Политическият живот на българите

Политическият живот на българите
...Достоен за внимание е пат­риотизмът на българите. В те­чение на векове българинът бе­ше ниско оценяван от всичките си съседи, но това не попречи на изблика на неговото национално самосъзнание. Проникването на това чувство в масите беше най-голямото тържество на българското движение през пос­ледните двадесет години преди Освобождението. Тая любов към Отечеството се придружава от невъзмутим оптимизъм. Един млад народ, като младия човек, дълбоко вярва в своето щастие и в своето бъдеще. Как­то у всички малки народи с нов политически живот, и тук съ­ществува голяма чувствителност спрямо чуждестранните съждения: всяко неодобрение причинява двойна скръб, всяка похвала – двойна радост.

 

 

 

Рисунка: Илия Бешков 

 

 

Сбиранието пари за каквато и да било цел не среща щедри пода­тели. Българинът неохотно раз­вързва кесията си, но той знае да прави великолепни дарове. (...)

 

Темпераментът на български­те политици и чиновници е под­вижен, но между тях има отдел­ни ленивци. Те с лекота, без спе­циална подготовка, усвояват различни служебни клонове, напоследък и железопътния, пове­чето са проницателни наблюда­тели на хората и в мъчни моменти запазват твърдо чувство на обязаност. Импровизираната Сръбска война се сполучи, защо­то всеки, от министър и начал­ник на щаб до последния селянин, който караше припаси, изпълни точно своята длъжност. (...)

 

Една твърде разпространена черта обаче е завистта, продукт на първобитно материално със­тояние и голямо препятствие на обществения живот; много доб­ри неща не сполучват, защото един другиго не подкрепят или из недоброжелателство развалят. Не е добре даже да хвалиш един българин в печатни съчинения: то му създава врагове. Към това се присъединяват, както в целия Левант, у много личности непостоянство, недостатък в правдолюбие и наклонност към изопача­ване и преувеличаване.

 

Сърдечно пулсиращият живот на Изтока не търпи никаква твърда устойчивост в една политическа посока. Впечатления­та не са тъй дълбоки, както у нас. Обикновеният политик в тия земи с леко сърце променя своето положение и мнозина зна­чителни мъже в кратко време без мъка опитаха цял един ред степени на промени на фронта. В края на царуването на Александър I може да се види как не­говите бивши върли противници се явяват като най-предани при­върженици, а някои от неговите подпори и приятели са между противниците му или поне меж­ду равнодушните.

 

Главните вра­гове на генералите Соболев и Каулбарс през 1882-83 в Народ­ното събрание днес са руски привърженици. С повърхността на впечатленията се свързва и сла­бата интензивност на полити­ческата памет. Политикът тук е погълнат от настоящето и не мисли надалеч, нито пък охотно гледа напред или озърта назад. Произвожда се впечатление ка­то че ли малцина съзнават на­пълно исполинското следствие на промените в продължение на 15 години от Митхад паша до принц Кобургский. Инак личната памет на българина е почти по-силна от нашата, защото изобщо природният човек превъзхож­да в това културния човек, кой­то е навикнал да си служи с пе­чат и перо.

 

В нравите господства още пъл­на борба между подражанието на чуждоземното и домашното на­родно. Семейният живот е редо­вен и благонравен; повечето хора се женят твърде рано. Както навред на Юг, много се живее на улицата и се разисква по разход­ките. Гостиничен живот, какъв­то има в страната, гдето пият бира, тук липсва; за това пък твърде са оживени кафенетата с високи разговори и свойствената на мястото адска врява. Повече­то събрания стават вечер в час­тните къщи или семеен кръг с чай и папироси. Приказват за днешните събития, исторически спомени из последните времена, местности, народни обичаи, лич­ности и пр. При това българи­нът проявява добър разказочен талант, което е свойствено на всички народи по тия земи. (...)

 

В София и по-големите градо­ве се забелязват много безпът- ства. Местните вестници често се оплакват срещу развале- ността, която произтича от литанието за служби, срещу по­литически и градски интриги, необичта към умствени заня­тия и разваления живот. (...)

 

Във вътрешната политика владеят най-ожесточени парти­зански злоби, всякакъв род ин­триги, които виреят на Изток. София е истински котел на ве­щици; който е имал случай да проживее няколко години в ту­кашното политическо общес­тво, той през целия си живот ще чувства кошмар при спомена за тая отровна готварница. При това често се разпростра­няват най-невероятни полити­чески и полуполитически клюки. Чужденецът чува хиляди най-ло­ши неща за отделни българи от самите българи и после бавно открива, че всъщност хората не са толкова лоши, както взаимно се представят, заслепе­ни от завист и партизанска страст.

 

Непредубедена оценка на туземни таланти, особено на политически противници, е изключение. Главатарите на пар­тиите нерядко имат лична ом­раза един срещу друг. Оттук бързото овехтяване на полити­ческите величия и забележител­ното явление, че хора, които известно време са се наслаждава­ли на най-голямо уважение, пак бърже ниско се сгромолясват от своя пиедестал. Мнозина ду­шат постоянно тайни планове и намерения; аз познавам дори личности, които предпочитат да четат между редовете, не­жели самите редове.

 

Политическите страсти са от голяма глъбина и сила. В пър­вите времена състоянието на обществото правеше на хлад­нокръвния наблюдател впечат­ление на всеобщо възбуждение на нервите. Във възбудените времена, като през сесиите на Народното събрание, много хо­ра дотолкова потъват в тоя партизански живот, че за нищо друго не могат да мислят и го­ворят; за непосветените дори цялата реч на някои личности звучи като пустословието на някой развълнуван глупец. Тия страсти помрачават съждения­та и чувството за справедли­вост. Тия, които са на власт, се мъчат да унищожат политичес­ките си противници, дори да разрушат доброто, направено от тях, и да ги оставят без хляб.

 

Партиите вече имат своята история. Техните зачатки се на­мират във времето преди Освобождението. Те са повечето пос­ледователи на политически во­дители, нежели на политически програми. Неразделни останаха само немногобройните консерва­тори; голямата либерална пар­тия лека-полека се раздели на че­тири групи... Животът на партиите е оживен. В къщите на водителите се намира голям са­лон с множество столове; там често се събират неговите пос­ледователи и разпалено се препират до полунощ. В малките гра­дове заседават бюра или коми­тети на партиите, преимущес­твено за изборите. В кръга на една или друга партия често по­падат и чужденци, това е става­ло с князе, с руси, с дипломати и с пътуващи писатели. (...)

 

Обикновено изборите се пред­хождат от шумни митинги, публични събрания, агитации, обнародване на политически брошури, всевъзможни „отворе­ни писма" и пр. Всичко това е насочено в повечето случаи про­тив отделни личности.

 

В Народното събрание човек слуша само прения, които се из­раждат в кавги – и всички въпроси там решава не справедли­востта, а мнозинството, с кое­то разполага правителството. В събранието правителството може да прокара всичко, какво­то поиска, понеже мнозинство­то е на негова страна. (...)

 

Не беззначителен фактор е българската журналистика... Дълго време печатът беше съв­сем свободен, но сега се намира под строг съдебен контрол. Оба­че – без всякаква предварителна цензура. В големите вестници уводните статии много често и по мисъл, и по стил не отстъ­пят на най-добрите иностранни вестници, та и повечето поли­тически водители са добри журналисти. В дребните статии грубостите не съставляват из­ключение. За дебелашкото българско чувство журналното при­личие е блудкаво и престорено, неговото гърло е навикнало на лютиви приправи. Дребните местни вестници често пъти показват невероятна умствена нищета и във висока степен ефимерните юмористически вес­тници изваждат на бял свят невъобразими нелепости.

 

-----------------------------

Константин Иречек (1854–1918) пристига в София през 1879 г. и става главен секретар на новосъздаденото Министерство на народното просвещение. През 1881–1882 г., по време на Режима на пълномощията, оглавява министерството в правителството на Казимир Ернрот и правителството без министър-председател. По-късно е председател на Учебния съвет при министерството и директор на Народната библиотека. Той е един от инициаторите за възобновяването на дейността на Българското книжовно дружество в София и от 1884 г. е негов редовен член. Извършва няколко обиколки из страната с научна цел. През 1884 г. Константин Иречек се връща в Прага, където става професор по всеобща история в Карловия университет. От 1893 година до смъртта си е професор по история на славянските народи във Виенския университет. Откъсът е от първата част на книгата му „Княжество България“, озаглавена „Българска държава“. Преводът е на Екатерина Каравелова (1899 г.).

 

Текстът е подбран от Любослава Русева

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Касандров

    26 Март 2012 14:24ч.

    Както се очаква, нищо ново по Слънцето "наше село"!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Necati

    03 Яну 2014 13:31ч.

    Hey, that\'s polfweur. Thanks for the news.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Samuel

    04 Яну 2014 2:17ч.

    I cannot tell a lie, that really hedlpe.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Semi

    11 Фев 2014 14:33ч.

    I feel satisfied buy levitra on line heliomeds.com reading equitable life insurance canada bestlifeinsurpolicy.com senior life insurance company georgia that after health insurance quote comparehealthinsur.com health insurance one.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Jacklyn

    07 Март 2014 20:52ч.

    CPCU (Chartered Property and Casualty Expert): QuotesChimp qualification is the same of a CLU, but relates to the specialty homeandinjury insurance. So that you can secure a CPCU appointment, the candidate must-pass 10 nationwide tests, possess at least 3 years expertise in the specialty, and accept follow a code ethics. This program is managed from the American Institute for Property and Responsibility Insurance Underwriters in Malvern, Pa.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • КРАКОЗИЯ

    19 Ное 2016 23:44ч.

    Смайващото е, че оттогава са минали цели 130 години (а може би и повече!), а нравите не са се променили ни на ЙОТА. Българите са не по-малко загадъчни от загадъчните руснаци — може би защото голяма част от населението в България са преселници от Южна Русися и Южна Украина, озовали се в пределите на Отоманската империя преди 200 или 250 години заради Руско-Турските войни, резултатът от които никак не е устройвал това НИЧИЕ НАСЕЛЕНИЕ (исконните му земи станали изведнъж владение на «Чудовището от Север»). Уплашени от Русия, те се „спасили“ в Турция, но си останали „приднепровско“, „приазовско“ и „таврическо“ полуславянско — полу-бог-знае-какво-още население с неопределено вероизповедание, побългарено набързо на юг от Дунав и допокръствано (формално в Православие, но с частичен успех) след Освобождението от наивния император Александър Втори, виждащ в тях хора, които според него е трбвало да са все още нещо като руснаци. Тази именно неопределеност на „акерманско Кумо-маничките“ пришълци на Балканите е в основата на непоколебимото отчуждение между така «българизираните» индивиди, основаващо се на максимите „Всяка коза — за свой крак!“ и „Аз съм си аз, но комшията е вече Чуждия Враждебен свят!“

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи