На 22 ноември почина Георги Саръиванов. Той завърши земния си път на 85 годишна възраст. Опелото ще се отслужи на 2 декември, от 11 часа, в столичния храм "Света София". В негова памет публикуваме отново интервюто на Мария Дерменджиева, което тя направи с него за "Гласове" през 2010г.
Георги Саръиванов: Свободата е най-сладкото нещо на света

Хората, които забравят миналото си, са като шофьори, които никога не използват огледалото за задно виждане. В кариерата дойде майка ми. Това беше едно от малкото свободни свиждания без надзирател и решетки. Не знам как съм изглеждал, обаче докато вървях срещу майка ми, тя ме погледна, но извърна глава и продължи да ме търси другаде. Не ме позна. Наистина работата в кариерата беше такава, че да не могат родните ни майки да ни познаят… Такива норми, такова чудо…, това разказа пред ГЛАСОВЕ политическият затворник по времето на комунизма Георги Саръиванов. И още: Свалиха ми веригата на 14 януари – този вид радост мъчно може да се опише, все едно да описваш как те боли, като се удариш, или пък някакъв непознат аромат – не е възможно. Преди това от парченце медна тел си бях направил мярка на пръста и на едно свиждане хвърлих през решетката тази мярка. Помолих да ми направят пръстен и вътре да напишат 14 януари 1955 г. Това е пръстенът, който не съм свалял от лятото на 1955 г. досега.

 

- Миналата седмица бяхте в Брюксел на организираната по инициатива на евродепутата д-р Андрей Ковачев конференция „Изстраданата европейска мечта на България 1944–1989 г.”. За пръв път в Европейския парламент бе отдадена почит на българите, оказали съпротива на комунистическия режим – 21 години след падането на Берлинската стена.

 

- Отдавна е измислено какво се казва в такива случаи: по-добре късно, отколкото никога. Само ме е яд, че доста хора, излежали присъди от по 15–20–30 години, не го доживяха. За други като Стефан Вълков и Дянко Марков пък ми е криво, че не можаха да присъстват.

 

- Не са малко хората – дори ми се струва, че стават все повече, които с възмущение или поне с недоумение питат докога ще се занимаваме с комунизма и с комунистическото ни минало. Сякаш си нямаме други по-важни проблеми...

 

- Това са хора, които когато карат кола, никога не поглеждат в огледалото си за задно виждане. Карат напред, не поглеждат нито встрани, нито назад. Никой наоколо не ги интересува, важно е само да им е пълен резервоарът и хладилникът, нищо друго. За голямо съжаление. Но не можеш да им се сърдиш. От друга страна, някак трябва да им се отворят очите, ушите, та и душите. Не може да се забравят избитите без съд и присъда българи по времето на комунизма, жертвите на т.нар. народен съд – осъдените на смърт са 2600 души, а на затвор – повече от 8000. На какво прилича това, никъде го няма по света! За тези жестокости няма давност. Наистина, аз съм лично засегнат, но си мисля, че почти няма семейство, което да не е било засегнато в онези първи години. Но повечето го крият. Кой смееше да каже, че баща му е бил заможен, че е имал 300 декара или някаква фабрика. Все на нивата били родени. Пък после какво стана, като дойде реституцията? Същите се оказа, че изобщо не са били бедни, обаче нямаха смелостта да говорят, че са пострадали от комунистите.

 

- Да, в училище и до днес за комунистическите престъпления не се учи. Струва ми се обаче че този разговор трябваше да тръгне от семейната среда. Живелите в този период трябваше да разказват на децата си. А не го направиха. И продължават да не го правят.

 

- Години наред много хора ги беше страх, страх ги е и досега. Не ви ли се случва и днес някой да ви каже в слушалката: „Ау, не! Този разговор не е за телефон”? На мен още ми се случва. И заради този страх те не са споменавали за преживяните жестокости – да не осакатят душиците на близките или на горките деца. А сега порасналите деца, чули-недочули, се бият по гърдите „моят прапрадядо бил в затвора...”. Трябва да се говори за това минало, точно и ясно. И в учебниците трябва да влезе. Има и книги, които трябва да се четат в училище задължително. Например шедьовърът „Колимски разкази” на Варлам Шаламов – най-хубавото на тази книга е, че няма една страница, един ред, в които той да се бие в гърдите. Книгите на Солженицин, „Черната книга на комунизма” е твърде обемна, но все пак... Всичко това трябва да се знае.

 

- Защо ви интернираха на 16-годишна възраст?

 

Имаше един адвокат, Димитър Вапцаров, от този род Вапцарови, член на партията, с много голямо влияние. Преди национализацията, т.е. преди 23. ХІІ 1947 г., той обикаляше, натрапваше се, вършеше услуги като адвокат на фирми, на фабрики... Комунистите умираха да живеят като тези хора, които искаха да унищожат, като буржоазията. Хем искаха да живеят като тях, хем да ги смачкат. Племенницата на адвоката доведе в София един германец от Щутгарт. Валтер се казваше, военнопленник, избягал от Русия през Румъния и някак стигнал до Пазарджик. Там някой му помогнал, имаше лична карта с негова снимка. В София тя го запозна с такива като нас, брат ми на 18, аз на 16 години. То е, първо, човещина и второ, геройство да криеш германец.

 

Разказваше, че седмицата му е разделена на три. Няколко дни се крие у нас, после у други две семейства. Хранехме го, обличахме го, давахме му пари – преди национализацията не беше проблем. Това продължи горе-долу около година и половина. После стана ясно, че от ДС са знаели, следели са го. Разбрали са, че други мераклии да го укриват няма. Толкоз – три семейства в София. По този повод с брат ми ни задържаха в известния Пети участък на ул. „Марин Дринов”. Държаха ни там един месец и после ни съобщиха, че ни интернират в Своге. Дадоха ни 2 часа да опразним и напуснем жилището ни на „Оборище”. Дойдоха роднини и приятели да помагат, но времето беше малко. И днес виждам тук-там някой и друг предмет, статуя или картина, останали у тях. Много неща направо изхвърляхме от четвъртия етаж. С нас взехме два куфара и огромен радиоапарат. В Своге трябваше да се разписваме 2 пъти на ден – сутрин и вечер. Така мина една година.

 

Тъй като там имаше гимназия, но без последния клас, ми разрешиха да пътувам до София. Завърших образцова 4-та мъжка гимназия, казвам го с малко насмешка, но и с малко гордост. Нас ни интернираха заради германеца, но имаше изселени и без причина или за да им вземат жилищата например. По това време имаше купонна система, в Своге хората обаче се държаха много добре с нас, правеха ни услуги, дори ни даваха хляб без купони. Трябваше и да работим. Хванах се с още двама, първо, бояджия. То кой ли не може да стане бояджия, щом и Хитлер е бил бояджия. После започнах да работя в „Антрацитни мини” – Своге. Бях най-младият миньор. Прах, мръсотия, липсва въздух... и дойде време за казармата. Донаборна комисия в общината – заставаш гол да те огледат, като че ли си кон. След известно време ни привикаха в някакво софийско окръжно и оттам хайде с рейса в гара Яна, Бухово, в урановата мина. Почти две години там бях миньор. Ужасяващи условия, не е като сега, но изкарва човек.

 

- Възможностите на човек да изтърпява нечовешки неща се оказват огромни...

 

- Разбира се, това, което един човек може да изтърпи, няма да издаяни ни говедо, ни куче, нито дори хлебарка...

 

- Имахте ли тогава вече ясни политически възгледи за комунизма?

 

- Да, имах. Може ли един средно образован човек, който не е сляп и глух, да не вижда какво става, да не усети? Как може да се правят днес на идиоти! Не знаели какво се случва... Как да не знаеш? Не ти отърва да знаеш, защото сигурно ти или някой в рода е участвал. И така, по едно време ни командироваха сума ти трудоваци в една местност в Родопите – Софан дере. Пак уранова мина, но още по-примитивна. Работехме на три смени. Всяка рота си имаше човек от ДС. При нас беше Гошо ДС-то, така му викахме. С всички любезен, тупа ни по рамото, прави се на „наш човек”. Връщам се от нощна смяна една сутрин и той с един джип пристигнал в Софан дере.

 

Малко преди да дойдат, ме бяха викали в канцеларията да ми кажат, че имало заповед да ме върнат в Бухово. Помислих си, че един познат старшина може би е направил опит да ме измъкне, я писар да ме направи, я друго. Гладна кокошка просо сънува, а ми оставаха още няколко месеца да служа. Събрах си багажа и Гошо ДС-то ми предложи да пътувам с тях с джипа, вместо да сменям теснолинейка, влак и пр. Тръгнахме към София, след Пазарджик в едно кръчме спряха, за да хапнем. Не помня какво ядох, но там ми беше последната каничка вино. Исках да отида до тоалетната, гледам, шофьорът и той тръгва с мен. Сетих се за Радамес, добре, но все още не се усещах.

 

Едва по-късно си дадох сметка. Като стигнахме в София към Орлов мост, поисках да сляза, за да се отбия при познати. Полагаше ми се един ден отпуска. „А бе за какво ще слизаш, хайде, ние ще те закараме направо до Бухово”. Какво ти Бухово! По „Мария Луиза”, после по „Сливница” наляво и там някъде нещо отвътре ме бъзна... Спряхме точно пред затвора, уж да вземели някакъв колега. А Гошо ДС-то слиза и вика: „Редник Георги Асенов Димитров Саръиванов, вие сте задържан”. Рядък случай, в който говорят на „вие”. Казвам му: „Гошо, не се халосвай, хайде стига, да се махаме оттук” – той ни разрешаваше да му говорим на малко име. Той отново: „Вие сте задържан”.

 

В затвора има една врата, през която се влиза в администрацията, дясната врата е за дърводелско предприятие, а лявата врата се оказа на Следствения отдел на ДС. Тогава разбрах. Вкараха ме в една стая, съблякоха ме гол. В продължение на два дни ми повтаряха следното: „Говори за твоята консумирана вражеска дейност!”. Знам колко консумира мотор на сто километра, в ресторант, като отида, консумирам, ама да консумирам вражеска дейност?! И пак: „Говори за твоята консумирана вражеска дейност! Ще те заврем на... за теб само куршум ще има!”. Продължавах да си мисля, че ще ми се размине, още не можех да възприема какво се случва. „Ти смяташ ли, че в Държавна сигурност задържат невинни хора?” „Разбира се… Съдя по себе си”. Това ме накараха да го подпиша, че ДС задържа невинни хора.

 

Минаха тези два дни и после ме заключиха в следствения арест, където изкарах точно шест месеца и двадесет дни. После изправиха ни повече, ни по-малко, а дванадесет прокурорски свидетели… Дванадесет, като един от тях Борислав – Бочката, от Лом, беше държан три месеца в ДС само за да свидетелства срещу мен. Петър Евтимов Колев, Дурето му викаха, от Сливница, с когото заедно служехме, заедно работехме, на един нар спяхме, толкова твърдо момче, че заяви: „Аз не го познавам”. „Как не го познаваш! Нали сте от една рота, един взвод!” „Не го познавам”. Само за да не ме натопи… Значи има и такива хора, има как да не им се дадеш.

 

Не знам кое е по-страшното: да си бършеш храчките от следователя или това, че до делото си сам. Ето в Китай от древни времена наказват със самота. Страшно нещо е самотата. И гладът… Казват без въздух – три минути, без вода – една седмица, без храна – един месец, а после? Не знам. Казвах си: „Искам един път да се наям, пък после каквото щат да правят с мен…”. Всичко, в което ме обвиняваха – саботаж, че съм искал да намаля „бойния дух на бранителните сили на НР България” (как е измислено, а?) и какво ли още не – подписах: „Съгласен съм”. През това време вече нашите били разбрали къде съм, носили ми пари, които не получих, уж да си купувам от лавката чорапи, бельо, дрехи…

 

Преди да свърши всичко, ме викат и много „бащински” ми казват: „Саръиванов, ти си бил на 22–23 години. Тези престъпления – ти си много млад да ги измислиш и вършиш, я кажи кой те накара”. И ми предложиха три имена: Стефан Кишмеров, един от малкото националлиберали, генерал Васил Баларев, също изселен в Своге, откъдето го познавах, и един граф Игнатиев. Да посоча един от тях, че ме е накарал, за да стане той главния подсъдим, а аз щях да мина с пет-шест години затвор… Човек се гордее с научни постижения, с постижения в спорта или в медицината, че е певец или писател… Единственото, дето се чудех на акъла си, е, че устисках да не посоча един от тези тримата… Казвам го и не се срамувам да се гордея, че не посочих Васил Баларев, Стефан Кишмеров или граф Игнатиев.

 

После ми позволиха да купувам от лавката. В досието ми има предложение да ми разрешат, според следователя „следственото лице е много отслабнало”… Кожата ми се белеше като пърхот, наистина кожа и кокали бях… Но ето че се възстановява човек, нали ме виждате сега (смее се). Първия път толкова неща си накупих: 300 грама народен салам, мармалад, халва, сирене, сланина, цигари и кибрит. И като седнах да ям, то очите ти гладни, а човек не си дава сметка, че може да умре, толкова са изтънели червата...

 

- Съди ви Военен съд?

 

Да, „А-13” при закрити врати. Допуснаха само майка ми след клетва, че няма да говори това, което е чула. И накрая, осъжда се един път на 20 години, три пъти на смърт по съвкупност. Защото не могат да те гръмнат три пъти. Когато ми прочетоха присъдата – стоях прав, не може да не си прав, когато те съдят „в името на народа” – чух, че някой се строполи на пейката зад гърба ми, не седна, а рухна… Нямах право да се обърна. За миг (колко ли е един миг?) цялото зрително поле ми се видя като екран на филм от едно време, матовосребристо… „Не, мами, няма да ме разстрелят”.

 

После ми дадоха свиждане, много добри хора. И оттам – камионетката, затвора, смъртното отделение… Аз малко на шега го казвам, но ме попитаха на кой крак да ми сложат веригата – към 16 килограма тежеше, на левия или на десния. Отговорих „според политическите ми разбирания”. Нали казват, че десният крак е по-силен. Там изкарах 7 месеца. Непрекъснато влачиш веригата, мъкнеш вода, чистиш тоалетни, все те карат да бързаш. Само един надзирател, Владо Терзийски, ни оставяше да се измием спокойно. Срещнах там Ангел Иларионов-младши, село Върбовка, Павликенско, също осъден на смърт задочно. Техните го крили в къщата, в един вграден гардероб – на дъното изкопали дупка, сложили капак. Вечер го пускали да се разхожда, да мърда… но той се разболял от липса на движение, подпухнал и майката дошла в София да го издаде. Защото така или иначе бил на път да умре… Прибрали го в ДС. Направи опит да си пререже вените с ушето на канчето, наточено на цимента, беше целият в превръзки… Докато е бил в гардероба, много е чел. Страхотна памет, разказваше ни „Клетниците”, „Камо грядаши”, все едно че ни четеше от книга. Защото имахме договорка вечер след осем да не си говорим за смъртните присъди.
Имаше и друг подобен случай – Стамат от Югозападна България. Него пък някаква комшийка го беше издала.

 

- В Брюксел разказахте, че е било най-страшно, когато са ви вадили за разстрел наужким...

 

- Да, когато отварят килията, трябва да се обърнеш с гръб. Двама-трима в килията, колкото сме. И казват име и се обръщаш, ако е твоето. Единственото, което си мислиш, е „дано не съм аз, а да е другият”. Добре, но когато си сам в килията? Бях сам през октомври 1954  г., отварят посред нощ килията, пускат вентилатори за заглушаване и… съм аз. НАДЗИРАТЕЛЯТ (???)Крещи, псува, дава ми листче и молив да си опиша багажа. „Твоята свърши”. Затваря килията, без да щрака резетата и гледа през шпионката. И така минават 15–20 минути. През това време какво си помислих, какво почувствах, ще пита всеки… Първото нещо, което ми мина през ума, че нямам деца. После много други неща се сетих. След двадесетина минути пак отваря килията, поглежда МЕ и вика: "Гад, уплаши ли се?". Затваря килията, щрака с резетата, заключва и си отива. Толкоз.


На 14 януари 1955 г., на Васильовден, по обяд пак отвориха килията. Резета зловещо щракат, викат ми името и казват: „Вие сте помилван”. Всъщност преди Нова година Владо Терзийски ми беше подшушнал. „А бе Гоше, помилван си, ама няма указ, той ще се забави седмица-две, но да знаеш, ти си помилван”. Повярвах му тогава и наистина на 14 януари свърши. Свърши тази част, смениха присъдата с 20 години затвор. В Плевенския затвор и най-тежкото беше в кариерата. В Брюксел се видях с един колега по съдба, Йордан Байчев, бяхме заедно в кариерата, един набор сме, еднакво сме лежали... Зарадвах му се.

 

- Как променя психиката преживяното? Съществува ли желание за мъст?

 

Ако няма такова желание, няма да устискаш. В кариерата дойде майка ми. Това беше едно от малкото свободни свиждания без надзирател и решетки. Не знам как съм изглеждал, обаче докато вървях срещу майка ми, тя ме погледна, но извърна глава и продължи да ме търси другаде. Не ме позна. Наистина работата в кариерата беше такава, че да не могат родните ни майки да ни познаят… Такива норми, такова чудо…

 

После се усети вятърът на десталинизацията. Дойде от Велико Търново една лекарска комисия. Отидох при сърдечния лекар и в този момент старшината, който ме пазеше, излезе нанякъде и му казвам на лекаря: „Докторе, отървете ме оттук, карам вече осем години и нещо, девет години, тук е като Освиенцим, като Дахау”. Той ме погледна и каза: „От утре няма да излизате на работа, кажете, че сърцето ви е развалено”. Така и направих. След няколко часа ме заведоха обратно в Плевенския затвор. Щом не произвеждам и не им нося никакъв доход, не им трябвам на кариерата, където впрочем ни хранеха малко по-добре, отколкото в затвора.

 

Към следствието на ДС в отдел „Затвори” бяха хората, които всъщност определяха живота ти – дали и къде ще работиш, къде ще излежаваш присъдата си, ще бъдеш ли помилван, ще имаш ли свиждания и пр. Зависехме изцяло от тях, а не от МВР или Министерството на правосъдието. Бях прикрепен към един Борис Тричков. Той обикаляше по затворите и като ме видя, че съм върнат в Плевенския затвор, веднага се „загрижи”. „Как така ще умираш, рече, ще ти намерим работа!”. И ме преместиха в дърводелната. От време на време дори ни даваха деликатеси – риба, кюфтенца с доматен сос в тава, праскови – взех си една цяла касета, 4–5 кила, Боже, чудно нещо, толкова вкусни... Около Нова година 1962–1963 г. пак тръгнаха партенките, че ще има списък за помилване. И един ден ни изправиха на двора и ни прочетоха списъка.

 

Пускаха ни по азбучен ред. Не всички. Тези, на които изчетоха имената, бяхме свободни да си отидем до родните места, но след това трябваше да се върнем да си получим документа за освобождаване – една такава малка никаква бележка. За първи път от толкова година тръгнах в права линия – от затвора, който е край Кайлъка, към Плевен. Да вървиш направо е толкова хубаво. Студено беше, но ние бяхме калени, по сако и риза не ми беше студено. Имахме близко семейство в Плевен – Панко и Блага Буржеви. Отидох при тях. Радост голяма. Помолих ги да се изкъпя, да изям една голяма свинска пържола на скара и да пия домашно вино. Блага се обади на майка ми: „Кате, чухме, че пускат много затворници, хайде дано и синът ти Гого да е между тях!”. Не смееше изведнъж да й каже, че съм освободен, да не би да й прилошее. След малко пак й звънна: „Пуснали са го, Гого вече е при нас!”, и ми даде слушалката, а аз звук не мога да изкарам. После пристигнах вкъщи с късния влак вечерта. На гарата тъмница, имахме си сигнал с брат ми от деца, свирнах и той ми отговори и се открихме. Чакаха ме брат ми и сестра ми, майка ми и снаха ми. Брат ми вече беше женен. Ако щете вярвайте, толкова бях превъзбуден, че не ме ловеше сън, чак на петата вечер каталясах и заспах.

 

- На брат ви след интернирането какво му се случва?

 

- Брат ми се ожени за по-малката дъщеря на литературния и театрален критик Никола Балабанов. Тъй като семейството му е било близко с един адвокат Бояджиев – голям комунист (много смешно е да кажеш „голям” комунист, те всички са дребни, а той – голям), брат ми изкара една година интерниран и го измъкнаха благодарение на този адвокат. Да знаех и аз да се бях оженил за някоя...

 

- На стената у вас виси една верига, носихте я в Брюксел, бяхте казали, че няма да тръгнете за Европейския парламент без нея. Как получихте тази верига от затвора?

 

- Свалиха ми веригата на 14 януари – този вид радост мъчно може да се опише, все едно да описваш как те боли, като се удариш, или пък някакъв непознат аромат – не е възможно. Преди това от парченце медна тел си бях направил мярка на пръста и на едно свиждане хвърлих през решетката тази мярка. Помолих да ми направят пръстен и вътре да напишат 14 януари 1955 г. Това е пръстенът, който не съм свалял от лятото на 1955 г. досега. Отвън се е поизтъркал, но отвътре датата стои, 14 януари – това е денят, на който празнувам втория си рожден ден. А веригата си я получих с приемо-предавателен протокол (смее се).

 

Първият филм за мен беше на Иван Кожухаров от БНТ. После един режисьор от Це Де Еф се заинтересува от историята ми. Направи филм, озаглавен Die Vergeltung – „Отмъщението”. Сетне и Илия Троянов направи филм. Така че три пъти ходих отново в затвора. И трите пъти имахме пълна свобода да обикаляме, аз ги водех. И всеки път питах управата: „Къде разстрелват, имате ли една верига?”. Отговаряха ми, че веригите са или във филмовия център в Бояна, или пратени по пристанищата или разтопени. Последния път обаче началникът на затвора Милети Орешарски се обади на някакъв офицер и разпореди, като свършим, снимките да оставят на портата една верига от днешните. И наистина тя ме чакаше там в един чувал. Подписах протокола и стана моята верига. Тук си извадих душата, докато я лъсна, тя ръждясала, оцапана... А преди да тръгнем за Брюксел, ми дойде идеята да я взема. Казах си: колко души са виждали такава верига, струва си. Не че се ядосвам, но поради ограниченото време в ЕП мисля, че не успях да кажа всичко, което исках...

 

- Знам, че още през 1998 г. сте си чели досието.

 

- Да, подадох молба през 1997 г. и след 11 месеца ми дадоха пет дебели папки в читалнята на МВР. Бях си направил около 700 страници копия. Чудя се как може толкова хора от ДС да са се занимавали с мен, те са нямали друга работа! Откъде накъде? Нито съм престъпник, нито съм герой, е, не ги обичах, псувах ги, ругаех ги...

 

- Промени ли ви се отношението към ДС, след като прочетохте тези папки?

 

- На черно има бяло, на силно има слабо, на влюбване и на обич как е обратното? Как може да ми се промени отношението! Някои ми казват, недей да го мислиш вече. Напротив! Трябва да съм говедо, някакво животно, за да забравя. За какво съм помъкнал веригата? Ами тя ми е като внезапна спирачка във влак. И на мен като на всички хора понякога ми писва, нервирам се и като я погледна, казвам си: „А ако не бях останал жив? И дотук”. Прочетеното досие нито ми развали съня, нито апетита. Мераците ми са като на всички хора. Какво ли не обичам – и да чета, и да слушам музика, и да хапна, и да си пийна, и на море да ходя, и кола да карам, вицове да слушам, приятно ми е. С други думи, живее ми се още, услажда ми се животът. Но няма да забравя.

 

- Възможно ли е да има удовлетворено чувство за справедливост без възмездие за извършителите на престъпленията, за палачите?

 

- Трябва да се разчита на законите. Който е убил – предумишлено или не, доказва се и получава съответно наказание.

 

- От това обаче нищо не излезе, естествено, с активното участие на всички управлявали България през последните 21 години. И сега всичко е приключено по давност...

 

 

- Как може да има давност! За такива престъпления не може да има давност. Това е същото като при реституцията. Толкова често ме питаха чиновници: „Защо ви ги връщат?”. Е, как пък веднъж не се попитаха защо са ни ги взели?! Ако въведат нова олимпийска дисциплина „завиждане”, ловя се на бас, че българите ще вземат златните, сребърните и бронзовите медали, а германците – тенекиените. Казвам го, макар че се пазя от подобни обобщения – германците, евреите, арабите, това е опасно. Човек трябва внимателно да обобщава. По-добре да разсъждаваме като децата – има добри и лоши хора.

 

- Точно тук май е нашият проблем. Не е ясно кои са добри и кои лоши. Това беше целта на замъгляването на истината през прехода – да се превърнем в общество без познание за добро и зло. Да не станат ясни поименно лошите. Да се докараме до „всички са маскари”, колективната вина, равносилна на неотговорност и безнаказаност... Да поговорим за германския ви период и опит – има ли шанс у нас да постигнем поне историческа справедливост, като няма юридическа?

 

- Не знам. Но си мисля, че продължаваме да робуваме на едни втълпени с десетилетия неща – че германците са реваншисти. А съм убеден, че ако има народ, който не желае и да помисли за война, това са именно те. Младите германци, между 20- и 40-годишните, не отговарят по никакъв начин на представата ни за наследници на фашисти, националсоциалисти и пр. Свободни хора, граждани на света, за тях французите не са врагове, впрочем и за французите германците вече не са врагове. Личните ми впечатления, след като избягахме в Западна Германия, бяха, че колкото по-образовани са, толкова по-добре ни приемаха.

 

- Разкажете ни как стигнахте със семейството си до Западна Германия. Правили сте 3 неуспешни опита за бягство...

 

- Това беше моя идея фикс още от затвора, сигурно затова останах жив. Ето как стана. От средата на 60-те години властите опитваха да възстановят старите традиции – съборите по българо-сръбската граница. В пограничните райони имаше много смесени бракове, семействата имаха роднини оттатък. Наричаха го първоначално „свиждания”. Организираха ги на три места. В сръбската част, където беше изключено да отидат такива като мен, на българска територия, където сърбите ги пускаха свободно, и на самата граница. Проблемът беше, че трудно се добирахме до информация къде ще се провежда събор. Това беше първата пречка. Разбира се, трябваше и кураж да отидеш. Опитвали сме четири пъти.

 

Пет приятелски семейства знаеха нашите намерения да избягаме. Последния път през 1972 г. узнахме от един снабдител на бира, че събор ще има в село Стрезимировци – на южния склон на билото на Стара планина към Сърбия. Решихме пак да опитаме. Тогава вече 5 години работех като шофьор на такси в София. Говорих с колегата ми Митко въпросната неделя да взема свободен ден, обясних му, че искаме да отидем на събор, защото никога не сме ходили. Поиска и той да дойде с нас и ни качи на таксито – мен, жена ми и двамата ни сина. Сърбите паркираха навсякъде, за българите имаше определени места на 2 км от границата. Оттам пеша се запътихме към границата. Смесихме се с хората и полека-лека стигнахме на сръбска територия в едно село – 50 къщи. Колегата ми с нас. Имаше определен час за приключване на събора. Сърбите си тръгваха вече. Махнахме на едно такси, което ни качи всичките. „Искаме в Димитровград да си купим нещо”, казахме на шофьора. Дрън-дрън... После се оказа, че той и на други е помагал да бягат. Затова и не мина по главния път, а през някакви полски пътища.

 

Като стигнахме Димитровград, рекох на колегата, че няма да се върнем, а той дори ни даде всичките си долари, които имаше. Шофьорът беше разбрал намеренията ни още отначало. Не можа да открие свой читав ортак, който да ни закара в Ниш, та сам го направи. Там изкарахме две нощи у близки на тъст ми. Оттам в Белград десетина дни останахме затворени в апартамента на друг познат, докато той се свърза с наши приятели в Германия да дойдат да ни вземат с коли. После през Триест в Италия, Швейцария и стигнахме до Франкфурт, където се обадихме в полицията. Изпратиха ни в лагера за бежанци от съветската зона „Целендорф” и след 3–4 седмици – много бързо ни дадоха политическо убежище. Всъщност без да ни разпитват. На документа пишеше, че решението не подлежи на обжалване, т.е. не можеха вече да ни върнат. Само ни предупредиха да не посещаваме страни от Източния блок, в противен случай институциите им няма да ни защитят. Спазихме го. Няколко години по-късно получихме германско гражданство, но ни разрешиха да си запазим и българското. И до ден днешен съм с двойно гражданство.

 

- Празнувате деня на помилването си като втори рожден ден. Предполагам, че в Германия за втори път с още по-голяма сила сте усетили чувството за свобода...

 

- Как не! Та това е най-сладкото нещо! На тоя свят няма по-хубаво нещо от свободата, няма, няма, няма...

 

 

* ГЕОРГИ САРЪИВАНОВ е роден през 1931 г. в София. В периода 1947–1952 г. е интерниран в гр. Своге, през 1952–1953 г. служи в трудови войски като миньор в урановата мина „Бухово”. През октомври 1953 г. е задържан в Следствения отдел на Държавна сигурност и е осъден от военен съд три пъти на смърт чрез разстрел по различни обвинения, а по четвърто – на 20 години затвор. Присъдата е потвърдена от Върховния съд и той преживява 7 месеца като смъртник, окован във верига в Софийския затвор. През януари 1955 г. смъртната присъда е отменена и е намалена на общо 20 години затвор. От тях в затвора прекарва 9 години и 3 месеца. След излизането си на свобода в периода 1963–1972 г. прави четири неуспешни опита за бягство през границата, успява да избяга едва при петия опит. Напуска България заедно със съпругата си Милка и двамата си синове Асен и Иван, съответно на 5 и 3 години. През следващите 24 години живее в Западна Германия, а през 1996 г., на 65-годишна възраст, се завръща в София, където живее и до момента.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Кучешки занаят

Кучешки занаят

Журналистическият занаят. Кучешки занаят. Можеш - не можеш - никой не...

17 коментар/a

Величка Попова на 26.11.2010 в 20:00
Защо е крил германеца трябвало ли е да спазва законите?.А да получава пенсия за репресиран,защо се е върнал в гадната България?
Мира на 26.11.2010 в 21:00
Ако в България имаше повече такива хора -нямаше да сме на този хал. На вниманието на Костов от изстрадалия демократичния си светоглед г-н Саръиванов - СВОБОДАТА Е НАЙ-СЛАДКОТО НЕЩО НА СВЕТА, не псевдосигурността, която ни предлагат днешните копои. Но за драгалевчанина вероятно е по-важно да си спи на сигурно под крилото на ББ и ЦЦ, че да не вземат да го разгембят и него без доказателства и т.н. подробности. Впрочем заради това, че дърдорят глупости и не могат или не искат да се хванат на работа, нашите милиционери само помагат истински престъпници да излязат от съда чисти вовеки. И затова не съдиите са виновни. Колкото и да е болна, все пак съдебната система е единствената надежда на гражданите срещу полицейския произвол
Ели на 26.11.2010 в 21:34
Величке, не само е осъден на смърт, но и са се гаврили с фалшиви разстрели. Докарали са го до там, че родната му майка да не го познае. Моята майка също не е успяла да познае баща си след мъченията, не знае и къде е гроба му. Знам, че оцеляли от Белене политически затворници не са говорили за това, което са преживяли от страх не за себе си, а за близките си. След 10 ноември се заговори открито за скалъпените процеси, за мъченията за концлагерите, но за много кратко. За някои е мн. удобно по тези въпроси да се замълчи завинаги, ама няма да стане. Мислиш ли, че пенсията може да компенсира преживяното от него? И не ми говори за спазване на закони! Коментарът ти е нагъл!
Очаквайте от понеделник на 26.11.2010 в 22:29
Във "Форумът" в интернет, поредицата: ПРОФЕСИЯ ДОНОСНИК: ПЕТКО БОЧАРОВ – 65 ГОДИНИ В ЗАНАЯТА
хамалин на 27.11.2010 в 17:50
голямата смрад е,че извергите са си получили заслужили грамадни пенсии,по-големи от на един обикновен лекар,учител,агроном,инжинер и т.н..още по-голямо престъпление беше и това,че станишев и симеон се събраха уж в името на европейското ни бъдеще(комунисти и антикомунисти,които са минали през ада на лагерите,си ядат червата в гроба):Бог е без ехо!
шапка Ви свалям, г-н Саръиванов на 28.11.2010 в 23:30
velichke, vwrnal se e, za da e jivoto dokazatelstvo, che komunistite sa bokluci - umstveno i dushevno uvredeni, invalidi. vwrnal se e, za da bwde jivoto dokazatelstvo za tova, che komunistite i potomcite im sa prestwpnici. decata im ne sa uchastvali pryako v swbitiyata, no vladeyat swshtite yezuitski tehniki na razstrelite, zatvorite bez prichina i pod. Nasledili sa omrazata kwm vsichko svetlo i chisto, koeto ne e pari. nasledili sa ne samo kompleksite na divite si i prosti roditeli, no i zavistta, zlobata i praznodushieto neka Adashwt da vi bode v ochite, che ne mojete da swsipete vsichki i vsichko.
1234 на 29.11.2010 в 02:04
ТОВА ИНТЕРВЮ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ПРОЧЕТЕНО ОТ БОЙКО БОРИСОВ,КОЙТО ОЩЕ РЕВЕ И СИ СПОМНЯ С НОСТАЛГИЯ ЗА ВРЕМЕНАТА НА ТОДОР ЖИВКОВ.
do Veli4ka на 29.11.2010 в 03:41
Крил го е защото е човек и у него е заговорило доброто и съвестта, защото така е решил!!!А ти каква си и коя си , да съдиш и задаваш подобни въпроси?Помия!!!
Цветанка на 30.11.2010 в 06:52
Величке, по тъпотията те разпознавам, че си с чугунена глава! Няма отърваване от такива като теб!
Любен рангелов на 01.12.2010 в 03:31
Благодаря на господин саръиванов за написаното дано повече хора го прочетат и никога да не се забравят гнусните престъпления на кумонистите.
Мила на 07.01.2011 в 07:06
Добре де, вие имате ли предложение как да се отнемат натрупаните от мафията богатства? Нали ако им ги пипнат, ще кажат, че са репресирани? Бил е от буржоазно семейство, а няма какво да се лъжем: богатите винаги, включително и днес, живеят на гърба на бедните. Взели са му богатствата и е станал точно това, в което са го обвинили и осъдили: враг на народа. Такъв е бил, не се правете на ударени, дисидент, в смисъл, че е искал да бъде богат, докато другите гладуват. На всичкото отгоре е укривал фашист. Знаете ли какво са правили в САЩ с комунистите по време на макартизма? А как в други страни постъпват с "дисидентите", можете да видите тук: http://www.youtube.com/watch?v=NZzZKqp7vJE
Е.И. на 14.01.2011 в 20:32
Гордея се, че познавам г-н Саръиванов. Той е един разкошен човек със страхотно чувство за самоирония и хумор. Голяма ирония му е поднесъл живота, но не са успели да го унищожат духом. Напротив прекрасно е да видиш как този човек въпреки преживяното се радва на живота, на децата си и на свободата си. Човек сам не си избира семейството и не бива да бъде подлаган на подобен терор само защото баща му е бил богат. До @НеМила - подобни обобщения, че богатите винаги живеят на гърба на бедните говорят за един ограничен и завистлив човек. От хора с подобно мислене на твоето сме на това дередже, но нали знаеш рано или късно всичко се връща...всеки ще получи заслуженото съгласно това, което е направил. Дано справедливостта стигне и хората виновни за съдбата на този човек... Честит Ви втори рожден ден г-н Саръиванов!
Марио Лазаров на 17.03.2012 в 22:24
Къде се намира тази мина Софан дере ?
Идеята е жива. на 18.06.2012 в 22:40
Ахахаха, крил е фашисти, клали хора в Русия, Украйна, Полша, не искал да го гледат гол на донаборната комисия - ВЕЛИК АНТИ-КОМУНИСТ, малко му е било 3 смъртни присъди като нито една не е изпълнена. По-малко такива пиявици да беше оставил бай Тошо и България сега щеше да е муцка !\r\n\r\n
Идеята е жива. на 18.06.2012 в 22:47
Ахахаха, крил е фашисти, клали хора в Русия, Украйна, Полша, не искал да го гледат гол на донаборната комисия - ВЕЛИК АНТИ-КОМУНИСТ, малко му е било 3 смъртни присъди като нито една не е изпълнена. По-малко такива пиявици да беше оставил бай Тошо и България сега щеше да е муцка !\\r\\n\\r\\n

Напиши коментар