"Демократите, модерните хора, каквито сме ние, претендират, че се покоряват само на собствения си разум, но истината е, че се подчиняват на заповедите на общото мнение".

 

На 28 януари 2016 г. философът и есеист Ален Финкелкрот официално стана член на френската Академия, заемайки мястото, овакантено след смъртта на пистеля Фелисиан Марсо. Финкелкрот преживя един от най-важните мигове в живота си. Уважаваната институция, която е създадена през 1635 г. от кардинал Ришельо, е един от най-значимите национални символи. Осъзнавайки какво представлява влизането му в нея, Ален Финкелкрот довери пред “Фигаро”: “Този, който влиза днес във френската Академия, не е Ален, това е Ален Финкелкрот. Това име носи в себе си всички мои близки: родителите ми, баба ми и дядо ми, които не познавах, най-далечните ми предци. И онова, което изпитвам днес, не е гордост, а щастието да ги зарадвам може би и във всеки случай да им отдам почит”. 

“Фигаро” публикува речта на Ален Финкелкрот пред Академията, която поместваме с известни съкращения.

 

Дами и господа от Академията,

Като предговор към разюздания разказ, за който го вдъхновила картината на Анри Русо “Двуколката на дядо Жюние”, Фелисиан Марсо описва следния диалог:

- Двуколката на дядо Бзторнски? каза директорът на галерията. Какво означава това?

- Това е заглавието на моята картина, отвърна Митничарят Русо*.

Директорът сбърчи твърде големия си нос и размаха твърде дългия си показалец.

- Бедни приятелю, с това заглавие няма да продадете картината си.

- Виж ти! Защо? - каза Русо, който след престоя си в митническата администрация бе запазил вкус да отива до същността на нещата. 

- Бзторнски! - заяви силно директорът. - Това е име, което може да те накара да кихнеш. Скъпи господине, запомнете добре: клиент, който киха, е клиент, който не купува.

И замечтано изрече:

- Това трябва да е природен закон.

- Тогава какво да правим? - каза Русо.

- Сложете Жюние и повече да не говорим за това - каза директорът. - Това е името на един мой братовчед. Търговец. Има много почтено име в целия Гатине - добави той след известно време, несъмнено за да прогони последните колебания на художника.

Това е сцената, която, ако се вярва на известния историк на изкуството Артем Фаво-Ланклюм, се е разиграла в един хубав октомврийски ден на 1908 г. в скромна галерия на улица “Де Сен Пер”.

 

Днес е януари 2016 г. И едно неблагозвучно име, едно разубеждаващо, непродаваемо име, едно име, изпълнено с трудни съгласни, като Бзторнски или още по-добре, като Карфункелщайн, фамилно име, с което крайната десница бе натруфила Леон Блум**, за да плаши добрите французи, накратко име, което те кара да кихаш и дори, смея да кажа, име, което е трудно за произнасяне, днес е прието под купола на институцията, създадена от кардинал Ришельо, която скоро ще стане на четири века.

Роден само десет години след тази злъчна критика на бъдещия академик Пиер Гаксот срещу министър-председателя на правителството на Народния фронт: “Колко ни мрази той! Яд го е на нас за всичко и за нищо, за синьото ни небе, за гальовния ни въздух, яд го е на селянина, че ходи с налъми по френската земя и не е имал предци камилари, скитащи в сирийската пустиня със своите другари в Палестина”, наследникът на това име не се учудва. Той изпитва в този тържествен миг смесено чувство на вцепенение, радост и благодарност. 

 

Да се казвам Финкелкрот и да бъда приет сред вас под барабанен звън, не е за вярване.  

 

Това име впрочем невинаги съм го носел изцяло. За да улеснят живота на учителите, за да не подлудяват административния персонал и за да предотвратят изкушението на моите съученици да си направят лесна шега с последната сричка, родителите ми издействаха в училище или в гимназията да ме наричат Фин или Финк. Върнах се към Финкелкрот, когато моята двуколка напусна класа, защото вярвах, че вече мога да разчитам на зрелостта на събеседниците си и вече не сме в 1908 г.: както онези от Червения афиш***, моето име е трудно за произнасяне. След мрачните години честта ме задължава да не се отървавам от него.

И в този ден аз мисля за близките си. За моите баба и дядо, които, както повечето евреи ашкенази, родени по време на следвоенния бейби бум, аз не познавам. За дядо ми по майчина линия, който заедно с жена си ръководел дървена фабрика в Лвов, по онова време полски град, но който, както научих по-късно, предпочитал учението и общуването със свещените книги. За моите родители, разбира се, които не са тук, за да изпитат това щастие: влизането на техния син във френската Академия, докато заслугата е и тяхна. Не че те са изпитвали към Франция чиста привързаност. От Франция и със съучастието на френската държава моят баща е бил депортиран от Бон ла Роланд на 28 юни 1942 г. и конвоят му тръгнал към Аушвиц-Биркенау. По онова време френско-юдаизмът се пръсна на парчета, евреите, които бяха повярвали, че са открили в освобождаването си едно ново излизане от Египет, разбраха, че не могат да избягат от положението си. За да го кажа с думите на Еманюел Левинас, радикалността на хитлеристкия антисемитиизъм припомни на евреите 

 

“непоправимостта на тяхното битие”

 

Принадлежността към еврейската общност вече не можеше да бъде разтворена във френскостта и моите родители бяха опечалени, виждайки, че се уподобявам с нацията, принасяйки й в жертва моята еврейска идентичност, дори и тази идентичност да не се изразяваше вече за тях, нито за мен в ритуалните жестове на традицията.

Онова, което искаха пламенно обаче, бе да усвоя езика, литературата, френската култура. И по онова време те можеха да разчитат на училището. Те посвещаваха на единственото си дете, което бях аз, безусловна любов, но в действителност не му оставиха друг избор, освен да бъде прилежно и да носи добри оценки. Така че аз се научих да почитам майчиния си език, който вече не беше езикът на моята майка (тя се пазеше да ме учи на своя език, полския, за да се разгърне в мен напълно и без проблеми царството на местния език). Научих се също да познавам и обичам нашите класици. Въпреки това фактът, че съм французин, не беше нищо специално в моите очи. 

 

 

Както повечето хора на моята възраст, аз бях спонтанно космополитен.

 

Светът, в който се развивах, беше населен с политически понятия и тъй като универсалното ми служеше за родина, смятах, че отделните места са без значение. Историята, към която се пристрастих, ме караше да забравя географията. Както Владимир Янкелевич, аз се чувствах свободен “по отношение на земните и родови ограничености”. Франция се яви в моята памет, когато, превърнала се в постнационално, постлитературно и посткултурно общество, изглежда, че тя самата се плъзна полека в забвение за самата себе си. За моя голяма изненада аз бях потиснат от този неумолим процес, от онова, което Симон Вейл нарича във “Вкореняване” “патриотизъм от състрадание”, т.е. не от любов към величието или гордост от вековния договор, който Франция е сключила със свободата в света, а нежност към нещо красиво, ценно, крехко и тленно.

 

Открих, че обичам Франция, в деня, в който осъзнах, че тя също е смъртна

 

и че в нейното “после” няма нищо привлекателно.

Тази любов се опитах да изразя в няколко от моите книги и в последните си интервюта. Цената е да бъда третиран като привърженик на старото, реакционер, дори по-лошо, и дори най-лошото за онези, които гонят неуморно старите ни демони, криминализират носталгията и вече не правят никаква разлика между Петен и Дьо Гол или между Пиер Гаксот и Симон Вейл. 

Национализмът е врагът: това е поуката, която новият дух на времето излече от историята, и ето ме мен, обвинен, че съм предал моето славно фамилно име от диаспората, присъединявайки се към редиците на граничарите и псалтите на автохтонията. Но всичко се плаща: моето предателство, шушука сега слухът, намира едновременно своя апотеоз и своето наказание в избирането ми да заема мястото на Фелисиан Марсо. Вместо траурно похвално слово за този плодотворен автор, “Монд” написа, че е починал забравен в сряда, 7 март 2012-а, на 98-годишна възраст. А добрата преса запази за него само следната епитафия:

 

“Фелисиан Марсо, бивш колаборационист, станал академик”.

 

Пламенен защитник на националната идентичност, забравил скитническия си произход и принуден да възхвалява един колаборационист: не е случайно, мислят нашите бдителни и потриват ръце, облизват си устните, предварително изпитват удоволствие от този назидателен спектакъл. Ще утежня положението си, ако ги разочаровам.

Така че ще започна оттук пътя в живота и творчеството на онзи, когото днес наследявам. Името му беше Луи Карет, роден в Кортенберг, в Брабант, на 16 септември 1913 г. “В началото - пише той в автобиографията си “Кратки години” (Les Années courtes) - имаше голяма суматоха.” Първите му спомени са ужасяващи: войната, търбухът на един град, пожарите, мъртвите. “Детството не е това. Не би трябвало да бъде така. Детството е зора, не тези вопли, този страх.” Значи страх вместо зора и дните, и нощите на Луи Карет ще останат белязани завинаги от него. Син на чиновник, той учи в колежа в “Сент Трините” в Лувен. Учителите му били свещеници. Един от тях, отец Теодюл, упражнил върху ученика от трети клас, който е бил, и писателя, който щял да стане, решаващо влияние. Два основни принципа структурирали цялото му преподаване. Принцип №1: “Врагът на стила е клишето. Какво е клишето? Това е нещо, което е било написано преди нас. 

 

Трябва да пишем както никой друг.

 

(…) Ние бяхме смаяни - коментира Фелисиан Марсо. - Дотогава смятахме, че да пишеш добре, е именно да пишеш като другите, като писателите”. Принцип №2: трябва да се прави непрекъснато сравнение, “защото, ако не правим сравнение, не виждаме. Впрочем стилът означава да покажем”. И като добър педагог, отец Теодюл дал пример за категоричното си твърдение: Аз пиша: имаше птици на телеграфните жици. Виждате ли нещо? Не, съвсем не. Докато ако напиша: имаше птици върху телеграфните жици като ноти върху музикално петолиние, вие вече виждате нещо.

 

Стилът, това е образът”.

 

Фелисиан Марсо няма да забрави никога тази двойна повеля. Тя ще определи както  литературното му майсторство, така и житейската му философия. Така в “Тялото на моя враг” (Le Corps de mon ennemi) той решава да отвори очите на читателя за реалността чрез нейното обозначаване с една метафора, която би очаровала отец Теодюл: “Всеки път, когато поставим дума за нещо, сякаш поставяме мъжко сако на закачалка: закачалката изчезва”. Писателят трябва да предотврати тази загуба, като отстрани, доколкото е възможно, стереотипните словосъчетания на всекидневния език. И няма никакво съмнение, че неговият неортодоксален учител би оценил в “Терасата на Лукреция” (La Terrasse de Lucrezia) образа на онези мъже, които смятат, че са много над своята длъжност и “ги упражняват със снизхождение, сякаш ги държат с щипки за захар”, или в “Голямото момиче” (La Grande Fille) свежите думи за един банален образ: “В своето щастие не бяха ли те сякаш не стъпват вече на земята? Не бяха ли в някакъв смисъл в състояние на безтегловност - подобно на онези астронавти, които виждаме да се движат в кабината на космическия кораб с унесеността на кит?”.

Но аз избързвам. След годините в колежа Луи Карет влиза в Университета в Лувен. И там този млад католик прави първите си стъпки в онова, което по това време е единственото университетско всекидневие в света: L’Avant-garde. Това е влизането му в литературата и същевременно влизането му в политиката под ръководството на Еманюел Муние. Той ръководи подраздела на списание Esprit, основано в Лувен през 1933 г., и публикува на 19 май 1934 г. в колоните на L’Avant-garde обвинителна реч с предсартриански акценти срещу антисемитската страст: 

 

“Антисемитизмът е чувство на дребния буржоа.  Зле възпитаният дребен буржоа, който силно подчертава “своето расово превъзходство”.

 

Разбираме, че той държи на него: това е единственото превъзходство, което има, и то се основава единствено на предразсъдък”.

По-нататък в същата статия Карет забива пирона: “Този предразсъдък - пише той - е много по-непоносима злоупотреба от религиозната или политическата нетърпимост, защото засяга расата”. Иначе казано, не действието, нито дори мнението антисемитизмът превръща в престъпление, а битието. Не разделението преследва той, а рождението. 

Но това поколение, родено в навечерието на голямото клане от 1914-1918 г., е преди всичко пацифистко. Войната, която избухна в Испания през 1936 г., можеше да промени това състояние на духа. Антагонизмите наистина са ясни: 

 

“демокрация срещу диктатура, левица срещу десница, военни срещу цивилни”.

 

Но демократичните правителства изоставят испанските републиканци. Дори Народният фронт във Франция се изолира в ненамесата. Оттогава, пише Фелисиан Марсо, датира “изгубването на добрите чувства, недоверието, презрението дори”, които лека-полека обземат всички тези правителства. Докато опасностите растат, безразличието се разпространява. Чембърлейн, Хитлер, Даладие, Мусолини, старият господин и тримата ефрейтори от 1918 г. заемат сходна позиция и пацифизмът несъмнено изглежда единственият път.

 

 

Когато избухва войната, Луи Карет е на 27 години и от 1936 г. е служител на Националния институт по радиопредаване. Той е мобилизиран и воюва в белгийската армия. Тя бързо изпада в безредие и Карет със своя полк се оттегля във Франция. След капитулацията той възобновява дейността си по съвет на своя министър. Но междувременно Националният институт по радиопредаване е наречен Радио Брюксел и поставен под прекия контрол на окупатора. Карет става шеф на новинарския отдел. През март 1942 г., на връщане от едно пътуване в Италия, той намира тежка атмосфера: “Въпреки че Съветският съюз и САЩ бяха влезли във войната, Германия триумфираше навсякъде. Окупацията навсякъде се затягаше. Имаше атентати, последвани от заплахи за колективни репресии. Мисля, че малко по-късно започнаха да се разпространяват информации за лагерите за масово унищожение. Но в този момент мерките, предприети вече срещу евреите, позволяваха да се предвиди най-лошото. Колкото и възмутителни да бяха, други германски мерки можеха все още да принадлежат към суровата логика на врага окупатор. Мерките срещу евреите за мен бяха ужасът и лудостта, взети заедно. Можех да си представя твърдостта. Бях затворен в лудостта. Реших да си подам оставката”. 

И този негов жест не е бил лесен. Един друг морал възразява в него на моралния му скок: груповият морал. Тогава в душата му се борят два срама: срамът да остане да сътрудничи на една престъпна власт; срамът, сбогувайки се, да остави своите колеги и да измени на неписаните закони на другарството, това приятелство, казва той в “Кратки години”, го е научило да разпознава “осмия и най-глупав и подъл смъртен грях. Не се броят глуповатите жестове, дебилните статии, смешните манифести, които са били направени, написани или подписани “за приятелите” или за да не бъде заслужен онзи поглед, който за секунда става студен”. В тези няколко реда се скицира една 

 

феноменология на баналността на злото.

 

Изкоренявайки се от другарството, Карет напуска радиото на 15 май 1942 г. Създава собствена издателска къща, където публикува големия драматург Мишел дьо Гелдерод, но въпреки това не избира пътя на Съпротивата. По време на освобождението разбира, че полицията го издирва, така че бяга във Франция заедно с жена си само с един куфар и своя Балзак, издаден от “Плеяда”. 

През януари 1946 г. той е съден задочно и осъден на 15 г. принудителен труд от военния съвет в Брюксел, който от 300 предавания избира пет текста за обвинението си срещу него: две хроники за белгийски офицери, останали във Франция, едно интервю с военен затворник, завърнал се от Германия, репортаж за бомбардировката над Лиеж и новина за доброволците на Райха. Тези предавания не са неутрални. Както казва белгийската историчка Селин Раз в докторската дисертация, която наскоро защити в Университета в Намюр: “Темите са отразени така, че да бъдат благоприятни за окупатора”. 

Това не е достатъчно, за да бъде превърнат Карет във фанатик на колаборацията. Така, във всеки случай, отсъждат генерал Дьо Гол, който, след като е видял досието му, му дава френско гражданство през 1959 г., и Морис Шуман, гласът на Радио Лондон, който през 1975 г. покровителства кандидатурата му за френската Академия. 

Така че осъждането на 15 г. принудителен труд, съчетано с доживотна забрана да публикува статия или книга, е прекалено. Остава този неизбежен факт: Луи Карет е избрал да работи в радио, ръководено от германците, докато никой не го е задължавал и не е бил в оскъдица. Защо? Отговорът на този въпрос е в романа му “Пацифистите” (Les Pacifiques), написан през 1943 г. и останал неиздаден до публикуването му през 2011 г. от издателство “Дьо Фалоа”. Действието се развива в навечерието на голямата буря, а героите, безпомощни, виждат “мира, който отива в небитието със съкрушена усмивка”. Те не са отвратени от Mein Kampf, Аншлуса, раздробяването на Чехословакия и Кристалната нощ, а от “гадната война, която предизвиква всичко гадно във вече толкова гадното сърце на кресльовците”. И когато идва поражението, четем на последната страница в романа, интелигентността е в това да се спасят мебелите.

 

Врагът на “пацифистите”

 

не е врагът, това са хората във всички лагери, които мечтаят да се бият. И тези пацифисти са толкова по-малко склонни да се съпротивляват, че те вярвят, че преживяват ново издание на 1914 г., т.е. “лукав механизъм, пуснат по невнимание, който убягва на хората”. Един изпаднал в ужас човек струва колкото двама: воден от този принцип, Луи Карет избира пацифизма и се придържа към него. Историята в случая не е за него господарка на живота, а господарка на грешката. Опитът, на който се опира, го заслепява, вместо да го просветли. Миналото, което го преследва, му отнема ужасяващата новост на събитието, което е на път да изживее. Той забравя, благодарение на паметта, че както пише Валери, настоящето е онова, което никога досега не се е показвало. 

Накратко, той не вижда несъответствието на времената и онези, които 70 г. след това подхващат в неговия некролог присъдата на военния съвет в Брюксел, извършват подобна безсмислица. Тяхната референция е Хитлер, Морас и Втората световна война. Те съдят всичко според тази мярка и не виждат, че след конференцията в Дърбан, организирана от ООН през септември 2001 г., 

 

антисемитизмът говори непорочния език на антирасизма

 

И откакто евреите не са изложени на фашизма или на реакцията, а трябва да отговарят за поведението на Израел, те омаловажават мъките им или откровено ги оставят на съдбата им, като съучастници на една престъпна политика. Непрекъснатото призоваване на най-мрачните часове от нашата история не защитава днешните Карфункелщайн от омразата: тя ги излага на нея.

Към опустошенията на аналогията се прибавят вредите на опростяването. Колкото повече времето минава, толкова по-разбираема става тази епоха. Нищо не остава в сивата зона, паметта разпръсва мъглата, в която живееха хората, националният роман, който обича яснотата във всички неща, запомня само героите и негодниците, белите рицари и черните души. Най-високо издигнахме името на Примо Леви, но Куентин Тарантино води играта, всеки създава собствения си филм по модела на “Гадни копилета”. 

 

Аз не се чувствам представен, а предаден и дори заплашен от самонадеяните съдници, които населяват интелектуалната сцена.

 

Което не означава, разбира се, че всяко морално съждение произтича от глупостта или високомерието. Защо да разбираме, ако не за да избегнем капаните на анахронизма и за да съдим, познавайки добре фактите? (…)

Ето. Опитах се да почета без увъртане срещата, която ми бе определена настоятелно, с миналото на моя предшественик. Така че сега мога да засегна настоящето му, т.е. творчеството, което ни е оставил. Кой е той? Фелисиан Марсо. Луи Карет има в актива си едно есе и три романа. Но пристигайки във Франция, той е искал да обърне страницата, преди да хване перото. Така че приема ново име за ново раждане и това име очевидно не е избрано случайно: то се чете като обещание за веселие и безгрижие след мрачните времена на тоталната политика.

Обещание, което е спазено в романи като “Споделените страсти” (Les Passions partagées) или “Птица в небето” (Un oiseau dans le ciel). Но литературата си доставя лукавото удоволствие да се противопоставя на обобщаващите импулси, дори онези на писателите. Ако всичко е смешно или забавно при Фелисиан Марсо, не всичко е приятно, не всичко има усмихнатия чар на лекотата, неговият шедьовър “Плът и кожа” (Chair et cuir) е скърцаща книга и пътуване в дълбоки води. Да прочетем първа страница: 

 

ТОЙ СЕ СЪБУДИ СВЕЖ И БОДЪР. Ето откъде съм тръгнал. Ето процепа, откъдето всичко е минало. Всичко - до драмата - и останалото. Ключовата фраза. Фразата, която ми позволи да виждам ясно. Да открия измамата. Без нея още щях да съм там, не знам къде, като глупак. Изключен, отхвърлен, сам в крайна сметка. Сам и объркан, сам и отчаян пред един затворен за мен свят като яйце. Без да разбирам нищо. Да вярвам, че. Докато реалността е. Свеж и бодър. “На следващия ден се събудих свеж и бодър”. Навсякъде. Хората, които ви говорят, хората в метрото, вестниците. СЯКАШ ЦЕЛИЯТ СВЯТ СЕ СЪБУЖДАШЕ СВЕЖ И БОДЪР. Сякаш това бе нещо често срещано, нормално, естествено. Нали? Защото, в крайна сметка, за една често срещана фраза сме принудени да мислим, че не казва нищо изключително, нищо любопитно. Добре.

 

Но разказвачът и героят в историята прави един ден тази странна констатация: 

 

животът не прилича на онова, което обикновено говорят за него. 

 

Между изречените думи и изживените неща има пропаст, която като че ли никой не забелязва. Защото хората вземат за истина системата, образувана от слуха, предразсъдъците, общите места, готовите изрази, които съставляват духа на времето.

Картезианци, горди, че са такива, те вземат cogito за credo. “Мисля, значи съм”, казват те, докато най-често вместо да мислят, те следват. Искат да са независими от обществото. Но този индивидуализъм е химера. Обществото не е външно спрямо тях, то прилепва за кожата им. В момента, в който си отворят устата, то говори. В крайна сметка героят му Емил Мажис разбира, че нещо не е наред в езика. Вместо очакваната точност той вижда в него онова, което Хайдегер нарича диктатурата на безличната форма (On): “Ние се радваме, както се радват; ние четем, виждаме и съдим за литературата и изкуството както виждат и съдят; още повече, ние се отделяме от масата, както се отделят. Ние се възмущаваме от онова, от което се възмущават”.

Демократите, модерните хора, каквито ние сме, претендират, че се покоряват само на собствения си разум, но истината е, че се подчиняват на 

 

заповедите на общото мнение.

 

Здравият разум се явява най-споделяното нещо в света, не вярваме на индивидуалното превъзходство, отказваме да бъдем сплашени от видни личности, но на Ние всеки е доброволна жертва. Както показа Токвил, ние, като свободни и равни граждани, сме послушни поданици на социалната власт. Защо цитирам тук Токвил и Хайдегер? Защото ако искаме да разберем мащаба на “Плът и кожа”, трябва да изтръгнем този роман от обвивката на психологията. Както “Погнусата” и “Чужденецът”, “Плът и кожа” изследва онтологичните структури на съществуването. Съкрушителни позовавания, биха казали. Не. Този роман на Фелисиан е язвителен. Популярният обрат на възприетия стил поражда изненадващи и забавни находки. Но както задълбочено пише Честъртън, забавно не е обратното на сериозно, “забавно е обратното на незабавно и на нищо друго”.

В живота, както в разказа, който извлича от него, Мажис е решил да скъса със системата. Той няма да позволи повече идентичността му да бъде диктувана от брътвежа на света. Той няма да позволи повече истинното да бъде вкарано насила в примката - или пашкула - на правдоподобното. Той ще излезе, за да живее и да разкаже за живота си, за изнеженото яйце на доксата. (…)

Заключението на Мажис, подчертано няколко пъти в романа:

 

“Литературата върви напред единствено благодарение на книгите, чийто автор приема, че му се подиграват”.

 

Което напомня онази откровеност на писателя Кремон в началото на “Пацифистите”: “Не бих се отказал от тези малки срамни, долни истини, които изграждат величието на една книга. Бих ги нарекъл истините-Достоевски. Но въпреки себе си мислим за своите приятели, загрижени сме за образа си”. Мажис няма тази тревога. Той разказва не за своята мания по секса, а за болката на кучето, което е имал, което, по израза му, “загубило девствеността си”. Накратко, той слиза от подиума: “Всичко, което правим на подиума, не е лъжа, ако щете, но не е напълно истина, надуваме се, преструваме се на храбри, хвалим се, майтапим се, без да знаем с какво”. Мажис решава да живее и да пише по своя мярка. 

“Когато живееш, не се случва нищо, констатираше Рокантен в “Погнусата”. Декорите се променят, хората влизат и излизат, това е всичко. Никога няма начало, дните се трупат един след друг без всякакъв смисъл, това е едно безкрайно и монотонно добавяне.” Мажис е друг Рокантен: вместо да облече живота си в думи, за да го превърне в приключение, той се стреми чрез разказа да го извади от голямата повествователна лъжа на романите и традиционните биографии. (…) 

Но тъй като никой не е съвършен, Мажис не успява да се раздели с всички отношения и връзки. Той се жени. Скоро жената, която много бързо престава да го обича, му изневерява. Тази изневяра го наранява, защото поради липса на любов той остава свързан с другите от честолюбие - това е неговата истина-Достоевски. Той не понася да бъде изключен, отхвърлен, презиран. Дотогава потънал в блажено безразличие, той излиза на повърхността, убива жена си и се измъква, правейки така, че нейният любовник да бъде осъден вместо него. 

Минават 20 г. Мажис остава сам с дъщеря си. Русоист по свой начин, той иска чрез нейното възпитание да създаде човек, който не дължи нищо на системата. Така че я научава никога да не цензурира чувствата си. Резултатът: когато идва баба й, за да ги види, Марта я посреща с думите: “Татко винаги казва, че ни досаждаш, като идваш така”. И когато възрастната дума избухва в ридания: “Ти плачеш, крава такава!”. Следователно Мажис е създал празнота, той се е освободил от всички човешки връзки и ето последните думи на празнотата: “Остава Марта. Оставаме ние двамата, малкият ни живот, малката ни планета. Която не спира да се отдалечава”.

Така човекът, който извади наяве порочността на системата, се оказва много по-порочен от нея. Накрая Мажис е свободен, но в неговата свобода има нещо отвратително. Той не е храбрият рицар на радикалната самостоятелност, а нейният тъжен господар. Подиумът или подземието: в крайна сметка нито една опция не е удовлетворителна. (…)

 

 

Фелисиан Марсо принадлежи към този благословен период от нашата литературна история, когато границите между жанровете все още не бяха непропускливи. Най-талантливите автори преминаваха свободно от една форма към друга и умееха да бъдат с еднакъв успех автори на романи, есеисти, драматурзи. 

“Яйцето” (L'Œuf) е театралната версия на “Плът и кожа” (Chair et cuir) и това, което й носи световен успех, е както дръзката й композиция, така и комичната й форма и универсалността на нейното намерение. (…) Въображението е точна наука, той измисля нова театрална формула: пиеса, написана в първо лице. Главният герой разказва живота си и извиква другите герои за нуждите на епизодите, които иска да сподели с нас, смесвайки се понякога с тях, връщайки се след това най-отпред на сцената, за да разкаже продължението. (…)

 

Може ли да се избяга от системата 

 

по начин, различен от този на Емил Мажис? Може ли да се излезе от яйцето, без да се превърнеш в отвратителен човек? 

Да, отговаря Фелисиан Марсо и в две есета, написани с 30 г. разлика, той дава за пример Казанова. През целия си живот венецианският авантюрист разгръща една дръзка и ненаситна свобода. Но ако отказва да бъде ограничен от принципа на разума, то не е за да вегетира блажено в своята бъркотия. Далеч от това да смесва свободата и безразличието, Казанова “е дълбоко в себе си приятел на жените, между жените и него съществува постоянно съучастие”. Така че той е анти-Мажис. Той е също, както майсторски показва Марсо, анти-Дон Жуан: “Какво търси Дон Жуан? Не удоволствие, а победа. Животът му е вечно предизвикателство. Той има нужда от враг, когото да победи, от препяствие, което да преодолее. Казанова се отдава на случая и находчиво го улавя”. Той не е човек на предизвикателството, а човек на разположение: в удоволствието той не търси друго, освен удоволствие. (...) Той избира хедонизма, не героизма. С една дума, Казанова не поставя системата под въпрос, а в скоби. Свободата, която изразява, е “свобода, ограничена до действието, която не е съпроводена от никаква доктрина”.

Това изящество се открива при някои герои на Марсо, като Никола дьо Сен Дамиан, героя на “Птица в небето” (Un oiseau dans le ciel). Този щастлив човек е обичан ог съпругата си, шестте й сестри, родителите й и живее спокойно в семейния хотел на улица “Барбе дьо Жуи”. Но този пашкул го задушава. Един ден той си тръгва, без да предупреди. От Англия до Гърция Никола дьо Сен Дамиан среща хиляди перипетии. И ето в шест реплики поуката от тази история:

- Най-напред, как е той?

- Той е много добре.

- Щастлив ли е?

- Свободен е.

- Това различно ли е?

- Това е най-горният етаж.

 

(…)

 

Стигнал до края на това пътуване, имам думи, за да изрека точно онова, което ме смущава и дори ме скандализира в днешната памет за Фелисиан Марсо. Това е памет, на която не се чувствам пазител. Това е паметта, превърнала се в докса, това е овчедушната памет, това е догматичната и автоматична памет на изгодните пози, това е паметта за естрадата, това е 

 

паметта, прегледана, поправена и изплюта от Системата

 

Нейните тъй многобройни и шумни привърженици не разсъждават за катастрофата, те рецитират своя катехизис. Те се възмущават от онова, от което се възмущават другите, спомнят си, както си спомнят другите.

Поуката от цялата тази работа не е, разбира се, че е дошло времето да се обърне страницата и да се погребе задължението да се помни, а че то трябва да бъде извадено от “яйцето”, за да му се върнат изгубените достойнство и истина.

 

* Художникът Анри Русо е бил наричан Митничаря Русо - бел. пр.

** Леон Блум е френски политик социалист, министър-председател на правителството на Народния фронт на два пъти - през 1936-37 г. и март-април 1938 г. - бел. пр.

*** Червеният афиш е плакат, поставен във Франция от режима във Виши и германските окупатори, с имената на осъдените на смърт 23 членове на Съпротивата, екзекутирани на 21 февруари 1944 г. - бел. пр. 

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Още от категорията

11 коментар/a

watchtoweman на 30.01.2016 в 19:53
Многослойна статия-откровение за смисъла на човешкото съществувание...Наситена със съдържание на история, личности, съдби, сблъсък на идеологии за Смисъла на съществуванието та Човека...И след извървяния и осмислен житейски път заключението е Завръщане към Същността - обичаме онова, което можем да изгубим - кой би устоял, ако посегнат на честта на майка му, на жена му, на езика му, на историческата памет на рода му...?!
Фотий на 31.01.2016 в 08:36
Тъжно, но и за нас днес важат думите и на Симон Вейл "патриотизъм от състрадание", и на самия Ален Финкелкрот "Открих, че обичам родината си, когато осъзнах, че е смъртна". Защо не можем да се научим на "положителен" патриотизъм?
Всичко, което прочетохме по-горе, е прекрасно, на 31.01.2016 в 16:57
но не може да се отрече еклектическия хаос (който си е стара слабост на френските интелектуалци). Единствен Камю се беше преборил с този порок, но може би заради това и умря преждевременно. Ако аз бях французин, а — не-дай-Боже — ако бях и интелектуалец (хъм, какво ли беше това?), то аз щях да напиша цял сборник от статии — много свежи и много полезни, — залавяйки се последователно с всяка от неизброимите теми, заложени в тази реч.
Еманюел Левинас е казал: «…радикалността на хитлеристкия антисемитизъм припомни на евреите “непоправимостта на тяхното битие”.» на 31.01.2016 в 19:58
Това безусловно е една вярна мисъл. И то не защото хитлеристкият антисемитизъм е радикален — той не е нито първият, нито последният режим с такава характеристика. Впечатляващата идея е, че «тяхното битие е непоправимо». Защо ли? Защото генетично те са разпространени на нашата планета като ИНТЕЛЕКТУАЛЕН КОРЕКТИВ за останалите видове хуманоидни твари, първоначално населявали Земята в значително по-диво състояние — преди отговорната за внедряването на евреите извънземна цивилизация да направи своя (уви!) не съвсем успешен опит за генетично усъвършенствуване на земната фауна. Касае се за изкуствено създаден генетичен вид, който според програмата на извънземните е трябвало да хуманизира някои биологични видове, заварени от пришълците във вид, смущаващ с НЕСПОСОБНОСТТА СИ за РАЗВИТИЕ и ПРОГРЕС. Създаденият Нов Хуманоиден Вид (НХВ) е трябвало да се съвокуплява сексуално (друг начин не е бил измислен!) с по-издигнатите земни твари и да ги еманципира до своето равнище на интелектуално развитие, преливайки им генетичен заряд чрез елементарното съвокупляване. Първоначално хуманоидните корективи, които от тук нататък ще обозначаваме с абревиатурата НХВ, били само мъжки индивиди, които трябвало да оплождат женските — да речем — маймуни или лемури в горите около извънземната експериментална лаборатория (нещо като «осеменителна станция»). Има хипотеза, че генетическата лаборатория е била разположена дълбоко в днешния Персийски залив — вероятно някъде близо до съвременния Дубай. Творенията от това съвокупляване с маймунското царство на покрития с екваториални гори Арабски полуостров били първите хора в съвременния смисъл на думата, чиито потомци днес са известни като «семитски народи». Експериментът се оказал неуспешен поради една непредпазливост на някой от сътрудниците на въпросната лаборатория, който решил да изпробва създаването на ЖЕНСКИ коректив — сиреч НХВ, който да се съвокуплява пък с мъжките маймуноподобни създания на планетата Земя. Така е щял да се интензифицира процеса на «очовечаването», като му се придаде двукратно по-голяма скорост. Провалът е бил отбелязан в момента, в който се било извършило най-естественото от наша съвременна гледна точка събитие: един мъжки НХВ-индивид (Адам) се съчетал с един женски НХВ-индивид (Ева), което в архаичните хроники е отбелязано като ПЪРВИ ГРЯХ. «Грях», защото случилото се е било напълно в разрез с плановете на експерименталната лаборатория. От този момент нататък се породила НОВА РАСА — чужда за планетата земя. Раса, която се отличавала с “непоправимост на своето битие”. Тези хора хилядолетия след това ще изпълняват функциата на ВЕЧНИТЕ РАЗЛИЧНИ, които ще настървяват потомците на първоначалните маймуни с незатихваща непоносимост към нещо, което провокира инстинкта за самосъхранение със самото присъствие на РАЗЛИЧНОСТТА. Същата тази непоносимост няколко десетки хилядолетия по-късно ще тласне владетелите на Египет (населен с наследниците на едни от първите маймуно-семити) да изгони от пределите на страната ВЕЧНИТЕ РАЗЛИЧНИ, натирвайки ги в пустините на полуостров Синай. Така се започнала изпълнената с много предизвикателства човешка история, в която останалите раси, оказали се вън от обсега на въздействие на НХВ, и до ден днешен не могат да намерят задоволително решение на възникналия от ПЪРВОРОДНИЯ ГРЯХ проблем.
Браво на френската академия на 31.01.2016 в 22:29
Ален Финкелкраут е философ, интелектуалец, писател със свободна и прецизна мисъл. Не само френската академия, цялото френското общество има нужда от хора като него. Речта му за Ф. Марсо е блестяща, имаки пед вид че самият Марсо е бил осъден от Белгия през 1945 г. Благодарности на Г-жа Дачкова за избора.
Фотий на 01.02.2016 в 15:05
До "Всичко, което...": Хубаво ще е да напишете тези статии, но Пелевин е написал нещо много свежо и много по-забавно - "Македонска критика на френската мисъл"
стореното - сторено на 04.02.2016 в 09:37
Антисемитизмът не е присъщ на дребния буржоа, напротив, буржоазията в Европа и нейните политически претенции са до голяма степен семитско изобретение. Коренна Европа е крестьянска, феодална, буржоазна Европа чрез преимуществено градският начин на живот е наложена със златото на еврейските лихвари. Антисемитизмът е грозен и вреден при свършения факт на заживяването не по "закон Божий". Но както винаги си напомняме греха на предците ни (прародителите Ева и нейния мъж), които ни натикаха персонално в тяхната истОрия, така и всякога въздишаме (понякога истЕрично) за непоправимото (зло...) именно чрез антисемитизма.
хах на 06.02.2016 в 18:59
Финки - сериозен интелектуалец? И това ако не е провинциализъм. Остава да се възхитим на някое слово на BHL за победилата демокрация в Либия или да представим на българите Атали като ляв икономист:)
ех твърде двулично на 08.02.2016 в 00:09
като казва , че открил кога обича франция, защо ни се натрапва вечното велико за тях ешкенези ....евреите са превзели франция ....има и други автори , френски които биха осветлили гласове по въпроса . тази френска академия ...съвсем не приема творческите ...а правилните
Емил на 11.02.2016 в 00:10
Този автор има не само дар слово, но също кристално ясна мисъл и прозорливо виждане на френското общество. Един от малкото интелектуалци които създават интерес към литературата и философията. Води вече 30 години една от най-слушаните емисии по радио Франс-Кюлтюр (Франция-Култура). Защитник на френската история, цивилизация, култура, език, образование. България има остра нужда от хора като него. Не случайно е приет във френската академия само след първото гласуване. Освен че е бил професор и пише книги, бори се срещу идеологически-настроените катастрофални реформи в училищата през последните 2-3 десетилетия. От липса на аргументи, лявата преса във Франция нарича Финкелкрот "реакционер". Френските араби от второ и трето поколение го мразят защото е от еврейски проозход. От глупост и наразбиране го хулят на расист и на ционист. За много от тях, както и за някои форумци тук, неосъзнатото им невежество се превръща в омразен антисемитизъм.
неоплоден хуманоид на 12.02.2016 в 16:15
Понеже не съм интелектуално коригиран от правилната раса, ще запитам възхитените читатели на горното четиво дали си спомнят как завършва "Крилце или кълка"?

Напиши коментар