.2014 в 02:17
I cannot tell a lie, that really hedlpe.
Semi на 11.02.2014 в 14:33
I feel satisfied buy levitra on line heliomeds.com reading equitable life insurance canada bestlifeinsurpolicy.com senior life insurance company georgia that after health insurance quote comparehealthinsur.com health insurance one.
Jacklyn на 07.03.2014 в 20:52
CPCU (Chartered Property and Casualty Expert): QuotesChimp qualification is the same of a CLU, but relates to the specialty homeandinjury insurance. So that you can secure a CPCU appointment, the candidate must-pass 10 nationwide tests, possess at least 3 years expertise in the specialty, and accept follow a code ethics. This program is managed from the American Institute for Property and Responsibility Insurance Underwriters in Malvern, Pa.
КРАКОЗИЯ на 19.11.2016 в 23:44
Смайващото е, че оттогава са минали цели 130 години (а може би и повече!), а нравите не са се променили ни на ЙОТА. Българите са не по-малко загадъчни от загадъчните руснаци — може би защото голяма част от населението в България са преселници от Южна Русися и Южна Украина, озовали се в пределите на Отоманската империя преди 200 или 250 години заради Руско-Турските войни, резултатът от които никак не е устройвал това НИЧИЕ НАСЕЛЕНИЕ (исконните му земи станали изведнъж владение на «Чудовището от Север»). Уплашени от Русия, те се „спасили“ в Турция, но си останали „приднепровско“, „приазовско“ и „таврическо“ полуславянско — полу-бог-знае-какво-още население с неопределено вероизповедание, побългарено набързо на юг от Дунав и допокръствано (формално в Православие, но с частичен успех) след Освобождението от наивния император Александър Втори, виждащ в тях хора, които според него е трбвало да са все още нещо като руснаци. Тази именно неопределеност на „акерманско Кумо-маничките“ пришълци на Балканите е в основата на непоколебимото отчуждение между така «българизираните» индивиди, основаващо се на максимите „Всяка коза — за свой крак!“ и „Аз съм си аз, но комшията е вече Чуждия Враждебен свят!“

Напиши коментар