- 10 Sep 2020
- 218
- 1
Българската история. Без да имаме претенцията на емигранта Томас Ман (според когото „Германия е там, където съм и аз"), отпразнувахме и ние от Българското академично дружество „Д-р Петър Берон" в Мюнхен стогодишнината от Освобождението на Отечеството.
<p>Водопадът на времето довле­че в България мътилката на един режим, който си позволява историческата наглост да пред­ставя новото заробване на страната ни като нейно „второ Освобождение". Толкова по-оправдани се чувстваме да издиг­нем гласа на истината. А тя е, че „русифицирането" от тога­вашна царска Русия на един въп­рос, който на посланическата конференция в Цариград (1876) бе още чисто „български" - кон­ференцията трябваше да уста­нови народностните граници на българите и тя се задоволи да стори това, - но който, чрез военната акция и своеволно сключения Санстефански дого­вор, бе превърнат в „европейс­ки", коства на последвалия Бер­лински конгрес държавното единство на българите. Фаталностите на Третото българско царство водят началото си от неразумностите на Петербург...</p>
<p>Макар и в продължение само на 30 години свободен живот бълга­рите - малкото българи в границите на „съединена" по силата на собствения си кураж България - изградиха една модерна демокра­тична държава, която от своя страна направи грешката да из­бърза в 1912 с разрешаването на националните си проблеми под знака на един максимализъм, уго­ден на личната амбиция на Цар Фердинанд. Всичко, което пос­ледва злощастната дата - 2 ноември 1912 - безумната Меж­дусъюзническа война в 1913, наме­сата ни в Първата световна вой­на на страната на Централните сили, Ньой и програмираното от него тръгване с Хитлерова Гер­мания, - бе далечен резултат на тези пагубни избързвания и пре­силвания. В друга историческа рубрика стои вътрешната сла­бост и политическата неизбистреност на Цар Борис III, които позволиха на превратаджийската група „Звено" (три преврата за 21 години!) да изиграе не по-малко фаталната роля на смутител на свободния политически живот, но и на негов ликвидатор - с улесняването на идването на кому­нистите в 1944. Но и тази фаталност бе относителна и пока­за пълния си ефект само в рамки­те на общото европейско разви­тие: каквато и политика да беше водила България до 1944, с факта, че съветските войски слязоха на Дунава и че Сталин разполагаше вътре в страната с елементи, българи само по име, за които Москва бе открай време и каса, и глава, участта на България бе ве­че предопределена.</p>
<p>Големите линии на новата бъл­гарска история виждам в следна­та решителна алтернатива: още преди Освобождението от турците между българите си оспор­ваха политическия път две тече­ния - едното за самостоятелни акции, излизащи от чисто българ­ските интереси, другото - за опиране на чужди столици. Пос­ледното взе два пъти връх насил­ствено: като „освободителна" война и като (без)"отечествена" война. Това е сентенцията на на­шия исторически път.</p>
<p>...И затова, когато тази вечер там, в подножието на Витоша и покрай стария Балкан, се казват големи думи и горят палещи светлини, те ще бъдат помежду си господари и послушници, а не освободители и наистина освобо­дени. Великите свещени сенки ще останат чужди на този печален празник. Те, всички, духовете на Раковски, на братя Миладинови, на Стамболов и Петков, на Пен­чо Славейков и Теодор Траянов, на полковник Дрангов и генерал Луков, присъстват тук, те са между нас. И ние сме при тях: тяхната клетва е и наша клетва, техният завет е и наш завет. Защото, колкото и дълга да е тази нощ, припаднала над България, веднъж ще си отиде. Историята не познава „никога" и „вечно".</p>
<p>Затова ние се нареждаме в го­лямата национална процесия, която само привидно се лута по пътищата на историята, но в действителност носи пред себе си кръста на бъдещето, който един ден ще издигне върху моги­лата на свободата. Ние вярваме в този идващ ден, който ще бъ­де денят на вечната България.</p>
<p><em>От лекция, изнесена в Мюнхен през 1978, по повод стогодишни­ната от Освобождението на България, елементи от която са публикувани и в мемоарната книга „Безсъници".</em></p>
<p><strong>Българският народ</strong></p>
<p>„Народ" е може би едно от най-съдържателните понятия на човешкия език, покриващо интегрално цялата жизнена съв­купност на етнически определе­на човешка група. Няма нейно състояние, няма нейни прояви, няма нейно историческо дръзновение, които да не могат да бъ­дат характеризирани точно в отношение към това понятие. Народни бяха будителите и хай­дутите по времето на Възраж­дането, народни бяха дейците на църковната борба и Априлското въстание, „народни" нарекохме след Освобождението и Театъ­ра, и Музея, и Банката в София. За „народни" се обявяваха всич­ките ни политически партии - от консервативни до социалде­мократически. Няма що: неиз­менната „народност" в цялата ни нова история - от всенарод­ните тържества до народните катастрофи и до... очакваното народно възкресение. Наистина, къде свършва истината и къде започват парадоксите?</p>
<p>Българите бяха въздържани в употребата на думата „нация" вместо „народ" (в широкия сми­съл на думата) не само защото свободната българска държава приютяваше само част от бъл­гарския народ, а нацията презюмира неговата цялост (затова и войните за обединение бяха бор­би за национално обединение!), но и защото чувстваха по-висшата категориална същност на това понятие: „народът" е общност на битието, нацията - на осъз­натата воля. Към народа си чо­век принадлежи по рождение, към нацията - по убеждение. На­ционалната култура е интегра­лът на историческото проявле­ние, докато народната си оста­ва просто фолклор.</p>
<p>От друга страна, обратното понятие на „народа", в тесния смисъл на думата, е „личност­та" (индивидът). И колкото и да се корени в своя народ, в мо­мента, когато се оформи като „личност", тя се измъква от си­вата маса на безименното мно­жество, образуващо „народа". Отношението между тях е ка­то между солистите и хора в античната гръцка трагедия... до момента, когато „народът" стане новото божество, в ко­ето започват да се кълнат и „личностите".</p>
<p>Защо обаче в най-новата ни история понятието „български народ" бе извратено дотам, че (след 1944) само една (при това никога неустановена точно) част от него бе обявена за „съ­щинския народ", с което се из­врати и истината на истори­ческото ни утвърждение?</p>
<p>Политиката бе на път да раз­къса цялото съзнание на българ­ския народ още в края на XIX век, „политиката" обаче бе и тази, която го укрепи наново, като го изправи през 1912 пред върховното историческо изпитание на войните за национално обедине­ние, пред светостта на чиито въжделения се смълчаха всички разяждащи народното единство внушения. Подвигът, който нака­ра целия народ да се забрави в об­щото ликуване, но еднакво и в об­щата скръб, бе, както се знае, напразен. Страшното обаче не бе толкова в резултатността на подвига, колкото в неговите пос­ледици. Две събития - едното в световен мащаб, другото - порой в тясната долина на българската история, промениха издъно със­тава и съотношението на поли­тическите сили: болшевизирането на Русия придаде допълнител­на тежест на комунистическото движение, несъответстваща на дотоговашния му социален ръст у нас, а националните поражения преобразиха народната сцена с новата преграда между „отго­ворните" за тях и самозваните им обвинители.</p>
<p>Така, след поредица драматич­ни обрати, „националното" се оказа (особено след 1925) в положението на онази част от наро­да, бранеща с обновени сили тра­дициите на историческите цен­ности. Но образът на единния на­род, тъй както се бе възправил в смелостта на правото си срещу самата съдба, не можеше вече да бъде изличен от съзнанието. В една недотам сполучлива форма той заживя в обичта към родно­то, като формула, наново сродя­ваща културния полет с народни­те низини. Но докато нацията е притежание на всички, тя е идея само на малцина. В нея елит и на­род се срещат само в най-сюблимните моменти от истори­ята. В „нормалното време" националният патос невинаги звучи естествено. Тогава идва часът на „народния дух", разбиран като не­що по-важно от външните белези и тонове, нещо по-дълбоко, т.е. именно това, което създава цяла­та особеност на един „народ".</p>
<p>Политическите видения, вита­ещи над страната в периода меж­ду двете световни войни, не бяха нито обещаващи, нито обнадеж­даващи. Но един народ не пълни политическия си простор само със своите политически действия. Той го изпълва още видимо и неви­димо, като променящи се сценич­ни светлини, и с възторзите и трепетите на своята душа, с ней­ните неизказани болки и нечути стенания, с полетите на своя дух и незаглъхващата песен на исто­рическата си правда. Българският народ преживя, по-право изстрада, Втората световна война, наста­нен предимно на скамейката на зрителите, живя с чужди победи и поражения, без да бъде безучас­тен, защото бе вложил в тях и своите надежди. При все това, той се видя люшкан между небе­сата на сбъднатите мечти, ог­леждайки се отново във водите на Бялото море и Охридското езеро, и между горестта на новата на­ционална катастрофа.</p>
<p>От този момент започват не­щастието и... лъжата в най-нова­та ни история, в която „наро­дът" (както и да си го представя­ме) престана да бъде господар и на земята, и на съдбата си. Стиг­на се дори до абсурдния парадокс той да бъде обезличен от самоз­вания комунистически „елит" именно... „в името на народа!".</p>
<p>Но който има мисъл и съвест, знае, че един народ може да се смути и смълчи, но само за из­вестно време, защото с това той не загубва и политическия си говор и един ден проговаря отново тъй, че словото му се обръща на песен, която се под­хваща даже и от мъртвите. ©</p>
<p><em>От книгата „Българската идея”</em></p>
<p><em><strong>Стефан Попов (1906-1989) е философ и политически мислител. Основен предста­вител на национално-консервативното течение сред българската политическа емиграция след 1944 г. Ав­тор на книгите „Планини и хора" (1938), „Безсъници", „Българската идея", „Идеята за Европа през вековете" (последните са издадени у нас през 90-те). Умира на 20 октомври 1989 г. в Мюнхен.</strong></em></p>
