- 10 Sep 2020
- 2477
- 5
Ноември, 1879 г. Първи впечатления от София: крива улица с дървета, отстрани отворени ориенталски дюкянчета, ужасен неравен тротоар и страшна кал. Голямо село.
<p>Най-после открит площад. Наляво едноетажна къща с 16 про­зореца на фасадата и стража при входа. Това трябва да е дворецът. Влязох. Попитах за Стоилова (Константин Стоилов - бел.ред.); да, тук живее, но още спи; беше около 8 часът. Момчето слуга не искаше да ме пусне вътре, щял да се сърди. Казах му да съобщи, че приятелят, когото очаква, е тук. Излязох вън. Пред двореца, загра­дени заченките на някаква си гра­дина, с кьошк за музикантите и ка­фене. Навсякъде се виждат само едноетажни турски къщи от кир­пич и дърво, с много прозорци, от­вън хубави, но като че от книга. По улиците огромни гьолища - българска Венеция. Влязох в една улица, в която наляво се издига го­ляма дървена сграда, каквито се строят у нас за изложба на доби­тък, цяла с малки знамена. Това ще да е навярно Народното събра­ние. Пред вратата млад, висок чо­век, с козя брада, говореше с двама французи. Познах, че това е инже­нер Прошек, който е вече много години в България. Веднага му се обадих. Влязохме в стенографска­та канцелария: там беше проф. Безеншек, стенограф от Загреб, млад словенец; Прошек зарязал инженерството и се заловил за стеногра­фия. Голяма радост, хърватски и чешки разговори. Описаха ми какъв е парламентът. Преди една седми­ца, миналата неделя, след тронна­та реч, партиите веднага едва не се сбили. Народното събрание, множество полуобразовани прос­таци или селяни; всеки говори кол­кото си иска - цели заседания ми­нават в празни приказки. Един стане и говори нещо, друг веднага се обажда и му възразява, и така се кара. Каравелов е председател, с бозаво палто, с ръка подпира главата си, невчесан. Единствени са министрите, които говорят умно; имат духовно надмощие над цялото народно събрание. Тукаш­ните условия, администрация, съобщения - хаос и примитивност. (...) После със Стоилова отидох с файтон в министер­ството. По пътя разговаряхме за договора и службата ми; аз много сърдит казах, че след няколкод­невно престояване бих предпочел да продължа пътя си по-нататък; първите ми впечатления са от най-неприятно естество - виж­дам пред себе си див хаос, безредие и непослушност, големи неудоб­ства и загуба на здраве.</p>
<p>Всички министерства са близо до Народното събрание в голяма белосиня (дървена) къща. Големи коридори, високи тавани и про­зорци европейски. Вътре нечис­тота, писарите из коридорите. Отидох в министерството на просветата - цялото е в една стая. При една масичка седи ми­нистърът като турски паша, а отстрани около две дълги маси - писарите. Министърът е д-р Георги Атанасович (от Свищов), стар господин, бакенбарди и мус­таци, дребен на ръст, с остър поглед и престорено важна вън­шност. Първото впечатление - много несимпатичен. (...) Неп­риятно впечатление: молещ се учител и към всички чиновници се обръща по ориенталски на „ти". Простащина, която не би трябвало да се среща в една канцела­рия, наредена по европейски. (...)</p>
<p>Утре на 12 ч. трябва да се представя на княза. Стоилов му съобщил, че съм тук; князът го питал какво впечатление ми е направило Народното събрание. Стоилов му отговорил: съвър­шено жалко впечатление. (...)</p>
<p>Князът седеше при писмената маса, в униформа. Стана и пристъ­пи няколко крачки към мен. При­ветства ме с няколко сърдечни ду­ми. Аз: „Дойдох да взема участие със своите слаби сили в трудното дело за възродяването на тази ху­бава страна". Князът: „Благород­на цел", сравняваше моето бъдещо положение със своето - „една трудна задача, вие ще бъдете чес­то в затруднително положение". Парламентът - моето първо впе­чатление: огромно губене на време, много приказки за патриотизъм и малко дела. Една конституция „де­ло на злоба или невежество от страна на русите", парламентът - „опасна играчка в ръцете на мла­ди народи". (...)</p>
<p><strong>Февруари, 1880 г.</strong> Хората са готови с вътрешен бяс да хвър­лят камъни върху всекиго без­разсъдно; без ентусиазъм, без патриотизъм, само спекулация; никакъв смисъл за наука; глу­пост и недоученост; никакво уважение към местните заслу­жили хора; моята изгубена ка­риера, човек губи здраве, блъска се, жертва се - за какво? Колко бих желал за малко да отида в Европа, та пак да видя хора.</p>
<p><strong>Април, 1880 г.</strong> Исках да посе­тя новите министри, ала се от­казах от това си намерение. Вре­мето е облачно и топло. X. раз­правя, че човек в България е ка­то в лудница, пълна с хора с раз­лични кокарди и ордени, с някак­во нощно гърне на главата, нещо като Юлий Цезар, Бисмарк, На­полеон. Положението. Човек ще затъпее. Никакъв копнеж, ника­къв идеализъм, никакъв ентусиа­зъм. Отпаднал съм. Отчаяна борба срещу глупостта. Пропа­дане на научните ми интереси. Човек става мизантроп.</p>
<p><strong>Декември, 1881 г.</strong> И така, пак пред пропаст. Не зная вече колко пъти. Положението е страшно черно и безнадеждно, не се вижда как може да се излезе от него. В Европа всичко върви като да вър­виш на параход, а тук на платно­ход. Често по цели месеци седиш в миризливи води между подводни скали и чакаш вятър. Намирам се над гроба на своите планове. Научно да се работи съвършено е невъзможно, за това липсва спо­койна мисъл. Ще се върнем там, от гдето сме дошли, и ще почнем оттам, гдето сме спрели. За щастие още съм млад и весел...</p>
<p><strong>Май, 1882 г.</strong> Консерваторите, казват, били полудели от злоба против Периодическо списание, единствени Начович и Стоилов се радват. То е сериозно, няма в него никакви пустословия, никой от тях не може да създаде нещо подобно, виждат своята душевна голотия. Силно куркане на черва­та, тичат като повилнели в обществения нуждник. „Бълг. Глас" и там изпраздват своите душев­ни екскременти при ликуването на своите политически съмишле­ници. В българския клуб ставали, казват, чести вечерни събрания, гуляи, комар (това позорно зло расте от ден на ден) и гнусна сер- вилност, раболепие. (...)</p>
<p><strong>Юни, 1882 г.</strong> В неделя подир пладне беше у мене ген. Соболев, млад още човек, жив, искрен сла­вянин, писател. Говорихме рус­ки. Аз за своята дефиниция на положението: трябва да се въ­веде стабилност, законност, строги правила, които да ута­ложат непостоянния дух на ле- вантинците. Той сравнява ту­кашния exterieur с Ташкент и Самарканд, които познавал доб­ре; Русия в миналото столетие.</p>
<p><strong>Юли, 1883 г.</strong> Съвършено се акли­матизирах, подивях, прекъснах жи­вата връзка с Европа, мисля със синтаксата на Балканския полуос­тров. Ала загубих и гъвкавостта на ума, еластичността, която ме съпровождаше. Затова чувствам страшна пустота в главата, копнеж по наука, научна работа: ча­шата на това ориенталско нехай­ство и яваш, яваш, на тази неоп­ределеност, е съвършено препъл­нена. Тук живея като на село, в са­мота, без етикеции. Желязкович предвещава големи смрадове и преврати в България.</p>
<p><strong>Март, 1884 г.</strong> Аз се намирам в пълна, може би нездрава летаргия. Сутрин мъртвешки сън, а вечер силна сънливост, пълно отвраще­ние, не съм в състояние да захвана някоя работа, а имам какво да пра­вя, за да свърша всичко. Няма под­тик, говориш постоянно с едни и същи хора, срещаш едни и същи мисли, само в друго облекло. Ле­таргията отива до там, че и за­падноевропейските книги и списа­ния четеш с половин интерес. Па­метта се губи, забравяш какво си говорил и какво си видял вчера или днес сутринта; концентрацията изчезва, па и диспозицията, групирането на мислите. Дните текат един като другия, като да са без брой. Говориш и с приятели, ала разговорът не те удовлетворява, той е постоянна вариация на ста­ри отъркани мелодии. В обществе­ния живот постоянно тичане насам-натам, ала никакъв резултат, никакво удовлетворение, купища проекти и намерения. Копнееш за промяна, за пътуване навън, поне за 2-3 деня да се откъснеш от то­зи магически приспивен кръг, рад­ваш се на всяка нощ, прекарана вън от София, макар и да си спал на се­но в село. Колко часа прекарваш така в пушене (без пушене тук не може), в излежаване на канапето, в престояване на прозореца пред Ви­тоша или ги минаваш в еднообраз­ни мисли! Мислиш за нещо възви­шено, проекти за европейски жи­вот, ала дотам е още далеч: пов­таряш тези мисли, докато и те вземат съдбата на останалите. След връщане отвън всякога си жив, весел, с пълна глава с планове, с интерес за подробности, ала всичко това изчезва полека, без да усетиш как. Най-лошо е напролет - след зимата. Какво са всички те­зи интриги, грубости, псувни, бе­зобразия, простащина на тукашна­та политическа публика за тогоз, който вижда в тях само симпто­ми на един не много комплициран душевен живот!</p>
<p><strong>Април, 1885 г.</strong> Намирам се в твърде мизерно положение. От два месеца нищо сериозно не пра­вя. Нищо не ме интересува, те­кат часовете, дните, месеците. „Късмет". Нищо не ме ядосва, нито радва. Страшна душевна летаргия, свързана и с телесна: спи ми се всяка минута, като от слабост. (...)</p>
<p>„Славянин" страшно ме псува в статия, пълна с жлъчни глупос­ти. Павианите и мандрилите, ко­гато са ранени, се пос... и хвърлят л... си с четирите си ръце върху неприятеля. (...) Голям шум нап­равих с нечуваната мистифика­ция в тоя русчушки вестник. В петък сутринта му изпратих до­писка против себе си и вече във вторник сутринта, тъкмо на 1 април, излезе. Главният редактор на „Славянин" наистина не е дру­го, освен литературен циганин, вехтошар, и неговият вестник е цял кош за непотребни книжа. Ето дописката:</p>
<p>„Г-не редакторе! Славният „Иречек" наистина си отива! Вий вече му пожелахте добър път и ние му го желаем от сърдце! Ще ви го опиша, да знаят и читате­лите: едно човече низко и дебело, космите и брадата непрестанно променява, та се бръсне и фризи­ра по нови моди... Той все ходи с един висок, като кула, цилиндър, за да се познае отдалеко, че е „Европеец". Страшно обича кока­ла си и паричките... Че не е чех, това го знаят тукашните чехи всички, но говори чешки, макар и слабо. И тъй нашата горка дър­жава е станала зрелище на един съвсем страшен безпримерен маскарлък! Незнанов".</p>
<p>Съжалявам, че не казах, че си боядисвам косите - той щеше да напечата всичко дословно. Но българската журналистика е неприятно изненадана - нейна­та плиткост и лековерие в кле­ветите е извадена наяве. (...)</p>
<p><strong>Септември, 1885 г.</strong> В полити­ката е каша, както винаги. Спах облечен, някак си в полусъница - последната нощ в София.</p>
<p><em><strong>Представените откъси са част от дневниците на Константин Иречек, писани от пристигането му в България през 1879 г. до заминаването му през 1885 г.</strong></em></p>
<p><em>Текстът е подбран от Любослава Русева<strong><br /></strong></em></p>
