Наистина никой българин досега не е дръзнал откри­то да пораженства с пе­симистични теории за нашия народ. От никоя българска три­буна върху лицето на този народ не е хвърлено публично кал, коя­то да е нужно да бъде мита с до­водите на една оптимистична теория. Но това още не значи, че неразбирането печалните ма­териали, които дава нашият ли­чен и обществен живот, не кара отделни лица и групи да правят повече или по-малко прикрито песимистични обобщения.

 

 

И до ден днешен ние купуваме в магазините чешки бархети, италианска коприна, френски гьон, английски вълнени платове, германски лакове, произвеждани в Габрово, Сливен, Русе или Со­фия. Трябваше със закон да нало­жим на производителите да сла­гат в написаните на чужд език марки знака „Б.П.". Песимизмът на купувачите досежно българ­ското производство обаче при­нуждава производителите да турят този предателски и изоб­личаващ знак на такова място в марката, където същият най- мъчно може да се открие.

 

Думите „българин" и „българ­ска работа" у нас често се упот­ребяват като най-унизителни на- рицания. Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перуши­на, което населява сивите прос­транства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко. Фанариотската теория за хондрокефаловщината на българина звучи като ласкателство в сравнение с оня миризлив букет от качества, които ние си приписваме с през­рителния термин „българин". Българска работа (конгрес, кул­турно тържество, състезание, обществено предприятие и пр.), това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръ­ководена, която сякаш по задъл­жение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регис­трация на печалните си герои.

 

Пенчо-Славейковото отноше­ние към обществения живот и обществените борби е едно от най-осъдителните заключения на този вид песимизъм, нами­ращ място сред нашата дребнособственическа интелигенция, която не прави разлика между класова и национална безнадеж­дност, а пренася много неща от болния върху здравия. (...)

 

Ала най-лошото тук не са пог­решните обобщения, до които се стига: че в случая се касаело не до социални явления, а до прояви на българската кръв; че сме има­ли работа не с една историческа преходност, а с някаква вечна на­ционална субстанция; че това били грехове не на една общес­твена епоха, а вечна участ на българския народ, която никаква обществена система не ще бъде в състояние да промени; че с па­сивното салдо на днешния об­ществен баланс трябвало да се задължи не сметката на носите­лите на днешната епоха, а смет­ката на целия български народ, и то за всички времена.

 

Най-лошото е, че тези обоб­щения от областта на логиката минават в областта на практи­ката и нанасят съдбоносни пора­жения върху националната ни участ. Убиват се чувствата на национална гордост. Пепели се социалният патос. Гаси се нап­режението на историческия ни устрем. Политическото безраз­личие се изтъква като висша мъдрост. Историческото мъ­жество на борците за новото, вместо да се прославя като вър­ховен дълг, се карикатури като историческа наивност.

 

Славейковското отношение към обществения живот гони от него най-доброто и най-годното, за да разчисти място за посред­ствеността и полуинтелигенцията. Може да се наброи отчайващ списък на лица, които, жертва на една историческа безнадеждност („това положение нито аз мога оправи, нито на мое време ще се оправи"), са се изолирали и атомизували в своите кабинети, в личната си работа, оставяйки обществените дела да се разви­ват със страшни исторически производствени разноски.

 

За характеристика на такова обществено дезертьорство и по­литическо ренегатство доста­тъчно е да се посочи случаят с Яворова, който започна със социа­лизма, опита след това да се вдъх­нови от патоса на македонското движение, узна някои задкулисни работи, отчая се и оттам мина към атомистичния индивидуали­зъм, за да завърши съвършено ло­гично с физическо самоубийство, след като си бе направил вече об­ществено харакири. (...)

 

Иван Хаджийски със съпругата си Петрана

 

 

Една оптимистична теория за българския народ днес може да има обществено значение са­мо доколкото е научна. Днес не може да се буди национално и социално въодушевление с наив­ни идеализации на българския на­род, каквито правеха история­та от 1762 г. и писанията на Ра­ковски. Днес ще бъде смешно да сочим българския народ като пръв народ в Европа, доказвайки това с обстоятелството, че санскритският език всъщност бил български, понеже „санскритски" значело „сам-скритски", т.е. таен език, и понеже френската дума tete идела от българската тетю (татю). (...)

 

Най-сетне, за да бъде убеди­телна, тази оптимистична теория не трябва да се прави сляпа пред фактите, които да­ват материали за песимистич­ни заключения. Напротив, зас­тавайки с лице срещу тях, тя трябва в техния избор да изкове своята несъмненост. Поради това, макар и с неособена охо­та, трябва да кажем:

Вярно е, че поради неопит­ност, а понякога и поради недоб­росъвестност местното ни производство в някои отноше­ния отстъпва на европейското.

Вярно е, че докато широката маса у нас има правилно полити­ческо отношение към частната собственост, в личната си практика спрямо чуждото ние имаме осъдителни навици.

 

Ние не можем да се похвалим с особена социална дисциплина. Държавна вещ у нас е тази, коя­то може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова от­ношение имаме въобще към иму­ществата на юридическите лич­ности (общини, дружества), чие­то безнаказано „докопване" е чисто и просто геройство. Кол­ко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като на пряк извор на забогатя­ване? Съществуват ли у нас при­мери на нравствено линчуване обсебителите на обществени средства? Колко пъти е прила­ган законът за преследване неза­конно забогателите чиновници, гласуван още през 1895 г.? Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала реви­зиране богатствата на членове­те на управляващата партия, след дохождането и на власт е създала този опасен прецедент?

 

Вярно е по-нататък, че поня­тията „честност", „чест", „доблест" нямат високи курсо­ве у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама", който работи на доверие и не се запа­сява предварително с писмени документи. Честта, това обик­новено е качество на глупците, които с негова помощ сигурно и безвъзвратно си провалят ка­риерата. (... )

 

Не може да се откаже по-на­татък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредстве­ността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Пос­редствеността поради особени­те стопански условия, в които живеем, е принудена да прави ка­риера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпота­та и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хар­мония на истинско безсрамие.

 

Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничка­та възможна бойна форма) са убивали с най-непростени сред­ства всяка глава, която ги е пос­тавяла в сянка и ги е изобличава­ла не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всяка­къв вкус за лично достойнство? Колко политици у нас са полити­ци, понеже ги не бива за нищо дру­го; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят рабо­тите на цяла България? олцина от нашите общественици гле­дат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? (...)

 

Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на мо­рални и материална блага, коя­то е превърнала почти всяка ус­та в стискало, което дъвче злъчка и пръска. (...)

 

След Освобождението живо­тът на България мина рязко на капиталистически релси, но ние влязохме в новата история с го­лямо закъснение. Светът и паза­рите бяха вече поделени и поради това първоначалното натрупва­не на богатствата не можеше да става от колониален грабеж, а само за сметка на собствения ни залък. От тънката сланинка на българския народ се отделяха милиарди за обзавеждане на но­вата ни държава, за създаване на местна индустрия, за водене на войни. Всичко това трябваше да става в ускорен порядък, защото ние догонвахме общия европей­ски напредък. В резултат на то­ва бързо темпо, като негов да­нък, ние изпаднахме в една хрони­ческа бедност, която е причина за цялата ни национална обърка­ност и която се влоши особено много от стопанското задръс­тване след 1929 г. (...)

 

Пак поради ограничените ни стопански възможности вместо енергията на нашата интелиген­ция, разгърната в разтворените пространства, да се превърне в съревнование, тя, затворена в тясната ни черупка, се превръща в самоизяждане, злорадство, за­вист, ненавист. (...)

 

Изходът е един – България трябва да стане богата, благо­денстваща и щастлива, но – за всички... Поради това всяко бяг­ство от обществения живот е престъпление. Не пораженство, а предателство е кабинетното капсулиране и хвърлянето от­там стрели на песимизъм върху измъченото чело на нашия на­род, чакащ своите водачи. Вярно е, че кабинетното спокойствие, кротката еснафска топлина на тихия домашен кът субективно са за предпочитане пред напре­жението на борбата.

 

Вярно е, от друга страна, че при господ­стващите в днешните общес­твени борби нрави не може да се остане с чисти нокти и че тряб­ва да се цапа в блатото на традиционния политически морал. Но това са силите, откъдето трябва да се започне, иначе няма въобще да се започне никога ни­що. Има само един изход: или оттук, или бягство от живота. И тъкмо готовността да се бърка в калта на живота със съзнанието, че тази кал по пътя на историческото превращение ще заблести с лъчите на слънце, се нарича историческо мъжес­тво. Историята е градена не от хамлетовци, а от хора на волята и историческото мъжество.

 

----------------------

Иван Хаджийски (1907­–1944) завършва философия и право в Софийския универ­ситет. От началото на 30-те години сътрудничи на „Философски преглед", „Нау­чен преглед", „Кормило", „Изкуство и критика". Ос­вен сред основоположници­те на българската социология, Хаджийски е едно от най-значимите имена в т.нар. народоведчество. Ав­тор на „Бит и душевност на нашия народ" и на много изследвания върху психология­та на престъпността, има­нярството, военната дис­циплина, Априлското въста­ние и др. Студията му „Оптимистична теория за нашия народ", която публикуваме със значи­телни съкращения, е отпечатана през 1938 г. в сп. „Философ­ски преглед". Заглавието е на редакцията.

 

 

 

 

 

Още от категорията

2 коментар/a

читател на 06.10.2011 в 00:32
Древните римляни са го казали: Nil sub sole novum Какво повече да се коментира, не трябва да се пише, а да се чете.
Ние трябва много да сме задължени на Иван Хаджийски, на 07.03.2017 в 03:19
защото той е един от малцината люде в тази страна, който разбра защо на Балканите има България. Би могло и да я няма, както би могло да няма и българи. Но българите и България са знакови понятия — те са на този свят, за да изпълнят една функция по спасяване на човечеството, па макар и само като символи, па макар и само като един хитро измислен тактически ход на Руското Православие през най-мракобесническите отомански години: «за отклоняване на вражеското внимание». Иначе въобще няма значение дали съществуват българи или не. Ето, самият Иван Хаджийски е по произход от Испания — прадедите му са се озовали на Балканите заедно с цялата онази прогонена от Инквизицията човешка маса, за която обикновено се знае, че са били евреи, но не се знае, че освен евреите е имало и други, които са образували по нашите земи едни от най-родолюбивите ядра, приемайки Православното Християнство като своя религия. Е, българи ли са тези пришълци от Иберийксия полуостров? Очевидно са българи, защото техните усилия извършиха най-много работа по синтеза на цялата тази нужна и полезна измислица, наречена България и Българи.

Напиши коментар