- 10 Sep 2020
- 126
- 1
Що значи „Народът ликува"
<p>„Радостната вест като мъл­ния пролетя по всичките, дори и най-затънтените краища на България. Цялата столица беше на крак. Всичко честно и инте­лигентно бързаше да стане начело на неизчислимата маса ликующ народ. Целият град е оки­чен със знамена. А вечерта! О, вечерта беше вълшебна. Град­ската градина представляваше една фантастическа феерия, об­ляна, буквално обляна със свет­лините на хиляди фенери, и всред този блясък шествуваше с музика начело цветът на сто­личната интелигенция със запа­лени факли. На лицата на всички се четеше безкрайна радост и жажда да коленичат в подно­жието на Трона и в блажено упоение да лицезрат Святинята, залога на нашето щастие и благоденствие... френетически ура, изходящи от хиляди въоду­шевени гърла, цепеха въздуха..."</p>
<p>Ето как пише обикновено рабското перо, а пък ето всъщност голата истина:</p>
<p>Столицата представлява ед­на окончателно обанкрутена община. Няма человек, няма буквално ни един человек, който да твърди противното. Отчая­ната бедност на София (на коя­то всякой жител е обременен с по 500 лева неизплатим общин­ски дълг) е стигнала дотам, що­то в последно време общината не е в състояние да купува по няколко тенекета газ за освет­ление на улиците. Общината не е в състояние да изплати за от­чуждените места на бедняците, които с години наред, от сут­рин до вечер обсаждат напусто коридорите на съвета. Община­та не е в състояние да си построи необходимите основни училища. Не е в състояние да плаща на учителите си, които са се слисали и положително рискуват да заспиват гладни. Не е в състояние да плаща на всичките си служащи. И освен че не е в състояние да предприе­ме нищо за улучшение на града, но без ежегодната помощ на правителството не би била в състояние ни един ден да фун­кционира. Сега столицата нощно време е мрачна, само тук-там, съвсем нарядко, мига по някой полусляп фенер.</p>
<p>А пък снощи имаше илюмина­ция! На гол корем пищов... Вче­ра по обед загърмяха внезапно топове. Между събраната да слуша музиката група, при не­делната смяна на дворцовия караул, се пръсна с шепнение слухът, че сме се сдобили с но­во князче, което вече нарекли Кирил княз Преславски, херцог Саксонски.</p>
<p> – Да му мислят Хардалци – каза с лека въздишка един гос­подин, който беше се припекъл на слънце и мижеше на зарите, облегнат при кьошето на гра­динската ограда. Съседите му се изсмяха.</p>
<p>– Татко бе, защо са го нарек­ли Кирил, защо не Симеон? – питаше едно момченце.</p>
<p> За това, гълъбче, защото, ако го наречеха Симеон, щяхме да го смесваме със Симеона Преславски, варненския дядо владика.</p>
<p>По-нататък, в друга група, се зачу весел разговор. Един провинциал, по всяка вероятност народен представител, казваше на своите събеседници:</p>
<p>– Артък сега преславците трябва да се отсрамят за тази чест, ако не друго, поне Прес­лавския балкан да му харижат.</p>
<p>Един декориран, с интелиген­тна физиономия, заминува край една съседна група и с приятелско подмигване казва с невисок глас съвсем непонят­ните за мене думи:</p>
<p>– Бекасите се наплодили.</p>
<p>Аз, като не съм ловчия, не обърнах внимание на този раз­говор.</p>
<p>Ето с какъв род ликующи возгласи се посрещаше радостна­та вест. Стъмни се. По прозор­ците на правителствените уч­реждения се запалиха свещи. Око­ло Градската градина накачиха мъгливи фенери с мизерни свещици и ги запалиха. Ето, туй е то столичната илюминация. Каква подигравка с думата! Туй е то хасъл – бай Ганьо прави илюмина­ция. Около градския съвет тръ­бите на военната музика запра­щяха едно молдованско хоро. В дисонанс с тръбите раздаде се един печален рев – това беше френетическото ура. Няколко градски метачи и привлечените от музиката гамени разпредели­ха помежду си жалките остатъ­ци от факли – последното може би движимо имущество на сто­личната община – и водими от музиката, предшествувана от дечурлига, тръгнаха към Александровската площад...</p>
<p><strong>Ех, че гуляй му дръпнахме!</strong></p>
<p>Кметът ни свика на извънред­но заседание, което той откри горе-долу със следующата реч:</p>
<p>– Господа съветници! Най-сет­не провидението изля своята благодат и върху нас: нашият градец през идующата седмица се удостоява с величайшата чест да бъде посетен от залога на на­шето щастие и величие... (Госпо­дин Динамитов, не кашляйте толкова силно, че ме смущава­те)... от техни царски височес­тва и от чадото на България, княз Търновский... (Ах, Боже мой, не кашляйте, моля ви се.) Нам, господа съветници, предстои да се поставим на висотата на по­ложението си и да оправдаем до­верието на нашите съграждани, като се постараем да надминем съседните нам градове с една ве­ликолепна среща. Аз имам една хубава идея за подобна среща и като я подлагам на вашето просветено внимание, вярвам, че ще я приемете с акламация. Преди всичко, господа съветни­ци, трябва нашият град да под­несе на престолонаследника ед­на скъпоценна кукла... (Кой там? Антре!)</p>
<p>Прекъснатият оратор устре­ми гневен поглед към вратата, от която се появи плахо и нерешително главният учител на основните ни училища. Кметът удари сърдито звънеца и извика на разсилния:</p>
<p>– Нали казах да не пущаш ни­кого бе, дивак!</p>
<p>– Аз, господин кмет, по нуж­да... аз...</p>
<p>– Какво аз-аз, вън! А вий какво искате? - обърна се той към главния учител.</p>
<p>– Аз ще бъда принуден да зат­воря училищата. Всичките стрехи протичат, стъкла няма по прозорците, чинове няма дос­татъчно, също и черни дъски, а пък учебни пособия...</p>
<p>– Стига, стига – извика гнев­но и нетърпеливо кметът, – ня­мам време да се занимавам с ва­шите глупости, ний сме заети сега с малко по-важни работи. Оставете ни.</p>
<p>– Аз изпълних своя дълг. Сбо­гом.</p>
<p>– Много ти здраве – каза иронически кметът и като се обър­на към нас, продължи прекъснатата си реч: – ... И тъй, преди всичко ще трябва да се купи ед­на скъпоценна кукла. А най-глав­ното е да се нареди една богата закуска. Ще изберем една коми­сия да иде в Букурещ и да накупи закуски и телешко месо, па да докара оттам един готвач, дру­гото е лесно. Аз предлагам за комисията троица: филипчо, Танаско и Гаврилчо. Съгласни ли сте, господа?</p>
<p>– Съгласни сме – извикахме всичко едногласно. Само онуй диване, Динамитов, взе си шап­ката и тоягата, плю и си изле­зе. Диване!</p>
<p>В същия ден тръгна комисия­та. Ти ги знаеш какви са стоки. Отишли, брате мой, в Букурещ – дигнали целия град на главата си; туй цигулари, туй шантани – дармадан! Уж по петдесет лева дневни, па те по триста из­харчиха, да ги вземе дяволът! Блазе им!... Нейсе, след пет дена дотътриха един готвач и едни кола закуски: хайвери ли не щеш, пастети ли не щеш, салами, бордо, сиренета, ананаси, шам­панско – сума боклуци. Купува­ли, синковците, нали не е от джеба им. Подир това взехме, че издигнахме една арка, ама каква арка! Кале, майка му ста­ра! Наготвихме се и чакаме. Ний си чистим фраковете, женорята си шият рокли, бързаме. Еле дочакахме. За посрещанието какво ще ти разправям: ти знаеш как стават тия работи: войска, ура, топове, фракове, жандарми, дамите напред и про­чее... Късо да речем, двайсет хи­ляди лева туй за туй! Поднесох­ме тържествено куклата. Ос­танаха доволни, харесаха я и от благодарност подариха двесте лева за сиромасите.</p>
<p>Свърши се тази патардия и ний чакаме да слязат от парахо­да да закусят. По едно време гледаме, параходът почна да се отделя от скелята. Хубава ра­бота, ами закуската? Иде упра­вителят и ни съобщава, че те не искат да закусват, защото щели да ходят на лов надолу край Дунава, та там щели да хапнат. И таз добра, ами се­га?... Че като си вземаме пътя ний, градският съвет сиреч, па управителят, па началникът, па повикаме и няколко приятели, че като отидохме у филипчови – у него бяха закуските, – че ка­то им теглихме един зъб, па ядене, па тъпкане, па плюскане. Остави се! Три дена не можах да дойда на себе си! Па освен това ядохме, какво ядохме, па то, брате, изяда ли се толкова нещо, ами на на тебе, на и на мене, па си разделихме закуски­те и вината, натоварихме слу­гите си и хайде всякой у дома. И сега да идеш у дома, ще намериш от тези закуски. Туй се казва гу­ляй!...</p>
<p><em>Предложените по-горе два фейлетона на Алеко Константинов – „Що значи „Народът лику­ва" и „Ех, че гуляй му дръпнахме" са добра илюстрация на българ­ския „празник". Обединяващото ги заглавие е на ГЛАСОВЕ.</em></p>
