Дискусията за представянето на социализма в учебниците по история за Х клас завърши с победа на „здравите сили”. Авторите на учебници, набедени в съзнателна апология на тоталитарния режим, вдигнаха бяло знаме и сами цензурираха своите текстове, така че престъпленията на социализма да бъдат разобличени по най-недвусмислен начин. Притеснената общественост може да въздъхне с облекчение: комунизмът си отиде от учебниците по история - „спете спокойно, деца”.

 

 

Въпреки че резултатът от дискусията беше лесно предвидим, самата дискусия не беше безинтересна. Доц. Николай Гочев напр. се опита да обясни на несведующите, че въпросите за оценката  на историческите събития не могат да бъдат решени с оная категоричност, която е допустима при обсъждането на фактологическите въпроси. Освен това не е честно, говорейки за социализма, да изтъкваме само лошото, пренебрегвайки доброто. Нали в крайна сметка става въпрос не за социализма изобщо, а за нашия, българския социализъм, който не е паднал от небето, а е сътворен от българския народ!  

 

Тези и други „комунистически” съображения обаче останаха „глас в пустиня”. Гледната точка на победителите беше концептуализирана не от кой да е, а от директора на Института по история към БАН Даниел Вачков. В  изказване пред БНР той разясни същността на социализма, изтъквайки принципната разлика между тоталитаризма и демокрацията. Гледището му би могло да се представи така: 

 

1) Българският социализъм е тоталитарно общество.

 

2) Насилието е съществено свойство на тоталитарните системи, докато за демократичните общества то е нещо случайно, инцидент. („ … между насилието в демократичните режими и насилието в тоталитарните режими има съществена разлика. При демократичните режими насилието е отклонение от системата. Показва, че има проблеми и системата не функционира добре.”)

 

3) Обществата могат да се разделят на два вида - нормални и аномални. Демократичните общества са нормални, а тоталитарните (каквото общество е социализма) – аномални.

 

Това изказване не е типично за един историк, то е философско. И като много други дълбокомислени философски изказвания е достатъчно неопределено, за да е неуязвимо за критика. Ако кажеш, че при демокрацията насилието е по-малко, по-рядко  или не е толкова отвратително, колкото при социализма, могат да ти посочат факти, които говорят друго.

 

Какви факти обаче трябва да се посочат, за да се опровергае твърдението, че насилието при социализма е съществено свойство на системата? Кога едно насилие произлиза от същността на дадено общество и кога не?  И с какви емпирични аргументи може да се опровергае твърдението, че между репресиите през 1925 г. и тези през 1944 г. има съществена разлика? 

 

Сигурен съм, че въпреки тази прикрита неяснота, а може би тъкмо поради нея, разбирането на доц. Вачков за тоталитаризма и демокрацията би допаднало на мнозина. Тук е налице внушението, че социализмът е насилнически строй и мнозина, включително и авторът на тези редове, са готови да се подпишат под него.

 

Всички хора, които в началото на прехода се самоопределяха като демократи, т.е. противници на комунизма, мислеха именно така. Схващането на доц. Вачков обаче съдържа и едно друго внушение -  че демокрацията има някакво априорно преимущество пред тоталитарния социализъм, така че едно демократично общество е във всички случаи по-добро място за живеене от социализма. Според мен това внушение е крайно съмнително.

 

Аз считам, че самата идея за градиране на типовете общества, така че да се каже кое от тях е „по” и кое – „най”, е несъстоятелна. Според мен и демокрацията би могла да бъде нетърпима за живеене, както и тоталитаризма, макар причините в двата случая да са различни. Това разбира се не е тезис, който може да се докаже, още по-малко – в настоящото ограничено по обем изложение. Тук само ще се опитам да анализирам схващането на доц. Вачков и, ако не друго, да хвърля сянка на съмнение върху тезите, които той поддържа и внушенията, които произтичат от тях.  

 

Може ли да се твърди, че насилието е същностна черта на социализма?

 

Като казва, че насилието е иманентно присъщо на тоталитарните режими, доц. Вачков изказва една прекалено слаба теза: насилието е присъщо на всички режими, защото е атрибут на държавността. Където има държава, има ред, а осигуряването на реда е невъзможно без насилие. За разлика от ортодоксалните марксисти и анархистите аз считам, че без държавност няма цивилизация, така че цивилизованият начин на живот предполага наличието на насилие. Въпросът следователно не е в това дали в едно цивилизовано общество държавата упражнява насилие, а дали това насилие, осъществявано от държавните институции, се счита от членове на обществото за приемливо. 

 

Карл Маркс е считал, че след социалистическата революция държавата като инструмент за насилие ще стане излишна и ще отмре. В. Ленин също е вярвал в тази утопия, но след революцията Съветската държава не само не отмира, а се нагърбва с решаването на задачи, които никоя друга държава не си е поставяла. Целта е регулацията на всички сфери на обществения живот, така че съветският социализъм се превръща в едно свръхрегулирано общество. Регулацията се осъществява чрез разни видове законови забрани, които ограничават правата и свободите на гражданите.

 

На първо място стои маниакалната идея за абсолютната сигурност на установения обществен строй. В името на тази сигурност всички противници на социализма са физически ликвидирани, а гражданите, които на едно или друго основание се считат за неблагонадеждни, се изпращат в концентрационни лагери. По време на късния социализъм репресиите се смекчават, но „казарменият” характер на социализма не се променя съществено. 

 

Регулативната политика на държавата в социалистическа България е копие на съветската. Българските концентрационни лагери, които никнат като гъби след разпускането на опозиционните партии и приемането на Конституцията, са съветско изобретение. Аналогични на съветските са и ограниченията, които българската социалистическа държава налага над правата и свободите на своите граждани.

 

Излишно е да се казва, че една голяма част от тези рестрикции се считаха от повечето хора у нас за  неприемливи. Общото впечатление беше, че балансът между позволеното и непозволеното при социализма е нарушен: за всички мислещи хора беше ясно, че у нас са забранени прекалено много и прекалено важни както за бита, така и за духовния живот неща. Казано накратко, мнозина възприемаха т. нар. реален социализъм като общество, което е прекалено рестриктивно. В този и само в този смисъл това общество може да се нарече насилническо, репресивно. Тъкмо това изглежда има предвид доц. Вачков, когато казва, че насилието е присъщо на тоталитаризма и в частност – на социализма. 

 

Последната бележка е важна, защото насилието като такова има най-различни проявления. Ако говорим напр. за криминалното насилие (хулигански прояви, кражби, измами и пр.), при социализма то беше сведено до един възможен минимум. Същото може да се каже и за някои форми на психологическо насилие, напр. за унижението и изнудването, на които  работниците в едно предприятие могат да бъдат подложени от работодателя. (Да се уволни един работник при социализма за недобре свършена работа беше практически невъзможно. Този факт беше повод за шеги и вицове.)

 

Произлиза ли насилническият характер на социализма от неговата същност, както твърди доц. Вачков? Това е един „коварен” въпрос, защото същността на класа, означен с общото име „социализъм”, се определя чрез дефиниция, а в теорията на дефинициите, която е най-мътната област на философската логика, има една сериозна празнина. Тя засяга дефинирането на общи имена за обществени феномени като „социализъм”, „демокрация” и пр. Как трябва да се осъществи това дефиниране?

 

По принцип съществуват два начина за дефиниране на общите имена – априорен и емпиричен. 

 

По първия начин се определят общи имена, които имат една чисто инструментална функция. Такива общи имена са напр. „глупав”, „ирационално число”, „жител на южна София” и пр. Тяхната употреба се постулира и в крайна сметка е въпрос на конвенция. По въпроса за статуса на тези дефиниции има спор – дали те са извън истината и неистината (нито верни, нито неверни) или винаги са верни. 

 

Вторият начин за дефиниране е емпиричен. Той е приложим към т. нар. естествени видове  като „бор”, „тигър” и пр., естествени субстанции като „злато”, „вода” и естествени феномени като „буря”, „светкавица” и пр. Тези общи имена се мислят с помощта на емпирични дефиниции. Въпросните дефиниции се конструират, като се анализират свойствата на даден единичен предмет, определен за еталон. Еталонът се третира като типичен  представител на предметите от класа, подлежащ на дефиниране, така че важните свойства на еталона се схващат като присъщи на всички предмети от класа. Грубо казано, в този случай дефиницията е описание на важните свойства на еталона – на свойствата, без които този предмет не би бил такъв, какъвто е.1

 

Там е работата, че социалните феномени често се дефинират и по единия, и по другия начин, и не е ясно коя е правилната стратегия в случая. Заобикаляйки този спорен въпрос, бих желал да кажа, че както и да мислим социализма – априорно или емпирично, тезата на доц. Вачков остава извън обхвата на рационалната дискусия. 

 

В първия случай, когато дефиницията на „социализъм” се схваща като въпрос на конвенция, няма нищо по-лесно от това да се изрови от томовете на К. Маркс такава дефиниция на „социализъм”, която постулира несъвместимостта на това общество с насилието. В този случай обществото, което съществуваше в България от 1947 г. до 1989 г., би могло да се обяви за извращение на истинския социализъм, за псевдосоциализъм или напр. за държавен капитализъм [2}. Така тезата на доц. Вачков може да се отхвърли на формални основания.    

 

Ако не желаем да се занимаваме с този вид словесна еквилибристика, би следвало да мислим социализма емпирично. Тогава трябва да решим кой е еталонът за социализъм. Ако приемем, че това е съветското общество, което днес не съществува, въпросът опира до това дали то по принцип би могло да еволюира така, че да престане да бъде репресивно. Какъвто и отговор да дадем на този въпрос, той би бил едно контрафактическо твърдение, което е емпирично непроверимо.[3]  

 

Изводът е, че  тезата на доц. Вачков за есенциалния характер на насилието при социализма практически не ни казва нищо. Както би казал Карл Попър – тя е лишена от емпирично съдържание. 

 

За насилието при демокрацията

 

Доц. Вачков твърди, че разликата между насилието в демократичната държава и в тоталитарната е съществена. Нека да обсъдим този въпрос на фона на един период от нашата история, предшестващ социалистическия и сравним по времетраене с него: България от началото на века до 1944 г. 

 

Понеже не е тоталитарна, България през този период би следвало да се третира като демократична държава. (Тук се абстрахираме от липса на Народно събрание в отрязъка 1934 - 1938 г. Да не издребняваме!) Как стои въпросът с насилието през този период?

 

Картината е твърде потискаща. Войни, преврати, въстания, ужасяващ атентат през 1925 г и ответни репресии, които са не по-малко ужасяващи. После идва антифашистка въоръжена съпротива, в борбата с която властта не подбира средства… И тук, както при социализма, не липсват примери за политически мотивирано насилие, осъществено от държавата.

 

Такъв пример е приложението на Закона за защита на нацията от 1941 г., който е откровено расистки и е донесъл много страдания на българските евреи. Този закон, действал до 1945 г., е бил приет от Народното събрание при пълно спазване на демократичните процедури, макар и в разрез със Търновската конституция. 

 

Въпреки подобни ексцесии картината на насилието в Царство България е по-пъстра от тази в НРБ - тук участието на държавата в това насилие е по-дискретно.  Липсват ограниченията, характерни за следващия социалистически период, които засягат правото на информираност, свободата на печата и книгоиздаването, пътуванията в чужбина, свободния избор на местоживеене и пр.

 

Ето защо ние не можем да определим обществото в Царство България през посочения период като насилническо в смисъла, в който определяме по този начин социализма. Прави ли това разликата между насилието в Царство България и в социалистическа България съществена? 

 

Този въпрос е неясен. Кога разликата при упражняване на един и същи тип насилие, напр. убийство, е съществена? Съществена ли е напр. разликата между насилствената смърт на Димчо Дебелянов и тази на Алеко Константинов? Няма съмнение, че е едно да умреш на война като доброволец, а друго – да те застрелят по погрешка. Обаче толкова ли е важно това? 

 

Тезата на доц. Вачков за съществената разлика между насилието при демокрацията и социализма се натъква на примери на насилствена смърт от двата периода, които са поразително еднотипни. Аз напр. не виждам особена разлика между смъртта на Гео Милев, Христо Ясенов и Йосиф Хербст от една страна и Райко Алексиев и Александър Николов (Сашо Сладура) от друга. 

 

Тези и други примери ме карат да мисля, че е някак несериозно с помощта на неясния термин „същност” да се омаловажава факта, че насилието е господствало в демократична България в периода, предшестващ социализма. И не е от първостепенна важност за хората генезисът на това насилие – дали то се осъществява от Народната  милиция или от „неотговорни фактори”; дали е идейно-политически мотивирано или не. Така, както няма някакъв универсален принцип, който оправдава насилието, няма и универсален принцип, който го омаловажава. Убийствата в Царство България са точно толкова отвратителни, колкото и убийствата при социализма. 

 

За нормалното и аномалното общество

 

Тезата на доц. Вачков, че демократичните общества са нормални, а тоталитарните – аномални, кореспондира с популярното разбиране, че демокрацията е най-доброто възможно обществено устройство. Най-ясно и изчерпателно е изразил аргументи в подкрепа на това разбиране Робърт Дал в известната си книга „За демокрацията”. Тук той сочи десет основания, които правят демокрацията “нещо по-желано от всички нейни алтернативи”. Аз обаче си мисля, че в случая работата не опира до аргументи.

 

Става въпрос за една почти религиозна вяра в превъзходството и  вълшебната целебна сила на демокрацията, която е дълбоко вкоренена в съзнанието на съвременните интелектуалци.  Давам си сметка, че каквото и да кажа, нямам шанс да се преборя с това ирационално преклонение пред демокрацията.  Ще поставя обаче неколко въпроса, които схващането на доц. Вачков провокира.

 

Оправдано ли е да приемем един критерий за нормалност на обществото, който държи сметка единствено и само за политическата му организация? Тук презумпцията сякаш е, че или всички останали особености (характеристики) на обществения живот (икономика, правно съзнание, морал, изкуство, наука, религия и пр.) не са толкова важни, колкото политическата организация, или че състоянието на въпросните особености е функция от състоянието на политическата организация. Но аз считам, че и двете   въпросни предположения са погрешни. Поучителен пример в това отношение е  концепцията за общественото развитие на  Карл Маркс. 

 

К. Маркс дели обществата на няколко типа по един комплексен признак - господстващите в тях отношения на собственост и класовата структура, които тези отношения пораждат. Оказва се обаче, че колкото и софистицирана да е тази концепция, тя е невярна, защото преувеличава значението на икономическия фактор в обществения живот. Мисля, че в схващането на доц. Вачков се преувеличава значението на друг фактор, политическия, като погрешно се счита, че именно той придава един цялостен облик на обществото. 

 

Тук възниква и един втори въпрос. Изчерпващо ли е делението на обществата на нормални и аномални, за което адвокатства доц. Вачков? Какво е напр. съвременното китайско общество: нормално или аномално? И ако ние като убедени застъпници на демокрацията обявим първата по население и втората по икономическа мощ страна в света за една аномалия, няма ли да изпаднем в смешно положение?

 

Делението на обществата, лансирано от Д. Вачков на нормални и аномални, е аналогично на Попъровото деление на обществата на затворени и отворени. Карл Попър счита, че в затворените общества почти цялото човешко поведение се регулира от етически и юридически норми, докато в отворените общества, най-висша изява на които е съвременният капитализъм, една сравнително голяма част от поведението на хората излиза извън обсега на съществуващата нормативна регулация. Тази част от човешкото поведение, която не подлежи на нормативна регулация, може да се определи като нормативно неутрална и в този смисъл – свободна.

 

Свободата на хората в едно общество се схваща като благо и едновременно с това - като отличителна черта на това общество. В това отношение са възможни два типа общество: затворени, при които поведението на хората е в по-голямата си част несвободно (т.е. подчинено на съществуващите етични и юридически норми)  и отворени – в които поведението на хората е във висока степен свободно. 

 

Тази класификация е била изобретена от  К. Попър по време на Втората световна война и концептуализира противопоставката между съществуващите по това време две твърде различни обществени системи: диктаторските  режими (фашисткият и съветският) от една страна и западната демокрация – от друга. 

 

Концепцията на К. Попър, основана върху дихотомията, от която Джордж Сорос е заел името на своята известна фондация, е, подобно на физическите теории,  продукт на силна идеализация. (Да не забравяме, че първата любов на К. Попър са физиката и математиката).  В основата на тази концепция лежат две допускания: 

 

1) че моралът на дадено общество е нещо единно (нормативна система, която е общосподелена). 

 

2) че от гледна точка на облика на едно общество значението на поведението, което нарушава съществуващите юридически и етични норми (да го наречем – девиантно поведение), е пренебрежимо.

 

Според мен обаче има общества, за които тази конюнкция не важи, така че по отношение на тях Попъровата дихотомия е неприложима. Такова е например едно дълбоко разделено общество, каквото е било българското след 1923 г. Тук просто господстват два морални стандарта, така че това, което за едни е проява на висш морал, за други е неморално. Оттук идва и тази колизия, която придава трагичен характер на целия следващ исторически период, включително и изстъпленията след 1944 г. Според мен Попъровата концепция не е в състояние да „улови” подобни общества, да ги класифицира по определен начин.

 

Ако говорим за днешна България, то особено значение за разбирането й има онова поведение на хората, което нарушава всички писани и неписани норми. Това поведение е девиантно - то не е нито свободно, нито принудено в смисъла, в който придава на тези квалификации К. Попър. Въпросното поведение е продукт на един повсеместен нормативен нихилизъм и никоя партия до този момент не е предложила рецептата за лечението на това заболяване.

 

Така или иначе ситуацията е твърде нестандартна. Оттук идва и усещането на хората, че макар и по своето политическо устройство съвременна България силно да наподобява Западна Европа, разликата между живота в България и една Великобритания напр. е „от небето до земята”.

 

В заключение може да се каже, че Попъровото деление на обществата на два вида – затворени и отворени, колкото и остроумно да изглежда, е прекалено просто, за да е вярно. С още по-голяма сигурност това може да се каже и за експромпто  предложеното от Д. Вачков деление на обществата на нормални и аномални.  

 

------------------

 

1. Концепцията за двата вида дефиниране на общите имена - априорно и емпирично, се поддържа от Saul Kripke, Naming and Necessity и Hilary Putnam, Philosophical Papers,volume 2, Ch. 12, The meaning of “meaning”. 

 

2. Такава екстравагантна теза се лансира в монографията на проф. Георги Найденов от 2003 г. „Стогодишната парадигма”.

 

3. Контрафактическо е напр. твърдението „Ако Димчо Дебелянов не беше заминал на фронта, нямаше да бъде убит. ”

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

46 коментар/a

Едни неща са спорни, други не са на 28.08.2019 в 08:45
Статията оспорва с право "философската" теза на Вачков, че насилието е същностна черта на социализма, както и смешката за нормалните и аномалните общества, които с нищо не са доказани. Отделен е въпросът за другите от политкоректния хор, които с пяна на уста отричат безспорните факти за построеното по време на социализма и за икономическия, социален и културен напредък на обществото тогава. А недъзите му никой не отрича. Не се отричаха те и в един от учебниците, който успях да прочета в оригиналния му вид. Жалко, че доколкото разбирам авторката се е огънала и се е съобразила с необоснованите хули.

Напиши коментар