- 10 Sep 2020
- 139
- 4
Неутешителен отговор на „Знаеш ли ти кои сме?". Някой си неизвестни нам господин твърде често ни позапитва чрез в. „Свобода": „Знаеш ли ти кои сме?" А тоя въпрос възбуди и моето любопитство и накара ме да се поразмисля и да попитам себе си що сме и кои сме.
<p>Що сме ние? Кои сме ние? Многозначителни са думите на оногова, който е казал: „Познай сам себе си." Аз мисля, че ако ние би пожелали да познаеме що сме и кои сме, то от нас би било що годе; но нашата чорбаджийствена натура не обича да раз­мишлява и постоянно говори: „Аз съм аз." Разбира се, че тия думи се произнасят машинално. И така, добро нещо би било, ако барем нашите „книжници и фа­рисеи" би знаяли кои са; добро нещо би било, ако нашите така наречени „синигери" и „обачета" би се засрамили сами от себе си и ако би положили своето перо и заловили би се за мотиката.</p>
<p>Изящната книжевност е огле­дало на народния живот; а нау­ката е божествена истина, коя­то трябва да бъде свещена за всеки човек. А ние си играеме с тях! А в какво състояние се на­мира нашата книжевност? На какво е заприличала между нас свещената наука?</p>
<p>Вземете в ръцете си цариград­ското периодическо списание „Читалище", вземете Блъсковото „Училище", вземете Живкиновият „Книжовен имот", взе­мете в. „Право" (за „Периоди­ческото списание" на Българско­то книжевно дружество в Браила аз не споменувам, защото то прилича на къртиците, които живеят под земята и които се показват само на Еньовден), най-после вземете всичките български учебници и не учебници – и порадвайте се.</p>
<p>В нашата литература, а осо­бено в нашите учебни периоди­чески списания вие ще да наме­рите и философии (Йовчев), и морални поучения (Алеко Кръстович), и ораторства (Балабанов), и поезия (Деребеев), и кри- тическо-исторически изследования (Гаврил Кръстевич), и астрономии (Блъсков); но не тър­сете ни мисли, ни знания, ни цел. Аз съм уверен, че вие ни в мон­голската литература не би на­мерили такъв един хаос, какъв­то ще да срещнете в нашата прокопсана книжевност.</p>
<p>Пишат нашите „обачета", пеят нашите „синигери", проповядат нашите „хабикнига" писа­тели! Даже в Блъсковото „лъжисвят" списание вие ще да на­мерите твърде дълбоки идеи: в тоя вестник вие ще да срещне­те и математици, и астрономи, и гастрономи. Някой си лапни­шаран е седнал, та открива (не открива, а краде!) с каква бър­зина пада гладът и с каква сила вихрушката изкоренява стари­те дървета; а стари Блъсков на драго сърце принимава всичко в своята редакция, всичко се ха­ресва на тоя знаменит човек, с всичко се хвали тоя педагогичес­ки писател. (...)</p>
<p>Друг един астрономин е пре­вел някои и други астрономичес­ки сведения от турски език и надробил е такава попара, коя­то не може да свари и Кралимарковият стомах. В същото „Училище" Пишурката постоянно помещава гениални пое­зии, които се рекомендуват на публиката от самият редак­тор, т. е. от дяда Блъскова, и наричат се класически произве­дения.</p>
<p>И така, ако на тоя свят има нещо глупаво, то това нещо трябва да се търси между на­шите писатели. Бог да прости! У нас всеки един „синигер" иска да пее и да пише стихотворе­ния; у нас всеки един бозаджия желае да пише за астрономия­та; у нас всеки един празноглавец се старае да бъде дипломатин.</p>
<p>А учителите ни? Нашите учи­тели се завземат почти за всич­ко. Аз познавам мнозина от тях, които четат на учениците си такива предмети, които и насъне не са виждали; познавам и такива, които казват, че ракът е риба, че кравата има Сократовски способности и че човеческото знание е сирене. А не­винните българчета слушат, зя­пат и очакват съшествието на Свети дух, за да ги просвети и да им помогне да разберат оно­ва, щото не е в състояние да разбере и сам разумни Радослав.</p>
<p>А бащите? На бащите не трябват учители и возпитатели. Бащите търсят не учители за децата си, а другари за себе си, с които да пият мастика, да пеят „чам-чам-дибинде" и да... Разбирате ли? Народът плаща, сиромасите пъшкат, баба Кера дава последнята си парица; а де­цата си остават патенца, ка­къвто е и учителят им.</p>
<p>Знаеш ли ти кои сме? Ние сме си ние, ние сме за оплакване, ние сме за презиране, ние сме за тояга, ние сме за смях. Малко ни са били турците. Циганите заслужават повече любов и по­вече съчувствие, нежели ние. Истина, че между нашите учи­тели има и достойни за уваже­ние личности; но и тия твърде скоро се развалят, изветряват се, обабват се и глупеят между чорбаджиите.</p>
<p>Един учител ми разказваше, че в продължението на осем го­дини той не можал да прочете нито една книга. „Нямам време, казваше той, от пиене не мога очите си да отворя!"</p>
<p>И така, кръчмата е нашата учена академия, кавенето е на­ша гимназия, а чашката е наша библиотека. Аз трябва да се съзная, че от нашите учители твърде малцина познават свои­те длъжности, твърде малцина не вземат пари на вятърът. (...)</p>
<p>Иди сега и познай кои сме ние! У нас всичко е шупнало, а нищо не е втасало, всичко е избъбнало, а нищо не е цъфнало. Ако надникнеме в училищата си, то ще да ни се доплаче; а ако разгърнеме нашите периодически списания (даже нашите книги), то трябва да се пукнеме от смях...</p>
<p><strong>Науката не търпи ораторство</strong></p>
<p>Когато си недоволен от няко­го и когато не смееш да излезеш явно и да се бориш с него, то му напиши безименно писмо, изпсу­вай го, наговори му грубости и подлости, и твоето самолюбие ще бъде удовлетворено...</p>
<p>Преди една неделя ние полу­чихме из Виена такова едно пис­мо, което ни напомни следующата приказчичка.</p>
<p>Веднъж няколко шопи отишли при софийският кадия да се съ­дят; но кадият бил терекия и изгонил ги със следующите ду­ми:</p>
<p> – Дишаръ, хей кераталар! (Вън бре, негодници! – бел.а.)</p>
<p>Шопето си тръгнали, излезли из градът, качили се на планина­та и тогава чак се обърнали на­зад и извикали:</p>
<p> – Ти си сам керата!</p>
<p>Безименният автор на горека­заното писмо ни обвинява, че ние уж сме били неприятели на науката и на образованието, и продължава: „Вие се карате на някои учени българи, че били пи­сали високи работи и ги приклюнявате да пишат буквари. Има пък хора, безумни наистина, които мислят, че и двете рабо­ти са днес необходимо нужни за българският народ." Освен това писмото ни разказва, че ние („Свобода", „Отечество", „Зо­ра" и „Народност") сме развале­ни хора и неприятели на наро­дът си; а г. Стоянов (само Стоянов) бил светец и честен човек. Трябва да забележиме и това, че под писмото е подписа­на буквата К.</p>
<p>Да се обясниме сега. Ние нико­га не сме говорили, че на българ­ският народ не трябва тая или оная наука; говорили сме само, че дорде децата ни не научат букварът и аритметиката, то няма да разберат ни алгебрата, ни Хегеловата философия. Ос­вен това ние нападаме не на тая или на оная наука, а на оная метода и на онзи език, с които се пишат и превождат повече­то наши български книги. Труд­ни и високи науки няма на тоя свят, има само трудни изложе­ния, които не е в състояние да смели нашият малко образован стомах. Науката е проста, следователно и нейното изложение трябва да бъде просто и понятно. Ако тая или оная книга не е написана ясно и понятно, то тя никому няма да принесе полза.</p>
<p>Обязаността на всеки писа­тел и на всеки педагог е да бъде прост и да говори със своят собствен език. Науката не тър­пи никакви ораторства и никак­ви схоластически мъдрословия. Който цени действителното знание, той трябва да бъде прост; а който търси истина­та, той трябва да я разгледва със своите собствени очи. Само баснословните предмети и Лютеровите закони изискват ри­торически речи и двоесмислени изражения. Истинната наука не търпи подобни неща. Всяка една наука, която се не старае да открие истината, а гони каква­то и да е цел - тя не е наука. Науката, както и истината, която тя проповядва, трябва да бъде проста, ясна и очистена от всеки един боклук. Ето как­ви са нашите идеи за българска­та литература. О</p>
<p><em>Любен Каравелов (1834–1879) спокойно може да бъде наречен енциклопедист – ос­вен поет, писател и журна­лист, той е автор на библиографски трудове, статии по нумизматика, лексикография, българска литература, култура, политическа исто­рия, с които значително допринася за развитието на обществената мисъл в Бъл­гария. Редактира вестник „Свобода" (1869–1873), къде­то съавтор му става Христо Ботев (1872–1873). По-късно двамата издават вестнйк „Независимост" (1873–1874). По това време Любен Каравелов оглавява Българския революционен централен комитет в емиг­рация, но след гибелта на Левски ревизира своите революцион­ни възгледи и започва да издава списание „Знание", научно-популярни книги и сборници. Предложените две статии са от 70-те години на XIX век. Публикуваме ги с незначителни съкращения.</em></p>
