Стана дума миналата седмица за най-видимата проява на съвременните ни български фашисти – така нареченият Луков марш. Миналата събота, седмица по-рано, в София по традиция се проведе антифашистко шествие, което, също по традиция, назовава себе си Антилуков марш.
Изумителното безсрамие на българските неонацисти (за близостта на понятията „фашизъм” и „неонацизъм” вж. Wolfgang Wippermann, Europaischer Faschismus im Vergleich, Frankfurt, 1983 и Свързани текстове) в очите на днешните българи е не толкова самото съществуване на съвременни форми на фашизма и допускането им те да манифестират публично своята човеконенавистна идеология, загъната във фалшив патриотизъм за по-лесно преглъщане, а нахалното сравняване на техния патрон – един от най-изявените същински български фашисти от времето преди и по време на Втората световна война, ген. Христо Луков, с най-великия българин (телевизионно допитване от 2009 г.), с единствената може би абсолютно безспорна личност в българската история, Апостола на свободата Васил Кунчев, наричан Левски.
Колкото нескрита, толкова и безнадеждна е тая жажда на днешните български неонацисти да съпоставят несъпоставимото и да приближат безкрайно отдалеченото; никога няма да е възможно чистотата на Левски да се доближи дори на йота до мракобесието на кой да е български фашист – жив или мъртъв.
Антилуков марш и тази година събра антифашисти, които не искат българската земя да бъде мърсена от човеконенавистни идеологии и изповядващите ги (вляво). Истинското лице на съвременния български фашизъм – младежи от организации, които участват в Луков марш, „поздравяват” по хитлеристки шествието на Антилуков марш; между тях е Боян Расате, водач на неонацисткия Български национален съюз-Нова демокрация.
Съставно изображение на автора по снимки на Ивайло Атанасов, http://baricada.org/
А истината е една-единствена за всички, които искат да я видят; ако Левски днес беше жив, той би крачил редом с участниците в Антилуков марш; такава е историческата логика. Това е ясно за всички, освен за убогата софийска кметица, която хем забранява фашисткото шествие от три години насам, хем не използва властта, дадена й от обитателите на столицата ни, за да не го допусне, сякаш нагло ни се надсмива – „Не ме гледайте какво говоря [подписвам], а какво правя в действителност”.
* * *
Успоредица първа
Най-ранните сигурни изображения на Васил Левски (от ляво надясно) – Васил Левски в Белград, брат му Христо е облегнал ръката си на рамото му, 1867 г., Музей „Васил Левски” – Карлово; Левски сред участниците във Втората българска легия в Белград, част от снимка, 1867 г., Национална библиотека – София; Портретна снимка на Васил Левски, пролетта на 1870 г., Исторически музей – Велико Търново. От ранните изображения на Апостола тук не е поставена само снимката му като знаменосец на четата на Панайот Хитов, правена също в Белград през 1867 г.
Няма нужда от многословия, струва ми се, за да покажем колко нагло е щението на днешните неонацисти-луковци да си присвоят Левски, сравнявайки един от най-изявените български фашисти – ген. Христо Луков, с безсмъртния Апостол на свободата. Вярно, може да се пише дълго и увъртяно на тая тема, но този път ще е добре да оставим самия Левски и неговите съвременници чрез своите си думи да ни убедят в това. А този, който прочете следващите два исторически извора, и сам незабавно ще намери отговор на въпроса наподобява ли Левски на кой да е фашист, нацист или пък на някое съвременно тяхно подобие; видно е прочее и с просто око – чистотата и жертвоготовността на Левски са дотолкова далече от всяка човеконенавистна идеология и производните й престъпни деятелности, че е истинско безсрамие чистото име на този свят мъж да се доближава дори до някои от тия злодеи (вж. и Успоредица втора по-долу).
Аз, Васил Левски, в Карлово роден,
от българска майка юнак аз роден
не щях да съм турски и никакъв роб,
същото да гледам и на милия си род –
станах и отидох в Стара планина.
За година време се аз разгледах,
в Сърбия ходих и по Влашко скитах;
от нийде помощ за наша свобода.
Станах, отидох в Стара планина
с верна дружина, с Панайот [Хитов] войвода,
юнаци народни техен аз байрактар [знаменосец].
За година време всичко разгледах,
което не знаех – войвода аз питах;
главни друмища и тънки пътеки
все ги бележа за напред нам леки;
хубава гора, студена е и вода,
за наши жени и дребни деца...
Из стихотворната „Автобиография” на Васил Левски, Национална библиотека – София, ф. 60, № 8112
„Като учител във Войнягово [днес в Карловска община] Левски никога не искал от войняговци храна. И до сега останалите живи негови ученици с учудване разправят това. Казват, което и аз зная за верно, че храна му е носена от Карлово, от самата му майка. Обаче не е изключение на възможността да се срещнат непреодолими пречки за да му се занесе храна от Карлово. Тогава от къде се е продоволствал и самите негови ученици не са знаели и не са научили. Те разправят с гордост как при негово отсъствие, като знаели от личен опит, че учителят им не се отнасял жестоко към тях, открадвали му белия и хубав карловски хляб...”
Из спомените на Васил Караиванов в писмо до Народния комитет „Васил Левски”
* * *
Успоредица втора
(продължение от миналата неделя)
Фашистки или не съвсем, царският режим в България има за свои най-близки съдружници фашистка Италия и особено нацистка Германия. Цар Борис (1918–1943) е първият чуждестранен държавен глава, когото Хитлер приема в Германия (28 февруари – 1 март 1934 г.). До загадъчната смърт на царя двамата се срещат още 10 пъти, но никога в България. От ляво надясно: цар Борис като почетен гост в ложата на Хитлер на олимпиадата в Берлин, 1936 г.; на посещение в главната квартира на Вермахта, 1941 г.; цар Борис и Хитлер на разходка пред главната квартира на Вермахта на Източния фронт във Виница (Югозападна Украйна), 1942 г.
Наченахме миналата седмица да търсим отговора на въпроса дали има фашизъм в България преди и по време на Втората световна война; добре е днес да продължим, за да поставим в по-богата историческа рамка частния случай с няколкото минали и днешни последователи на тази идеология.
Истината е, че не е като да няма фашисти в България до 1944 г., има и поне една мощна чистокръвна фашистка организация – Националното социално движение на Александър Цанков, но тираничните режими у нас във времевия отрязък от 1923 г. до 1944 г. не могат да причислят България към страните с „чисто” фашистко управление. Спорът за българския фашизъм и неговите основни белези си остава и днес чисто научен, без кой знае каква практическа стойност (освен за почитателите на лепенето на етикети). Този спор не може да промени историческите събития, не може да върне към живот избитите политически противници на деветоюнци, деветнайсетомайци и на царския режим до 1944 г. Не може да върне и стотиците български дейци на изкуствата, намерили мъченическа смърт поради неодобрението им към мракобесието, завинаги ще бъдат помнени Сергей Румянцев, Гео Милев, Йосиф Хербст, Христо Ясенов, по-късно – Никола Вапцаров, Цветан Спасов, Христо Кърпачев. Иван Нивянин. Не всеки кървав режим е фашистки.
Никак няма да е вярно, ако твърдим, че политическият живот у нас след Първата световна война поизоставал. Напротив, Народният сговор (14 октомври 1921 г.), предшественик на Демократическия сговор, се създава даже малко преди Националната фашистка партия (7 ноември 1921 г.) на Бенито Мусолини. Дотогава обаче италианският фашизъм има вече цели две години на развитие и избистряне на идейната си основа. – НФП е всъщност преименуваният „Италиански съюз за борба” (създаден на 23 март 1919 г.), точно приетата заедно с преименуването през 1921 г. нова програма набелязва собствено фашистки цели. При създаването си три седмици по-рано Народният сговор даже не би могъл на знае за тези промени, освен ако не е ползвал услугите на ясновидци.
Има и друго, деветоюнските превратаджии от Народния сговор и от Военния съюз идват на власт с ясни властови цели – да бъде насилствено свалено наистина нелицеприятното правителство на Александър Стамболийски, тяхната идеологическа подложка ще претърпи значително развитие до края на самостоятелното управление на Демократическия сговор (15 май 1930 г.). Изобщо разсъжденията за фашизма трябва винаги да се съобразяват с времето, което е нужно за развитието и идеологическото укрепване на тази идеология, нищо на тоя свят не идва в напълно завършен вид.
И още. Вярно е, че деветоюнският режим не можа да попадне в графата на „чистите” фашистки режими, но дали поради идеологическа близост, дали поради настъпилата външнополитическа изолация, и двете правителства на Александър Цанков имат най-тесни и приятелски връзки единствено с италианското фашистко правителство на Бенито Мусолини. Сговористите, по идея на второто правителство на Александър Цанков, приемат и първия вариант на Закона за защита на държавата (4 януари 1924 г.) цели две години преди подобен закон да бъде приет от фашистката власт в Италия, както се казва – пò католици и от папата.
Защо тогава при почти успоредно и едновременно развитие Демократическият сговор и Националната фашистка партия достигат до различни крайни точки, е особен въпрос, който изисква нарочно разглеждане, но в началните етапи на развитието си двете партии са твърде близки идеологически, а и като политическа деятелност.
Изглежда правилно, когато се говори за фашизъм, да се има предвид не точно „чистият” италиански фашизъм или неговото пряко развитие – немският националсоциализъм, а по-скоро цял сбор от подобни движения – управляващи или недостигнали до властта, такива политически организации ще се намерят практически във всяка европейска страна през втората четвърт на миналия век. Там, в широкото разбиране на понятието „фашизъм”, ще трябва да попадне и българският „сговоризъм” – политическо и идеологическо движение от 1921 до 1926 г., което не се напасва точно в шаблона на „класическия” фашизъм. Сговористкото „твърдо” ядро, начело с Александър Цанков, изживява обаче дълга еволюция чак до Народното социално движение, организация, чиято идеологическа основа е вече твърде близка до „класическия” фашизъм.
Съвършено невярно е, че условия за развитие на фашизма в България през 20-те и 30-години на ХХ в. липсват. Италианският фашизъм като идеология е насочен предимно към дребните собственици, към уплашените за бъдещето си, към обезверените, особено към бившите военни, разочаровани от неуспешните войни – всички тези категории в България изобилстват. Фашизмът не е работническо движение, работниците във фашистка Италия участват толкова във властта, колкото животните в дружествата за защита на животните (по сполучливото сравнение на Gaetano Salvemini, La Terreur fasciste, 1930), иначе казано, недостатъчният все още брой на работниците в България не може да се смята за пречка в развитието на българския фашизъм.
Особен е въпросът за водача, той е от изключително значение за всяко фашистко движение. Така или иначе, Александър Цанков не успява да се закрепи начело на Демократическия сговор за по-дълго, второто, третото и четвъртото правителство на Демократическия сговор (4 януари 1926 – 29 юни 1931 г.) са начело с Андрей Ляпчев. Кратковременната власт на деветнайстомайци също не излъчва ярък водач. Виж, царският режим изглежда съвсем ясен. Адолф-Хайнц Бекерле, германският пълномощен министър в София, в своя дневник (Из дневника на Бекерле, 1992) е съвсем недвусмислен – „[12 август 1942 г.] Между другото министър-председателят [Богдан Филов] намекна, че той и неговите министри са само изпълнителни органи, докато в края на краищата цялата политика се дирижира единствено от царя. Практически цар Борис [(1918–1943)] е българският фюрер...”.
Като че ли е безспорно, Бекерле е твърде дълго и твърде навътре в българския политически живот, ще трябва да му се доверим май. Той трябва да е наясно също и с фашистката, и с националсоциалистическата идеология. В същото време е крайно категоричен за мястото на последния български цар, който действително управлява. И още как управлява.
Вече стана ясно, че ще се наложи да се откажем от понятието „монархофашизъм”, срещу неговото използване има твърде много научни основания. Но изглежда все пак, че България е най-близо до „класическия” фашизъм, при това в неговия тесен смисъл, именно по време на царския режим от 28 ноември 1935 г., когато встъпва в длъжност първото правителство на Георги Кьосеиванов (дотогава началник на царската канцелария), до 2 септември 1944 г., когато се образува правителството на Константин Муравиев, който е първият министър-председател след 1935 г., който не е свързан с Двореца. Дори след смъртта на цар Борис царският режим съвсем не престава, в регентския съвет и начело на правителствата са само членове на царското семейство и най-близките им сподвижници.
Може да излезе, че тук се навлезе в противоречие, вече стана ясно, че „чистият” фашизъм включва задължително и широкообхватна фашистка партия, каквато в България никога не стига до властта. Фашистка партия, вярно, няма, но всички останали белези на „чистия” фашизъм при царския режим са налице; това е.
Свързани текстове:
http://glasove.com/categories/komentari/news/lukovshtini
(Луковщини)