“Мисля, че поезията е единственото нещо, което може да ни спаси. Имаме нужда от нея, защото всичко е толкова конкретно, материално. Всичко може да се подреди в кутии. А аз не искам да живея затворен в кутия. Държа на приключението. Без любопиство няма желание, а без желание няма кино”.

 

 

На Петнадесетдневката на режисьорите на кинофестивала в Кан през 2016 г. чилиецът Пабло Ларейн представи “Неруда”. На фестивала във Венеция той показа “Джаки”, с Натали Портман в главната роля на вдовицата на президента Кенеди. Година по-рано той спечели “Сребърна мечка” в Берлин с филма си “Клубът”. 

На 40 г. чилийският режисьор е бил на всички големи фестивали и обикаля света с филмите си. За десет години и със седем филма той се наложи на международната сцена със своя мрачен и язвителен начин да изследва чилийското общество между реализма и символизма, между бруталността и иронията. Минавайки през Париж, режисьорът ни посрещна в посолството на Чили, където е последният дипломатически пост на Неруда, от 1970 до 1972 г. Той се връща в родината си, само за да стане свидетел на държавния преврат на генерал Пиночет и да умре през 1973 г.

Пабло Ларейн и Пабло Неруда споделят тази горчива роднина, източник на поетично и политическо вдъхновение. “Аз самият не мога да се откъсна от поезията на Неруда, разказва Ларейн. Свързан съм с това, което той казва за вълните, дърветата и вятъра. В действителност, ако си чилиец, си нерудианец. Никой не е описал моята родина по-добре от неговите поеми. Чили не би бил нищо без неговите метафори”.

В продължение на няколко години той обмисля как да пристъпи към този монумент на националната и международна литература, извън неговата официална, тържествена страна. Заедно със сценариста Гийермо Калдерон се спират на 1948 г. Това е моментът, в който генерал Видела иска да се отърве от комунистите, въпреки че те са допринесли за неговото избиране. Сенатор от Севера, Пабло Неруда се оказва извън закона, преследван и заплашен с арест.

“Когато получи Нобелова награда през 1971 г., Неруда много говори за своето минало и особено за двете си години като беглец, отбелязва режисьорът. Те представляват период на трансформация в неговия живот. Важно е да мислим за периодите на криза: те предоставят интересните елементи от живота на хората”.

Ларейн е направил същото и с филма “Джаки”, който проследява първата дама в трагичните дни между убийството на президента и неговото погребение. Ако “Неруда” е много личен филм, съзрявал дълго, “Джаки” е предложен ненадейно от Дарън Аронофски и е заснет много бързо в киностудиото на Люк Бесон в Париж. Но между тези два портрета на две толкова различни личности не липсват допирни точки. “Да, има връзка между двата филма, коментира Пабло Ларейн. И Неруда, и Джаки са искали да създадат своята легенда. И в двата случая има разминаване между намеренията и резултата, между това, което са искали да направят, и онова, което хората са мислели за тях. Това разминаване позволява фикцията”.

В “Неруда” режисьорът си представя, че бягството на сенатора е разказано от полицая, който го преследва. Но скоро отива по-далеч: “С Гийермо Калдерон ни се стори, че този герой трябва да бъде описан като плод на въображението на самия Неруда. Да си измисли фиктивен антагонист, когото наблюдава и съди, позволява на поета да изгради своята легенда. И той има нужда от него, за да придаде тежест на своята политическа битка”. Пабло Ларейн е искал да разположи филма си в този възлов момент: “Изкуството би трябвало да бъде политически акт, смята той. Във всеки случай, създаването на един мит е извънредно политическо. Особено при Неруда, който съчетаваше поезията и политиката много пряко и много ясно. Вече никой не е в състояние да направи това в наши дни. Може би защото думите  вече не означават кой знае какво в настоящото объркване”.

На “киноакта” той придава политическо измерения. “Това е филм за поезията, която се изразява чрез различни кинематографични форми. Той смесва елементи от живота и творчеството, които имат различни степени на реалност”.

 

 

Роден през 1976 г. в Чили по времето на Пиночет, на когото посвещава три филма, “Тони Манеро” (2008 г.), Post Mortem (2010 г.) и “Не” (2012 г.), Пабло Ларейн е дете на буржоазията, на политически много активно семейство: баща му е председател на Сената през 2004-2005 г., майка му е ангажирана в Независимия демократичен съюз и за кратко е министър на благуостройството и градското развитие, сред предците му има един президент на Чили. Католическо възпитание и образование по комуникации и изображение, което го подтиква да създаде продуцентската компания Fabula с брат си и баща си. “Привлечен съм от историята и политиката. Не подкрепям отделна идеология, но подкрепям интереса към историята. Ние идваме отнякъде, така че сме исторически по природа”.

Комунизмът мина от мода, но си остава исторически интересна материя чрез пламенната личност на Неруда. Религията е приемлива, ако се ограничава до личната сфера. “Моето убеждение е, че съюзът между политиката и религията винаги е катастрофа. Вярата трябва да си остане личен въпрос. Фамилията Кенеди, които са католици, не са се стремили да смесват своята лична вяра с политиката. Във филма ми Джаки се изповядва пред свещеник, което е автентичен епизод, но той вярва повече в съвестта, отколкото в Бог”.

Пабло Ларейн е дете на едно постмодерно поколение, което няма доверие на никоя власт, защото е видяло прекалено много злоупотреба с власт. Но което страда също от непостоянство на мисълта, от нейните празни форми. “Навсякъде има липса на смисъл - дори в това, което ви казвам! Свръхдоза информация и образи ни отдалечават от онова, което е важно”.

Неговият “Неруда” подсказва, че той не се е примирил и си е изработил минималистично послание: “Трябва да се съсредоточим върху хората”. А най-вече да не се изхвърля красотата заедно с отпадните води на идеологията:

“Мисля, че поезията е единственото нещо, което може да ни спаси. Имаме нужда от нея, защото всичко е толкова конкретно, материално. Всичко може да се подреди в кутии. А аз не искам да живея затворен в кутия. Държа на приключението. Без любопитство няма желание, а без желание няма кино”.

Превод от френски: Галя Дачкова 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар