Защо и маймуна може да управлява държава. Есето на Георги Василев е публикувано преди две години. Пускаме го пак, поради неговата актуалност.
Мистерията на властта

 

 

 

Какво е общото между две от най-завладяващите истории в Западната култура – падението на Луцифер в Ада и изгонването на Адам и Ева от Рая? 

Общото е урока за ужасните последствия за тези, които са допуснали грешката да се противопоставят на авторитета, на властта!

Така започва своя предговор към последното издание на книгата на Стенли Милграм (Stanley Milgram) “Подчинение на Авторитета – Експериментален поглед“, д-р Филип Зимбардо (Philip Zimbardo) професор-емеритус на Станфордския университет и автор на прочутия Станфордски Затворнически Експеримент от 1971 г. 

Милграм и Зимбардо макар и съученици от гимназията Монро в Бронкс, поемат независимо един от друг по дългия и трънлив път на търсене на обективната истина във взривоопасната територия на социалната психология. 

Експериментите, които те провеждат в края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век, ги превръщат в култови имена с уникалните и разтърсващи конвенционалното знание изводи.

Да продължим с историята на Луцифер и на Адам, за тези които са я забравили или въобще не са и предполагали, че такава история съществува. 

В пристъп на може би предполагаемо неблагоразумие, бог създава Адам, перфектното човешко същество, което отговаря на божия дизайнерски гений. От Луцифер, до този момент доверен и фаворизиран ангел от близкото обкръжение, се изисква да приеме и прояви респект към божието творение.

Луцифер предполагаемо възнегодува, както естествено се очаква от всеки фаворит,  изместен от следващия любимец на мода. Той възмутено претендира за първенство на божията милост и благодат, цитирайки явния и истинен факт, че той е съществувал и до появата на новата дизайнерска колекция и че той, ангелът, не може да бъде сравняван с един простосмъртен, какъвто е Адам.   

Без дори и да прави опит за мирно разрешение на конфликтната ситуация, Бог ги обвинява в двойния грях на Гордост и Неподчинение на неговата власт. 

Бог призовава Архангел Михаил да организира банда от богопослушни ангели, които насилствено да се противопоставят на ренегатите Луцифер и неговите поддръжници. Предполагаемо, Архангел Михаил надделява и Луцифер е трансформиран в Сатана, в Дявола, и низвергнат заедно с неговите последователи в специално проектирания за целта Ад.

 

 

 

 

www.theignorantfishermen.com

 

Историята не свършва тук. 

Да си спомним, че Бог дава неограничени пълномощия на Адам в границите на Райската градина. Разбира се с едно условие и предупреждение – да не хапва от ябълката на Дървото на Знанието. 

Сатаната взема своя реванш като демонстрира, че човешката същност е не само несъвършена, но и податлива на корупция. Когато Сатаната, дегизиран в змийска кожа, подмамва Ева да отхапе от ябълката, тя на свой ред изнудва да стори същото и Адам. Само една хапка от Забранения плод и те са прокълнати и прогонени завинаги от Рая.

Те са обречени с мъки и страдания да изкарват своя хляб насъщни на негостоприемната земя и да станат свидетели на братоубийствените конфликти между техните деца, Абел и Каин. 

Човешката невинност е загубена завинаги! Още по-лошо, проклятието върху тях е наложено на всички бъдещи техни поколения до края на света. Всяко дете, възпитавано в юдейско-християнската традиция, се форматира от своето рождение да носи проклятието на Първородния грях за постъпката на Адам и Ева.

Като всяка митологизирана религиозна история и тази си има своите автори и проповедници. Предполагаемо това са представителите на специалната каста, формирала се паралелно и в едно с обединението на семействата в племе, на племената в организирано от държавата общество. 

Каста, която се конституира в религиозните институции и чието съществуване се налага и увековечава от необходимостта да обслужва и гарантира битието и същността на комплексно организираното общество. 

Робин Дънбар (Robin Dunbar) е един от водещите учени, които се определят като еволюционни психолози. Те си поставят целта да разгадаят смисъла и механизмите на фундаментални социални явления като митология и религия, например, от гледната точка на биологичната еволюция. 

И двете явления се възприемат в масовото съзнание като дадености от всекидневния живот без да се замисляме особено за техния смисъл и значение.

Всъщност, твърди Дънбар, и двете явления са характерни само за човешките общности, като при това са играли по всяка вероятност критична роля в нашата еволюционна история. 

И двете явления са от областта на виртуалното и съществуват в света на нашето въображение. И въпреки това, продължава той, те имат съвсем реално измерение и влияние върху нашето всекидневно битие.

Какъв е еволюционният смисъл на нещо толкова имагинерно и същевременно консумиращо не малка част от нашето време, енергия и пари. 

Нима минава ден, в който да не обсъждаме, осъждаме, морализаторстваме, проклинаме, сравняваме, имитираме, призоваваме, кълнеме и славословиме в името и от името на най-мощните митове и религиозни герои?

Емил Дюркхайм (Emil Durkheim), бащата на модерната социология предлага следното обяснение, което е широко възприето в съвременната социална наука. 

Религията е проект, казва той, който е създаден основно да укрепи вътрешната структура и интегритет на обществото, чрез предоставянето на общ мироглед, който всеки разделя и който същевременно усилва чувството за обща принадлежност, а следователно и посветеност към групата.

Разбирането на същността на митовете и религията по този начин, ни отваря пътя към разбирането, че всъщност тяхната функция е да контролират разрушителните сили, които постоянно заплашват да разкъсат обществената тъкан. 

Имайки предвид, че човешките същества са подчертано "социални животни", като всички други примати и че социалността е фундаменталната основа за еволюционния успех на човешкия вид, то обществото е един вид бойно поле, на което се води непрестанна борба между индивидуалните егоистични, непосредствени интереси на отделните индивиди и техните дългосрочни печалби от сътрудничество и взаимопомощ.  

Тази битка се илюстрира добре с проблема на "free rider", на пътника без билет, който ползва благата на обществения транспорт, но не участва в неговата издръжка дори и с цената на трамвайното билетче.  Изкушението да "минеш метър", да приватизираш печалбите, но да социализираш рисковете,  е толкова силно на индивидуално ниво, че само много мощни външни и институционализирани принуждения могат да сведат до минимум тези обществено-разрушителни сили.

 Ако никой не отдава част от своята енергия, време и пари за общи дела, няма да има не само обществен транспорт, но и никакви други обществени услуги като здравеопазване, образование, сигурност, инфраструктура и прочие. Едва ли ще има и хора в човешки вид въобще!

Това "лирично отклонение" в общата теория ни е необходима да подготвим неизкушения читател в предоставянето на контекст, в рамките, на който да разберем фундаменталното значение на експериментите на Стенли Милграм и Филип Зимбардо. 

Двамата  демонстрират и доказват, че митовете за властта и авторитета са заложени в нашата човешка природа много по-дълбоко от света на нашето въображение. Те, по всяка вероятност, са заложени дълбоко в дълбините на нашето подсъзнание, а може би и в нашия генетичен код. 

Толкова важно е оценила природата тяхното значение за нашето оцеляване!

Милграм провежда общо 18 серии от експерименти, които разтърсват, дори по-точно скандализират научната общност и широката публика. Повод за тези експерименти е историята от преди и по време на Втората Световна война, когато в рамките на едни от най-цивилизованите народи се извършват невъобразими по своята антихуманност и жестокост масови престъпления. 

Свидетелствата по време на Нюрнбергският процес над военните престъпници дават многобройни примери на иначе почтени и психически нормални хора, които се оказват извършители на масови убийства и потресаващи по своята жестокост престъпления. Най-често срещаното обяснение и оправдание е, че всеки от подсъдимите е изпълнявал просто съвестно и отговорно получаваните заповеди.

Милграм си поставя за задача да установи докъде може да отиде един нормален индивид в изпълнението на указание от легитимна власт. Под указание от легитимна власт се разбира указание от друго лице, което притежава външните атрибути на една властова позиция. 

В конкретния случай на експеримента, това е едно лице облечено в бяла престилка на университетски професор, който представя експеримента пред набраните, чрез вестникарска обява на случаен принцип участници.  

Професорът обяснява на участниците, че експериментът си поставя благородната кауза да изследва способностите за учене и запаметяване. 

В експеримента участват трима души: "професорът" (или ръководителят), ангажираният за извършването на експеримента доброволец в качеството му на “Експериментатор” и "жертвата" (която е подставено лице). Единственият, който не е посветен в същността на експеримента е всъщност само самият “Експериментатор”.

“Професорът“ застанал пред внушителна по своите размери машина, приличаща на електрически генератор, разяснява как “Експериментаторът” следва да наказва "жертвата" с администрирането на електрически импулси за всеки неправилен отговор. 

От "жертвата" се изисква да демонстрира своите способности да запаметява двойки от асоциирани думи. Генераторът имал табло с 30 деления от 15 до 450 волта. Всяко последващо деление е обозначавано с надпис "Лек", "Умерен", "Среден", "Силен", "Тежък", "Опасно: Много Тежък шок”.

 “Жертвата” е привързана в нещо, наподобяващо електрически стол. В случай, че “Експериментаторът" започне да проявява колебание, то “Професорът“ използва 4 указания в следната последователност:

 

1. Моля, продължете или Моля, давайте нататък.

2. Експериментът изисква да продължите.

3. Абсолютно необходимо е да продължите.

4. Нямате друг избор, трябва да продължите.

 

 

В следната таблица са описани реакциите на “жертвата”, които са естествено симулирани, но “експериментаторът” няма как да знае това. Тъй като всъщност, той е предмет на изследването. 

 

Напрежение

Реакция на “учениците”

75 V

мърморене (под носа, наподобяващо грухтене)

120 V

Стонове на болка 

150 V

Казва, че не иска повече да участва в експеримента

200 V

Крясъци, "кръвта във вените може да се смрази"

300 V

Отказва да отговаря на каквото и да било

над 330 V

Мълчание

 

http://bg.wikipedia.org/wiki

 

Резултатите от експеримента са потресаващи. От 40 участника, 26 достигат до максималното наказание от 450 волта. Само 14 се отказват преди това. Милграм повтаря опитите в различни вариации на участниците и обстоятелствата с повече от 1000 участника във възрастови групи от 20 до 50 години. Те неизменно дават същите смразяващи резултати. Невъобразимото е факт: как може нормално мислещ човек да се опитва да “помогне” на някого да подобри своята памет при положение, че този някой след 330 волта импулс може би е в състояние на пълна дезориентация или може би е изпаднал в безсъзнание?! 

Тези нещастни същества, вкарани в ролята на подчинени с властови инструменти “експериментатори”, без никакво външно насилие, са докарани до състоянието на зомбирани. Те остават  без собствена воля и преценка същества, които не са способни да излязат от неприятна за тях ситуация освен, ако не получат разрешение от облеченото в авторитета на властта лице. 

При една от срещите между двамата психолози, Зимбардо задава директно въпроса, колко от участниците в експеримента, достигнали до максималните 450 волта, са проявили интерес от състоянието и чувствата на “жертвите“? “Нито един, никога” отговаря Милграм. 

От съществен интерес са и коментарите или по-скоро обясненията, които “Експериментаторите” дават за “жертвите”. Много от тях обезценяват действията на жертвите след завършване на опитите. 

“Той беше толкова глупав и инат, че си заслужи да бъде електрошокиран”, е един най-често цитираните коментари. След като са нанесли болка и страдания на жертвите, “експериментаторите” считат за необходимо да дадат оценка на пострадалите от техните действия индивиди като недостойни за уважение и чийто страдания са си тяхна вина, защото не са проявили в достатъчна степен интелект и характер. 

Макар дълбоко шокиращо, това откритие дава рационално обяснение, защо съвсем обикновени хора, включително деца и жени, могат да се превърнат в жестоки палачи без чувство на угризение или колебание. Указанията на облечени в авторитет лица, а били те и външни белези на властна позиция, буквално “отключват” защитните механизми на морала и състраданието. 

Нещо повече, включва се друг мощен механизъм, на „оправданието“, че жертвите са си заслужили своята съдба. Без значение, дали жертвите са имали обективна възможност да проявят свободна воля в определяне на своята съдба. Със завързани към стола ръце едва ли някой има възможност да прави нещо друго освен да мучи, като “глупаво и заинатило се животно”, което само се е оставило да бъде вързано и електрошокирано.

Няколко години по-късно, Зимбардо получава предложение от армията на САЩ да изследва причините за проявите на жестокост и садизъм над хора, лишени от свобода, било то военно-пленници или затворници. През 1971 г. той превръща мазето на факултета по психология на Станфордския университет в експериментален затвор. Доброволците в експеримента са подбрани с тест, който трябва да отсее хора с евентуални психични отклонения. 

***

Експериментът трябва да трае 2 седмици, като всеки от 24 участника получава по 15 долара на ден. На случаен принцип те се разпределят на “пазачи” и “затворници”. За да бъде всичко като “истинско”, към експеримента е подвключено и местното полицейско управление, което “арестува” публично бъдещите затворници и конвоира арестуваните до “затвора”.

 Облеклото също така е подбрано да съответства на подбраните роли. В допълнение “пазачите” носят тъмни очила с огледално отражение, което се асоциира с широко разпространения от медиите имидж на авторитарен тип, надзирател. 

Самият Зимбардо влиза в ролята на началник на затвора. Единствените указания, които получават пазачите е да поддържат реда и законността и ако някой от затворниците избяга, експериментът се прекратява като неуспешен. Те нямат право да използват физическа сила над затворниците, макар че имат право да използват всякакви други възможности да внушават страх и контрол. Затворниците от своя страна са подготвени за своите роли, като се вкарват в мазето-затвор с вързани очи. Те се подлагат на стандартната затворническа процедура на събличане, преглед и обезпаразитяване.

 Зимбардо отбелязва, че още в този начален етап доброволците в ролята на надзирателите, започват да се подиграва и унижават “затворниците”, което той определя като “начало на процеса на деградация”. Процес, който се наблюдава според него не само в затворите, но и в казармите.

Събитията се развиват много бурно. Още след първата нощ, няколко от затворниците организират бунт като се барикадират в килиите си. За наказание, водачът на бунта е наказан с изолация в предвидения за целта карцер. Останалите затворници започват да крещят и обиждат надзирателите, които в ответна реакция се озлобяват срещу тях. Те считат, че обидите са насочени лично срещу тях, а не срещу ролите, които изпълняват. 

Това ги подтиква към различни издевателства над затворниците, като отговор на несправедливите според тях обиди. Та нали те си изпълняват само съвестно задължението да поддържат “ред и законност”! 

 

 

http://www.prisonexp.org/

 

Много интересен е случаят с освободения от карцера водач на бунта. След като е освободен, той отива при Зимбардо като единственият, който може да вземе такова решение и го моли да го освободи от експеримента. Зимбардо му предлага алтернатива: да се върне обратно с обещанието, че той ще му осигури надзирателите да не го тормозят повече. 

В замяна, той трябва да стане доносник и да докладва на Зимбардо за настроенията на другите затворници. Той приема и се връща обратно, но започва да симулира тежко душевно разстройство. Според Зимбардо, той прави така, за да си запази самоуважението и уважението на другите, за да не го помислят за страхливец. Прехвърляйки отговорността за решението за освобождаването му върху друг, върху облеченият във върховната власт Зимбардо като шеф на затвора. 

След като все пак, той е освободен, сред останалите затворници тръгва слух, че освободеният ще се върне със свои приятели, които ще разбият затвора и ще ги освободят. Естествено, никой не се появява и фрустрацията се увеличава. 

Тормозът от страна на палачите се увеличава, тъй като те считат, че затворниците искат да провалят експеримента и да обезсмислят по този начин техните искрени усилия за постигане на поставените цели. След като още един от затворниците обявява индивидуален бунт, като се барикадира в килията си, надзирателите заставят затворниците да обиждат и ругаят бунтовника, за това че проваля експеримента. 

Бунтовникът изпада в паника и отказва да си тръгне, въпреки предложението на Зимбардо да го освободи от опита. Причината е, че се страхува да не бъде обявен за саботьор. След като все пак е убеден да си тръгне, неговото място се заема от нов доброволец. Новопристигналият, вкаран съвсем неподготвен в среда, в която е трудно веднага да се ориентира, обявява гладна стачка. 

Това неподчинение от страна на новодошлия вбесява надзирателите и те го наказват с изолация в карцера. Другите затворници са подканени да го обиждат за това некоректно от негова страна поведение.

 Зимбардо отчита, че те не го правят против волята си, а напротив. За тях той се превръща в размирника, който им създава проблеми с управата на затвора. Гневната им реакция срещу него е неподправена. 

Друго важно наблюдение на Зимбардо е върху поведението на част от надзирателите, които се държат добре със затворниците и не подкрепят тормоза над тях от страна на техните колеги. Те не само, че не им се противопоставят в техните издевателства, а косвено съдействат за тях като си обръщат главата встрани или отиват другаде под предлог, че си търсят храна.

 Тази пасивна подкрепа дава още повече кураж на садистичните да стават все по-изобретателни в начините си на тормоз над осъдените.

Въпреки, че след края на 5-ия ден, 4-ма затворника са се отказали и напуснали мястото на експеримента, самият Зимбардо признава по-късно, че дотолкова самият той се е увлякъл в процеса, че е загубил реална представа за моралното измерение на ставащото. 

До края остават още 9 дена, а вече пазачите измислят да водят затворниците с торби на главата, окови на краката и подредени в редици да ги водят на тоалетна. По, може би, щастлива случайност, приятелката на Зимбардо, Кристина Маслах, която е също психолог от университета, посещава подземието и вдига аларма, ужасена от картината пред очите й. Експериментът е прекратен.

Постарах се да изложа по-пространно тези две фундаментални изследвания за познанието върху ролята на властта и авторитета върху масите и за реакциите на хората в състояние на ограничена свобода и липсата на външни институционални ограничения върху поведението на хора, на които са наложени определени социални роли на упражнение на властови функции. 

Прозорливият читател веднага ще може лесно да направи паралели между поведението на управляващи и управлявани, както в исторически план и в рамките на различни културно-политически общности, така и с многобройни примери от нашето българско съвремие. 

Категоричният и обезпокоителен извод е, че преминаването от цивилизовано в нецивилизовано поведение е просто и лесно възпроизводимо. Усвоените морални норми не са достатъчна гаранция срещу проявите на нехуманно отношение. Напротив. Облечените в легитимна власт, дори тя да е само външно проявление на легитимност, са в състояние да задействат механизми на отключване на моралните задръжки и да превръщат иначе добри и нормални членове на обществото в садисти и мъчители. 

Много по-малко от половината от участниците в многобройните последващи експерименти са в състояние да излязат от експеримента, или за да се самосъхранят физически и психически, или за да не станат съучастници в престъпно поведение. Същата констатация важи и за обществената динамика, като цяло. 

И няма никакви доказателства, че има по-морални или по-неморални хора и общества. Поставени в ситуация, когато функциите на власт се упражняват от индивиди с липсващи силни морални устои и знания и без изградени ефективни институционални механизми за корекция срещу нехуманно поведение, всеки човек или общество е изправен пред огромния риск да потъне в човеконенавистна и цивилизационно-разрушителна спирала на действия. 

От времето на Платон до сега, всички големи мислители, ангажирани с проблемите за изграждането на едно справедливо общество, се изправят пред дилемата как да проектират безпорочен механизъм на селекция на властници. За съжаление, все още окончателно решение няма. Което не означава безнадеждност, а само напомняне, че борбата за индивидуална свобода и обществена справедливост е непрестанна и всекидневна!

Следващия абзац в статията, мислех да посветя на кратко изложение на най-драстичните примери на невъобразими престъпления от не толкова далечната човешка история. И не успях да се преборя със завладялата ме емоция и колебание. Като че ли, споменавайки за тези преСтъпления спрямо човечеството и аз ставах част от този ужас. 

Съзнанието ми не желаеше да го допусне. За тези, които желаят по-обстоен поглед върху самите лабораторни експиременти на Милграм и Зимбардо и богатата историческа фактология, която илюстрира техните заключения, препоръчвам техните книги:

“Obedience to Authority – An Experimental View” (Подчинение на авторитета- Експериметален поглед), Stanley Milgram, Harper Perennial Modern Thought, 2009.

“The Lucifer Effect - How Good People Turn Evil” (Ефектът на Луцифер – Как добри хора стават злодеи), Philip Zimbardo, Rider, 2009.

Мисля, че по-полезно ще бъде, ако се опитам да намеря паралели в съвременната българска обществена действителност. А такива изобилстват само от четенето и анализирането на всекидневната преса. Най-фрапиращият пример е как един след друг на висшите държавни длъжности се издигат хора абсолютно неподготвени да упражняват придобитите властови инструменти за решаване на проблемите на обществото на дневен ред, но които въпреки всичко си създават достатъчно масова подкрепа и илюзорно упование в тях.

Без да имат нито способности, а бързо загубили и желание да изпълняват полезни обществени дела, те почти инстинктивно, но достатъчно бързо овладяват инструментариума на въздействие върху масите, който им предоставя „Ефекта на Луцифер“.

 

 Бой се от властта и се подчинявай, иначе ще бъдеш наказан и никой няма да те подкрепи! 

Завладяващият конформизъм, самообвинението и проектирането на вината върху по-слабия се репродуцират с плашеща по своята точност от демонстрираните в лабораторни условия експерименти в реалните условия на българската съвременност.

 Липсата на институционални корективни механизми, тъй като старите са отхвърлени и разрушени, а нови не са изградени, води до масовото населване на висшите държавни постове с индивиди непритежаващи елементарна управленска компетентност, непроявяващи никакво чувство на емпатия или интерес, да се занимават с нещо друго освен със собствените си лични приоритети. А малцината осмелили се или проявили неблагоразумие да проявят висок морал и загриженост, биват обругавани, подигравани и маргинализирани. 

Фрустрацията и чувството на срам на отделния индивид, че неговият глас и действие са практически обезсмислени от една такава социална и политическа структура, го водят още по-далеч от активното противодействие, което е единствената реална алтернатива на статуквото. Получилите от тази пасивност смелост “властници-надзиратели” стават все по-безочливи и безпардонни. Към вредата се прибавя и унижението: обезправената част от обществото се превръща в очите на властимащите в “матр’ял” и в хора, които имат нужда “да си сменят чиповете”. 

 

Жертвите си заслужават съдбата! 

Които не желаят да приемат това наложено им „статукво“, но не намират смисъл или сили за съпротива, се загубват в бягство или затваряйки се в себе си, или заминавайки за чужбина. А като си помисли човек, че всъщност властническите позиции, които позволяват такава степен на контрол и могат да произведат такъв унищожителен ефект са само няколко десетки в условията на българската политическа система. 

Президент, премиер-министър, генерален прокурор, председател на парламента, шефовете на няколко ключови министерства, и още няколко съпътстващи ключови постове в така наречените силови структури. 

Погледнете какви индивиди заемат тези постове, направете им психически портрет като се абстрахирате, доколкото можете от позициите, които заемат, и ще имате достатъчно точна представа за състоянието и перспективите на развитие на обществото.

 

 

А дали маймуна може да управлява?

 Въпросът, който поставих в подзаглавието. Моят нерадостен отговор е Да. Въпросът е как? 

За съжаление и независимо от предполагаемите протести на “здравия разум”. Както демонстрират експериментите на Милграм и Зимбардо, намиращите се в подчинено състояние хора по силата на обстоятелствата, много рядко са в състояние да направят разлика между властническата функция и личността, която заема тази функция. 

Дори напротив, личността, заемаща властническа позиция се възприема на подсъзнателно ниво с някакви свръхестествени качества, независимо дали наистина ги притежава или не. И ако маймуна се окаже на върха на властовата структура, то и нейната окосменост и нечленоразделен говор, ще бъдат възприемани като нормалния начин на упражняване на власт и съответно цялата обществена структура ще започне да се настройва съответствено. 

Масата не е и не може да бъде субект. Тя може да бъде само обект на властово  въздействие. Субектът на обществена промяна и развитие е и може да бъде само индивида. За избягване на злоумишлени интерпретации, е необходимо да се прецизира, че маса е състояние на хора, лишени от своето реално право на свободна воля, а не характерна черта на човешките същества. 

И в маса, хората се превръщат не по своя вина, а вследствие на обстоятелства, създадени от други индивиди, притежаващи политическите лостове на насилствено въздействие.  Затова е върховен цинизъм те да бъдат обявявани за виновни за своето злощастие. 

Виновните, моралните чудовища, достойни за презрение и наказание са тези индивиди, които са били в притежание на властови лостове и са използвали тези лостове, съзнателно или по глупост, да превърнат хората, върховното творение на Природата и Бог в безволеви и сеещи зло тълпи.

 

www.jeubfamily.com

 

В състояние ли е обществото да намери начин да не бъде управлявано и направлявано от маймуни?
За щастие, човешката история е произвела адекватни решения на проблема. И решенията лежат в правилния дизайн на институционалната система, в рамките на която са дефинирани действията на индивидите в обществото.

 

 Още Платон в своите размишления за идеалното държавно устройство, е посочил, че всъщност целта на политическата дейност е как да се осигури способните и отговорни за обществените дела личности да заемат позициите на държавната власт

Въвеждането на  принципите на индивидуална инициатива и индивидуална отговорност в цялостната институционална система на съвременното българско общество е ефективен начин за селекция на способните и отговорни личности, които са в наличие във всяко едно общество. 

Естествено с Основния закон, основата на цялостната система, Конституцията и се стигне по последователен и системен начин до всяка отделна административна наредба.

 Всъщност индивидуалната инициатива и индивидуалната отговорност са критериите, които дефинират едно общество като демократично и пазарно ориентирано. 

Индивидуалната инициатива дава възможност на компетентните и емпатичните членове на обществото да имат възможност да изказват своите оценки и препоръки за полезно обществено действие. Само че те задължително трябва да бъдат подсигурени от институционални механизми за приложение. Без институционална подкрепа, всяко действие на индивидуалния гражданин е обречено на неуспех, осмяно и маргинализирано. 

Обръщението към масата, като елемент в процеса на вземане на обществено значими решения е нищо друго освен заблуда и подмяна на истинските процеси и начини, осигуряващи прогрес на обществото. Творец на човешката история е индивидът, който взаимодейства с другите свои себеподобни в търсене на начин на оцеляване и след това просперитет в рамките на структурирано по определен начин общество. А обществото, за да е в състояние да функционира, се структурира в йерархичен ред. 

 

 

В този ред на мисли, отговор на дебата за ролята на личността в историята се налага лесно: 

Да, личността има фундаментално значение за хода на човешката история, но само ако разполага и владее позицията и ресурсите на политическата власт.  

             www.diversemag.co.uk    

 

  • Индивидуалната отговорност означава реална възможност за бърза и ефективна корекция на антиобществено поведение и действие. 
  • Правото на индивидуална жалба във всички видове процеси, включително и конституционен, е един такъв мощен и ефективен инструмент за корекция. 

 

Съчетано с личната гражданска и наказателна отговорност на лицата, ангажирали държавата с решения, които впоследствие са били предмет на осъдителни решения по закона за отговорността на държавата, обществото ни много бързо може да придобие динамизма и перспективата на едно цивилизовано европейско общество, което заслужава да се нарича и българско. 

 

Статията е публикувана в сайта на "Философският клуб" на адрес:http://philosophyclub.bg/%D0%BC%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0/
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Още от категорията

4 коментар/a

Гилгамеш на 03.06.2015 в 06:32
Хареса ми изводът, че масата не може да бъде субект и че хората не са виновни за това че са превърнати в маса. Това прави на пух и прах дългогодишната песимистична теория за робската психика на българина, широко защитавана от българи, включително и от Дачков в последната му статия.
Ели на 03.06.2015 в 16:48
Прекрасна статия! „Изкушението да \"минеш метър\", да приватизираш печалбите, но да социализираш рисковете, е толкова силно на индивидуално ниво, че само много мощни външни и институционализирани принуждения могат да сведат до минимум тези обществено-разрушителни сили.” Подкрепям и думите на Гилгамеш, така мисля и аз.
Рюноске Акутагава на 05.06.2015 в 14:44
Хитрата маймуна може да упражнява властта си, докато не са се обединили раците,бобрите, пчелите и орлите. http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=141292&mode=thread&order=0&thold=0
Мери на 05.06.2017 в 08:32
За голямо съжаление човешкото падение няма граници. За първи път видях този експеримент в американски филм по кината (сега се сещам, че в заглавието имаше думата Lucky, но не го помня цялото) преди може би 20-30 години. Потресох се от факта, че човек може да измъчва друг човек по такъв начин. Тогава си помислих, че е художествена измислица, сега съм убудуна, че е реалност.

Напиши коментар