- 10 Sep 2020
- 133
- 4
Преди 30–40 години София, която днес се смята за център на българската култура, е приличала на едно голямо село. „Самият живот беше мъчен; столицата – в планинска местност на вътрешността, се намираше далече от каквато и да е железница, къщята бяха повечето дървени, слабо запазени против големите студове. През зимата често върлуваха ужасни пожари. През лятото жаби и мишки съживяваха пода; един плъх беше захапал ухото на младия секретар на една дипломатическа агенция, когато спял сладко в леглото си. Първата зима всички министерства, освен военното, бяха заедно в една двуетажна дървена къща. По-малките министерства разполагаха в нея едва с по една стая. Когато веднъж министърът на правосъдието обясняваше някому си много нагледно правото, цялата къща беше на крак и всички тичаха да видят какво се е случило. В княжеския палат – стар конак на турския валия – валеше през стряхата и капеше в съдовете, поставени на подовете" (Константин Иречек, в. „Мир", 28 януари 1918 г.).
<p>Още тогаз София е имала из­глед повече на чиновнишки град; страстта към чиновничествуване е отличавала не само българ­ската столица, но изобщо бъл­гарската интелигенция. (...) „Още тогава имаше партийни течения, интриги и списъци от различна окраска" (Иречек). И подготвени, неподготвени са се домогвали да се настанят на държавна служба. Присъединяването към една или друга партия е ставало с оглед към облагите, които е обещавала на своите привърженици – кога­то партията е идвала на власт, за да им се отплати, давала им е чиновнически служби, без да обръ­ща внимание дали имат ценз за такива служби. По този начин партизанството прониква в уп­равлението с най-извратените си форми. Чиновниците се сменяват заедно с правителствата – и вся­ка партия, за да увеличи числото на своите привърженици, увелича­ва службите. (...) Безразборно е ставало и назначението на голе­мите чиновници; високи длъжнос­ти са се заемали от хора с повър­хностно образование или пък съв­сем неподготвени за своя пост. Лекари, теолози, самоуци и недоуци са управлявали България ка­то министри. (...)</p>
<p>Иречек е наблюдавал нашия жи­вот в продължение на пет години (1879–1884), първите години на на­шия свободен живот. Той си спом­ня: „...Първата зима в новата държава беше един вид „карнавал на свободата"; хората несъзна­телно разиграваха комедия, като се препираха в политическите събрания и клубове, при избори, в Народното събрание, в разните управления и във вестниците, ко­ито скоро сменяха един други, при пълна свобода на печата. На пуб­лични тържества интелигенци­ята играеше народни хора, даже и по улиците. При туй шапките и цилиндрите не стояха добре на главите; виждаше се, че те са но­во нещо, наместо фесовете и калпаците. За приказ беше първият придворен бал на януари 1880; гос­тите „ометоха" бюфета с бас­нословна бързина. Тези работи бя­ха естествени, ала чужденците виждаха в тях незрелостта и нес­пособността на новоосвободения народ. Един дипломат намираше прилика с еманципацията на нег­рите след Гражданската война в Съединените държави на Северна Америка. Други прокарваха пара­лели между политическия живот на малките балкански държави и американските републики на кре- олите в Гватемала или Венецуела; намираха, че и едните, и другите имат наклонност към промени в управлението, към избори на нови началници и промени на минис­терства."</p>
<p>Иречек, който е наблюдавал отблизо недостатъците на то­гавашното българско общество, оставил ни е твърде ценни харак­теристики - както в книгата си „Княжество България", така и в „Cesty", а така също в неиздаде­ния си труд върху най-новата българска история. Преди всичко той изтъква неговата крайна по­дозрителност - навред това при­митивно общество подозира скрити замисли, лоши намерения; Иречек изтъква неговата склон­ност да клевети, да пръска клюки по адрес на другите, неговата неспособност да се домогне до една обективна оценка на съби­тията и лицата - това са качес­тва, от които българското об­щество и до ден-днешен не се е освободило и които понякога се проявяват в най-противна форма - една форма, която може да се търпи само в средата на нашето общество, никъде другаде.</p>
<p>„Във вътрешната политика владеят най-ожесточени парти­зански злоби, всякакъв род интри­ги, които виреят на Изток. Со­фия е истински котел на вещици; който е имал случай да проживее няколко години в тукашното по­литическо общество, той през целия си живот ще чувства кошмар при спомена за тая отровна готварница. При това често се разпространяват най-невероят­ни политически и полуполитически клюки. Чужденецът чува хиля­ди най-лоши неща за отделни бъл­гари от самите българи и после бавно открива, че всъщност хо­рата не са толкова лоши, както взаимно се представят, заслепе­ни от завист и партизанска страст. Непредубедена оценка на туземни таланти, особено на по­литически противници, е изклю­чение. Главатарите на партиите нерядко имат лична омраза един срещу друг. Оттук бързото овех­тяване на политическите вели­чия и забележителното явление, че хора, които известно време са се наслаждавали на най-голямо уважение, пак бърже ниско се сгромолясват от своя пиедестал. Мнозина душат постоянно тай­ни планове и намерения; аз позна­вам дори личности, които пред­почитат да четат между редо­вете, нежели самите редове."</p>
<p>Ужасна подозрителност!</p>
<p>Освен това Иречек отбелязва егоизма на българското общес­тво, отсъствието на по-значи­телни социални инстинкти, за­вистта - особено завистта по отношение на тия, които са се из­дигнали над другите със своите способности. (...) „Една твърде разпространена черта е завист­та, продукт на първобитно мате­риално състояние и голямо пре­пятствие на обществения жи­вот; много добри неща не сполучват, защото един другиго не под­крепят или от недоброжелателство развалят. Не е добре даже да хвалиш един българин в печатни съчинения: то му създава врагове. Към това се присъединяват, как­то в целия Левант, у много лич­ности непостоянство, недоста­тък в правдолюбие и наклонност към изопачаване и преувеличение."</p>
<p>По-нататък обективният наблюдател на нашия живот из­тъква политическите страсти, които владеят българина и ко­ито са свързани с най-отрица­телните качества на неговия характер.</p>
<p>„Политическите страсти са от голяма глъбина и сила. В пър­вите времена състоянието на обществото правеше на хлад­нокръвния наблюдател впечатление на всеобщо възбуждение на нервите. Във възбудените вре­мена, като през сесиите на На­родното събрание, много хора дотолкова потъват в тоя парти­зански живот, че за нищо друго не могат да мислят и говорят... Тия страсти помрачават съжденията и чувството за справедливост. Тия, които са на власт, се мъчат да унищожат политическите си противници, дори да разрушат доброто, направено от тях, и да ги оставят на хляб."</p>
<p>Специално за изборните бор­би, в които най-силно се проявя­ват тия страсти, Иречек пише:</p>
<p>„Законът изрично запрещаваше всяка „агитация", защото под това се разбираше само раздава­не на пари..." (...) Обикновено из­борите се предхождат от шумни митинги, публични събрания, аги­тации, обнародване на полити­чески брошури, всевъзможни „от­ворени писма" и пр. Всичко това е насочено в повечето случаи про­тив отделни личности.</p>
<p>В Народното събрание човек слуша само прения, които се из­раждат в кавги - и всички въпроси там решава не справедливостта, а мнозинството, с което разпола­га правителството. В събранието правителството може да про­кара всичко, каквото поиска, поне­же мнозинството е на негова страна. (...) Като друга една ха­рактерна особеност на българско­то общество Иречек посочва не­зачитането на законите - чув­ството за законност е неразвито не само у обикновените граждани, но и у управници - условията през време на робството твърде мал­ко са способствували да се развие подобно чувство у българина. (...) Като един недостатък, останал от робските времена още, е бъл­гарската сервилност, българско­то любоугодничество, сляпото преклонение пред властта, сила­та и материалното богатство. Може би това е една от най-противните български черти. Обик­новено българското общество се отнася низкопреклонно, раболеп­но към силните на деня. Но това съвсем не е преклонение пред ав­торитет, съвсем не е признава­не на някакви високи морални или интелектуални качества. Това се дължи на страх, на груба практичност, на българска прес­метливост. Всъщност българи­нът в дъното на душата си не признава никакви авторитети, макар и да се отнася с раболепие към силните; към тях той не из­питва едно истинско уважение - знае от що произтича силата им и по какъв начин може да бъдат използвани за лични, користни цели; когато престанат да бъ­дат силни и властни, той се от­нася към тях с презрение - дори с жестокост. Обектите на ра­болепието постоянно се менят, но самото чувство остава неиз­менно, винаги едно и също - ка­то някаква съществена особе­ност на нашето не твърде прив­лекателно общество.</p>
<p>Отбелязаните особености на обществото се обуславят от то­ва още, че животът в страната бързо се движи, ту напред, ту на­зад - на всеки случай в нашия жи­вот не може да се долови една определена, установена посока - навред лутания, колебания, край­ности и анормалности. (... ) Стра­ната се намира в едно състояние на постоянно политическо броже­ние и кипение. Но всичко това но­си повърхностен характер. Както отбелязва Иречек, впечатлени­ята в България не са тъй дълбоки, както в чужбина. Обикновеният политик в тази земя с леко сърце променя възгледите си, мнозина видни политически мъже проме­нят в късо време програмите си. С тази повърхностна впечатлителност е свързана слабата ин­тензивност на политическата памет. Българският политик мисли само за сегашния момент, само за настоящето - неспособен е да обгърне с погледа си минало­то и в същото време да предвиди вероятните възможности на бъдещето.</p>
<p><em><strong>Откъсът е от „Увод в българската литература след Освобождението" (1942 г.).</strong></em></p>
<p><em>Заглавието е на ГЛАСОВЕ</em>.</p>
