Похитителят на надеждите ни

Похитителят на надеждите ни
През юношеските ми години комунизмът бе на мода в на­шия селски край. Проповяд­ваха го някои учители и други про­винциални полуинтелигенти. Това бе движение подобно на руското народничество. Ние, бедните мла­дежи, се отдавахме с голяма страст на просветителска дей­ност през училищните ваканции. Организирахме курсове по ограмотяване на възрастните, изнасяхме в читалището лекции на различни теми и театрални представления.
<p>Бедните ни бащи възприемаха комунизма като социална справед&shy;ливост и материално благоден&shy;ствие. Всички ще бъдем равни, ще се трудим по равно и ще получава&shy;ме по равно. Най-окаяните бедняци нямаха какво да губят и сляпо ни вярваха. Великата илюзия ни омагьоса и ние бяхме готови на всякак&shy;ви саможертви, за да извоюваме рая, в който живееха съветските хора. Какво не бихме дали да зър&shy;нем само за миг този рай или да ви&shy;дим жив съветски човек!</p> <p>Съдбата се смили над нас и ни открехна за малко завесата към рая. По онова време Германия и СССР сключиха пакт за ненападе&shy;ние. Той се отрази благоприятно на отношенията ни със СССР. Бях в трети гимназиален клас, когато разрешиха да се прожектират съ&shy;ветски филми. Прожектираха ги на големия Петъчен площад във Вар&shy;на, който побираше хората от це&shy;лия град. Спомням си филмите &bdquo;Три танкиста", &bdquo;Веселите момче&shy;та" и &bdquo;Кубански казаци". Хилядите зрители ги гледаха със затаен дъх. Крайчецът на &bdquo;желязната завеса" бе открехнат, а зад нея, какво чу&shy;до! - само благополучие, човешко щастие, любов и другарство сред отрудените хора и нито едно тъм&shy;но петънце в битието им.</p> <p>На нас, селските момчета, осо&shy;бено ни хареса филмът &bdquo;Кубански казаци". Колхозниците работеха в ритъма на весела музика. Златна кубанска пшеница тече от чучура на вършачката, мъже и жени, обле&shy;чени в хубави работни дрехи, краси&shy;ви и усмихнати, я трупат на ог&shy;ромни камари, а оттам я товарят в камиони, като загребват в такт с песента. Колхозниците живеят в такива живописни къщи и са тол&shy;кова богати и духовно извисени, та някои отиват след лятната рабо&shy;та в селския магазин и си купуват пиана.</p> <p>След края на филмите избухваха спорове и кавги между привържени&shy;ците и враговете на СССР. Едни&shy;те се възмущаваха от очебийния пропаганден филм, другите вярваха безрезервно на това, което вижда&shy;ха на огромния екран. Но ето че в моето далечно, захвърлено на бъл&shy;гаро-румънската граница селце, се случи чудо нечувано. През лятната ваканция заварих човек, който бе живял пет или шест години в СССР и току-що се бе завърнал от&shy;там. Казваше се Тинко, двадесет и една годишен момък с продълговато, изострено лице и големи пъс&shy;три очи. Живееше при леля си, през една къща от нашата и съвсем ес&shy;тествено се включи в &bdquo;постоянно&shy;то присъствие" в шивачницата на баща ми. Беше живял в селото вече два месеца и нито дума не бе казал за пребиваването си в Съветския съюз.</p> <p>Никой с нищо не бе измъчвал лю&shy;бопитството на хората, както този Тинко с мълчанието си. Да дойде човек от тъй загадъчната, затворената за външния свят с желязна завеса и тъй възмечтаната от нас приказна Съветска страна и да мълчи с месеци наред, това караше симпатизантите на СССР и комунистите от целия край (те непрекъснато идваха при него и се опитваха да узнаят нещо) да се съмняват, че е бил там и за&shy;почнаха да го обвиняват в лъжа. Други допускаха, че е агент на властта и като узнава кои са ко&shy;мунисти, записва имената им и ги предава на полицията.</p> <p>Животът на Тинко като че бе преписан от криминален роман. Ба&shy;ща му бе роден в нашето село, но като по-буден младеж, отишъл във Варна и станал работник. През 1925 година властта го преследва като активен комунист и той ус&shy;пява да емигрира в СССР. Канал му устройват варненските моряци и работници на пристанището. Тин&shy;ко бил така привързан към баща си и тъй страдал за него, че един&shy;ствената му детска мечта била да го намери и да го върне у дома. С времето мечтата му се превърна&shy;ла в болест. Майка му и другарите на баща му виждали как детето става все по-затворено и замисле&shy;но, как го обзема апатия към всич&shy;ко и всички - и към училището, и към детските игри и дори към по- малкото му братче, за което по-рано се грижел не по-зле от майка си.</p> <p>Тинко растял с явна склонност към авантюризъм. Бягал от учили&shy;ще, опитвал се да краде лодки от другарите на баща си да стигне по море до СССР, а веднъж се качил на влака и стигнал до румънската граница. Върнала го полицията у дома му. Знаел адреса на баща си в Москва и си въобразявал, че много лесно ще стигне до там и ще го на&shy;мери. Много нощи бягал от дома си и прекарвал сам на морския бряг с надежда да се качи тайно на някой кораб и да се добере до Съветския съюз. Майка му се видяла в чудо. Оплаквала се на другарите на мъжа си и те, след като се посъветвали, решили при сгоден случай да изпра&shy;тят момчето при баща му. Тинко бил на шестнайсет години, когато един комунист, стар приятел на баща му, емигрирал в Съветския съюз и го взел със себе си. Намерил баща си и двамата заживели заед&shy;но. Тинко постъпил в гимназия, а баща му работел в завод.</p> <p>Всичко това Тинко ни го разказа много пъти, а за останалото - за&shy;що е оставил баща си, след като е мечтал тъй силно да отиде при не&shy;го, как е успял да се завърне - упо&shy;рито мълчеше. Или отговаряше с по няколко думи. Завърнал се, защо&shy;то се затъжил за майка си и братчето си. Не можел да получава пис&shy;ма от тях и решил да се върне и да им помага. А как живеят съветски&shy;те хора? Ами като хората в Бъл&shy;гария. Трудят се, учат, живеят... А вярно ли е, че колхозниците са тъй богати, както във филмите? Не съм ходил в колхоз, не зная...</p> <p>Баща ми, учителят Васил, неис&shy;товият проповедник на комунизма, както и последователите му, нап&shy;раво се разболяха от Тинковото мълчание. При него идваха хора от съседните села и от целия край да узнаят нещо за обетованата стра&shy;на и все напразно.</p> <p>През лятото всички излязохме на полето. Тинко прекарваше у ле&shy;ля си, а привечер излизаше да се по&shy;разходи до гората или до бостани&shy;те. Майка му бе го изпратила в се&shy;ло да се поохрани, беше се позагла- дил и лицето му не изглеждаше та&shy;ка остро и скулесто както преди. Но тайната на душата му, изглеж&shy;да, бе станала непоносима през са&shy;мотата на летните месеци и бе разчупила твърдата черупка на мълчанието му. Спомням си как в началото на септември (готвех се вече за училище) една привечер Тинко и учителят пристигнаха почти едновременно при баща ми. Пристигнаха и още няколко души. Сега вече не слушах разговорите им през малкото прозорче на сте&shy;ната между двете стаички. Бях гимназист и можех като равнопра&shy;вен член на &bdquo;постоянното присъс&shy;твие" да слушам и участвам в раз&shy;говорите на възрастните.</p> <p>Тинко придърпа стола до сте&shy;ната, седна и без да го питаме, каза с тих, сподавен глас:</p> <p>- Татко го убиха.</p> <p>Отначало ни се стори, че не сме разбрали какво казва, после учителят сложи длан на ухото си и попита:</p> <p>- Как тъй ще го убият? Кой го уби, защо и къде?</p> <p>- В Москва, къде... Прибраха го една нощ и след двадесет дни ми казаха, че е умрял от разрив на сърцето. Не ми казаха къде е пог&shy;ребан.</p> <p>Тинко заплака. Сълзите му, сдържани толкова време, рукнаха изведнъж и обляха цялото му лице. Опитваше се да каже още нещо, но хлиповете го разтърсваха и за&shy;душаваха. Плачеше като дете, из&shy;мъчено до дън душа. Чакахме го да се успокои и учителят каза, че ба&shy;ща му наистина може да е починал от разрив на сърцето. С много хо&shy;ра се случва.</p> <p>- Татко беше здрав - каза Тинко. - Вечерта преди да го приберат иг&shy;раехме на шах. В три часа сутрин&shy;та се позвъни на вратата. Татко стана и отвори. На прага застана&shy;ха трима униформени със зелени фуражки. Казаха на татко, че трябва да отиде с тях за малка справка и скоро ще се върне. Татко отвори гардеробчето, взе си дреха и се облече. Каза ми да закуся, пре&shy;ди да отида на училище. На прага спря, върна се в стаята и ми пода&shy;де двете си ръце. С това искаше да ми каже, че се сбогува с мен за дъл&shy;го. Тръгна пред зелените фуражки и повече не го видях. Ходих в завода да питам дали не знаят къде е, всички вдигат рамене и мълчат. Ходих и в милицията, и в нашето посолство, навсякъде ми казват, че не знаят нищо за баща ми. И така цяла година и повече... Там често арестуват. Ей тъй, за нищо. Обя&shy;вят някого за враг на съветската власт и го изпращат в лагер. Един възрастен мъж от нашия етаж ка&shy;зал, че общата им кухня прилича на казармен умивалник, и веднага го прибраха. Живеехме в комуналка.</p> <p>- Какво е това комуналка?</p> <p>- Жилище, в което всичко е об&shy;що. На етажа имаше осем семей&shy;ства с обща кухня. Ние с татко живеехме в стаичка четири на че&shy;тири и спяхме на едно легло. В об&shy;щата кухня имаше осем печки и четири чешми. Жените готвят рамо до рамо и всяка вижда и знае какво готвят другите. Налагаше се и аз да готвя, когато татко за&shy;късняваше или ходеше на вечерни курсове. Така жените се шпиони&shy;раха. Щом видят или чуят нещо нередно, веднага го съобщават на домоначалника. И тоалетната, и банята са общи. Арестуват, кога&shy;то имат нужда от определен брой работници за сибирските мини или за други обекти. Набират без&shy;платна работна ръка. Много нощи сме чували стъпки по стълбите след полунощ. Всички изтръпвахме от ужас - на кой етаж ще спрат стъпките и на коя врата ще се по&shy;чука. Ако не намерят набелязано&shy;то лице, почукват на съседната врата. Нужна им е бройка. Такава бройка се оказа и баща ми...</p> <p>Тинко говореше с вълнение, как&shy;то се изповядва дълго потискана тайна под страх от смъртно нака&shy;зание. Преди да се завърне, ония със зелените фуражки няколко пъти го привиквали и му напомняли, че ако разкаже за смъртта на баща си и за други неща, ще го намерят в България и ще го накажат за клеве&shy;та срещу Съветския съюз. Толкова страх се бе насъбрал в душата му, че всяка нощ сънувал тези фураж&shy;ки, които го отвеждали по някакви улици в Москва и го заплашвали с разстрел. Молеше ни и ни заклева&shy;ше да запазим в пълна тайна това, което ни бе разказал. Но то ни раз&shy;вълнува и разстрои толкова силно, че не можеше да остане само меж&shy;ду нас, не можехме да не го споде&shy;лим с някои съмишленици.</p> <p>- Да се купуват пиана в селски&shy;те магазини! - възкликваше Тин&shy;ко и се удряше по челото, когато го разпитвахме за съветските се&shy;ляни. - Каква евтина пропаганда! Заблуждават гражданите в Съю&shy;за, които не знаят къде какво става в страната. Колхозниците нямат паспорти, не могат да хо&shy;дят в градовете и дори в съседни&shy;те им села без специално разреше&shy;ние. Какви ти пиана! Глад и недоимък. Всички живеят в страх. Политически процеси, преследва&shy;не на съветски врагове, лагери...</p> <p>Идваше у нас всеки ден или през ден да изприкаже всичко, което го бе гнетило с години. Слушахме го със съчувствие, но и с недоверие, както се слуша за изневярата на любим човек. Съмнението про&shy;божда сърцето, но любовта не го допуска. Опитвахме се да го опро&shy;вергаваме, но освен с фанатична&shy;та си вяра в Съветския съюз не разполагахме с никакви доказа&shy;телства. Бяхме бедни и полити&shy;чески неграмотни, но знаехме, че само комунизмът ще ни осигури равенство между богати и бедни, материално благоденствие и об&shy;лекчение от тежкия селски труд със селскостопанска техника. Приказките на Тинко бяха посега&shy;телство на това благоденствие, похищение на надеждите ни за по-лек живот. И той трябваше да плати за това похищение. Мнози&shy;на го намразиха и го обявиха за агент на властта, изпратен да прави пропаганда против Съвет&shy;ския съюз. А дали баща му не е из&shy;вършил някакво престъпление, за което е бил изпратен в затвор или в лагер? Заплашваха го, че ако не престане да лъже народа, ще го прогонят от селото и наистина го прогониха. Когато се завърнах през коледната ваканция в село, не го заварих там. Нападнали го една нощ, напердашили го и го принудили да си отиде в града.</p> <p>Тинко отнесе пердаха и напусна селото, но остави отровата на съмнението у хората. Сега те не ни вярваха безрезервно, че в Русия е истински рай за народа. Въпреки голямата ни вяра съмнението проникна и в нас, най-убедените. Както и да се опитвахме да от&shy;ричаме разказаното от Тинко, все пак си давахме сметка, че &bdquo;може би" казва истината и че не е щял да напусне доброволно съ&shy;ветския рай и да дойде в село да се охранва при сиромашката си леля. Съмнението се разнесе като епидемия сред хората.</p>

Коментари

  • Питащият

    13 Март 2012 15:19ч.

    Когато минават съветските войски през България, тук остава обоз от крави за мляко. Дядо ми си пиел ракията с Иван и накрая разменили кравите, защото съветската била по-млада и млечна. Та Иван разказвал пестеливо за съветският рай. Хубаво е , казвал, голям казан, общ казан,но лъжиците на началниците големи, а твоята малка.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Вълк

    13 Март 2012 15:49ч.

    Искам още от Ивайло

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • 13

    13 Март 2012 16:03ч.

    Ив.Петров е великолепен писател но малко старомоден.Що се отнася до политическите му пристрастия,както е казал народа:след дъжд качулка.Ако велможите и техните наследници от БКП не бяха насилствено променили строя от социалистически в див и варварски балкански капитализъм ,въпросният Ивайло Петров дълги години още щеше да пее хвалебствени дитирамби за \"светлий комунизъм\"!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • бесен

    13 Март 2012 17:01ч.

    '13', не се пъчи арогантно с простотия & проклетия. Спести си ТВ-промивките & прочети "Хайка за вълци".

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Milko Balev /ne barkaite s Kalaidjiev/

    13 Март 2012 22:58ч.

    I sega e taka v Rusia, che mai i v Balgaria!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Здравей, 13!

    14 Март 2012 4:29ч.

    Прав си. Колко си прав! Не обръщай внимание на тъпанарите със сърпове и чукове в главите вместо мозъци. Те не са виновни, задето са родени в петолъчни семейства. Но ще плащат, както Господ повелява. Наживях се на комуняги и ченгета. Кой можеше да издаде книга по онова време? Бай ви Ивайло - необразован селски тъпанар и мизантроп, той ли не е имал досие? Не нам - двапъти го пише на Руския паметник, червени цървубчета. Изядохте ни джигера и ни изпихте кръвчцата, бесове сатанински. Давай, 13. Те няма как да те разберат.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • 1234

    16 Март 2012 0:37ч.

    "Хайка за вълци" излезе много преди 10 ноември, въпреки комунизма. А пък "преди да се родя и след това" си е направо класика, защо пишете без да сте прочели една книга, 13?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи