Ерисихтон или митът за стомаха

Ерисихтон или митът за стомаха
"Гладът е една празнота в стомаха, в мислите и душата. Леден студ, от който трепери тялото. Спазми, някакви неподаващи се на потискане звуци, вой. Едно нищожно малко простронство, което се свива и разширява с тласъците на кръвта във вените, пулсира едва забележимо и може да погълне стократно по-големи неща от себе си. Самият себе си безброй пъти може да изяде стомахът, без да усети, без да е запомнил дори, че е ял себе си, без да остави следи... Най-напред стомахът изяжда душата. Късче по късче, години наред. Пресища се, след като я погълне цяла, но от тази ситост се ражда още по-силен и неутолим глад". Публикуваме две есета от сборника на Иван Серафимов "Страха от огледалото", издаден през 2016 година. Писателят си отиде преди година, на 6 декември 2017-а, но така проницателно звучи този откъс на фона някои културни явления от битов характер у нас.

 

 

Иван Серафимов 

 

 

 

СТРАХЪТ ОТ ОГЛЕДАЛОТО

 

    /Етюди върху обичаи, вярвания, представи/

                      По мотива за превъплъщенията в българското народно творчество

Книга за страха на народа ни от самопознание

      

Някъде в дъното е огледалото. Като че ли някъде в бъдното, а всъщност след няколко крачки само ще прикове погледите им в диханието на селяните ще стихне на устните. Светлината е странна, не мигаща и пресекваща както по улиците на града, не каквато е светлината под звездите или денем – под откритото небе, сред полето. Не знам с шепот или с глъчка се е вървяло по стълбите, не знам как е прекрачван прага. Дали са се пообръщали, дали са се чудили на нещо хората дали са се вайкали смаяни от нещо.

 

Някъде в дъното е огледалото!..

            

Мраморът е грижливо излъскан. Свещниците горят. Ранобудните шопи, дошли на пазара, се отбиват в двореца да видят своя княз. Почтително свалят шапките си, открехват вратата. Обръщат се насам-натам, насочват ги, където трябва и те поемат по стълбите. Крачка-две-три... Не са много стръмни стълбите, а и хората са свикнали на вървене. От село чак са дошли, пък и бързаха да сварят пазара, да продадат, което им е останало, че то докато дойдат до тука и купувачи се случиха, че и пътят им край двореца минава, защо да не минат да видят княза. От недобора да се оплачат, от сиромашията. Че то българско, българско си е вече, но и суша се случи, я градушка удари, налети болест. Децата растат, дрехите окъсяват. Вървят по стълбите, мислят какво да кажат, с какво да започнат приказката. И други нашенци са ходили при княза, видяли са го, няма пък тях да върнат...

 

Е-е-е, може само един поклон да сторят, пак не е било напразно, нали ще видят княза, своя княз, на българите княза. Какъв ли е? Висок, нисък?.. Засмян и сърдечен или мълчалив и суров, важен.... Тях и това толкова не ги интересува. Те искат да видят княза. Че България от векове не е имала цар, бащите им не помнят българското царство, техните бащи и на бащите бащите им не помнят да е имала нашата земя български цар. А ето те доживяха...

 

Само да свалят овчите си калпаци, ръка да целунат, радост ще стопли сърцата им, ще забърза от вълнение в кръвта в жилите им. Ще се уверят, че вече е българско, че то инак на село си е все същото, сиромашията си е същата, гладът и неволите са си същите. Нищо, че князът завалено приказва по български, че не знае техните обичаи. Ще разказват после на село, на всички, те ще ги питат и още веднъж ще ги карат да им разказват... Подсмърчат, че е студено вънка, поотриват носовете с ръкавиците си, поокашлят се, демек някой да ги посрещне, да ги упъти накъде да поемат по стълбите, поогледат се назад, че са изкаляли мрамора, но не спират, вървят нагоре... Хем ще се стоплят малко, па ще си ходят... Приказват си туй онуй, я за стоката, за животните, побутват се, турбите се люлеят на раменете им, поолекнали вече, пък и какво ли могат да донесат толкова на пазара – яйца, сирене, похлупци с масло, направено от жените им отгоре с венчета и листца, някое парче сланина. Сиромашия! Какво може да продаде сиромашията? Гърмолят гласовете им, блъскат се по стените на мрамора и изведнъж спира дъхът им в гърлото, заковават се на местата си, не помръдват... Ами сега! Това пък какво е? Ни напред да вървят, ни да тръгнат обратно. Уж стена беше насреща им, здрава, солидна и таванът не се помръдва, а празно... Дупка, пропаст, пъкълът сякаш гледа отсреща. Дяволска работа, магия някаква. Като че ли пропаст зейнала пред краката им. И те по средата й обградени от рамка като че са замръзнали. С източените шии, както са се стреснали от тази с торбите през рамото, с обърнатите кожуси, с кръпките по потурите. Като небе, а не е небе... Не е прозорец – инак щяха да виждат къщиците и дърветата на гърба на двореца, хората по улиците, снега, който се ръси и клоните на дърветата...

 

Гледат самите себе си, онеели от страх селяни и не смеят да мръднат. Я мръднеш малко, я и тоя пред тебе мръдне, я се почешиш и той се почеше отсреща. Пристъпиш ли малко напред и той пристъпва, халосаш ли го и той те фрасне. Хем си ти, хем не си ти. Ама, че гяволия! Постоят, постоят ,огледат се един друг в очите, протегнат плахо ръка, пипнат стъклото... Е-е-е-е, не било празно. Стена си е, само че гладка. Засмеят се дружно, от цяла душа на страха си и забързат развеселени и щастлви като деца нагоре, че князът сигурно вече е станал, щом са ги пуснали вътре да влязат...

 

Огледалото си остава на мястото. Странен и мълчалив свидетел на простодушното смайване, на омалелия дъх в гърдите на тези орачи и селяни, овчари и воловари, блъскали се по нивите и баирите от тъмно до тъмно, сиромашували и деца гледали, стенали от болка и низости, от опустошения и пожари, неволи и глад. И сега изведнъж огледалото! Почти в упор се гледат, всяка бръчица по лицето се вижда, всяка неволя, страдание... Е, такъв ли съм аз, тъй ли изглеждам?

 

Огледалото е, като че ли на самия праг на една епоха. От едната страна е свободата, от другата – робството! Не можеш напред да вървиш, а и назад не можеш да се върнеш вече. Нищо и никакво стъкло, а в него се вижда всичко, потъва всичко. Неволно движение само, челото си да блъснеш и може да се разбие, да стане всичко на прах. И възхищението, и страха, и впереното от изненада в самия тебе лице. Като дъно на пропаст, като небе, като спокойна и бавна вода, огряна от безпощадно слънце. Само, че в него по-ясно се вижда всичко. И белега на челото, и небръснатата от седмица брада на лицето, и цвета на ....., дори страха в зениците се виждат толкова лесно.

 

Огледалото е като човешка памет, като паметта на земята. Всичко се вижда, дъха на устните и парата от овчите кожуси, всяко потрепване на лицето, а не оставя следи, изчезва някъде в небитието. А тревата в пръстта кълни, расне в житото в топлината на почвата, падат отвесно дъждовните капки, сипят се есенните листа по пръстта. Какво е виновна сиромашията, какво е виновен глада, какво са виновни страданията на хората, преживяните ужаси, изправени пред огледалото? Че да се стряскат, да замира диханието им до страх? Какво е виновна България? Може ли самата земя да се вгледа в себе си, с хълмовете и долините, с плодната пръст, с кипналите цветове по дърветата, с живи и мъртви, с ята и яростни облаци?

 

Князът посреща гостите си, поразговаря с тях, ласкае се от простодушието им и вниманието им, усмихва се благословъзпитано на страховете им и ги отпраща. По обратния път вече не се страхуват от огледалото. Може и да му се изплезят, но не им прилича, на възраст хора са... Невежество ли е робството, невежество ли са мъките и теглата, робският труд? Робството срам ли е? Теглото и мъките срам ли са?

 

Колко странно е това огледало на границата на свободата и робството, на границата на безпаметността и свестта, на деня и мрака. И тези объркани и смутени селяни пред него, с мокри от топещия се сняг по нещавените цървули крака, с потурите и кожухчетата, със свалените си калпаци пред бездната на миналото и бъдното. Пред бездната на паметта и забравата. А огледалото започва направо от земята, от нозете им, с цял ръст се оглеждат в него.

 

Надълго и нашироко разказват на село какво са видели в двореца, как са целунали ръка на княза, какво им е казал, от какво са се оплакали, а и за мерата са му отворили дума, и за другоселците, дето пасат в нея говедата си.  Най-много разказват за огледалото. Като какво е, как изглежда. На пипане – гладко, от плоча по-гладко. И цял се виждал в него. Ако е сред полето и тръните ще се виждат, и пилците, дето летят в небето, и кравите, и баира отсреща. Хем им се смеят хората, хем не им вярват, хем не могат да разберат, какво е то точно, как така ти цял ще се виждаш и всичко по теб ще се вижда отразено в него.Само в много богатските къщи с яйца са гледжосвали стените, за да се оглеждат момите, но по този край няма такова нещо... И тръгва мълвата за огледалото, за това кой се е блъскал в него, тръгнал да го прекрачи, как едва не го счупил, за това как в друго село като отишли в двореца и тъй се изплашили неколцина, че комай да хукнат наобратно...  Върви мълвата за огледалото, тя расте, стряска п.остодушните сънища на шопите от селата, превръща се в странен демон, който терзае душите им с магическа сила, мъчи ги с любопитство и страх. Сякаш в двореца вече не личността на княза е най-важното, а страхът от огледалото. А то просто е един непреодолим праг, сноп светлина, в която се мярка паметта на една земя, мъчи се да открие своя истински облик, неведомите стихии в душата си, своето истинско дихание, а не може. Замъглява се от дъха на устните, напрегнат, изплашен, трескав. Вижда несретата и неволите изписани на зачервенялото от слънцето по.... лице, носи в усмивката си радостта от българското, а тази радост в миг се превръща в страх, в онемяване от тревога и тайственост. И дворецът замира, селякът чува ударите на задъханото си от пътя сърце, но в стената отсреща се вижда само страхът. На по-малко от крачка, на по-малко от една протегната ръка. 

 

Това е страхът, който не може да се прекрачи, страхът, който не може да се докосне, дори и да притиснеш цялата си изпотена от притеснение длан, изпожулена от работа по нивите в огледалото. Избягаш ли, обърнеш ли гръб, ще расте странното отражение в душата ти, ще се мятат сенките му след твоите стъпки. 

 

Страх от миналото ли е огледалото или страх от бъдното?

 

Този страх не е като страха от смъртта. Той е страха от забравата. От безпаметността, от замрялата свяст, от разминаването със света и цивилизацията. Всяко човешко сърце би замряло от страх пред него, направено за първи път. Само хълмовете и нивите, житата и камъните, стадата и птиците, ако се огледат в него, няма да потръпнат от страх. Дори да се блъсне птицата, да разбие сърцето си в своето собствено изражение няма да изпита страх. Представете си една голяма , равна земя, вятърът полюлява тревите и житото, носи се звън на стада, политат птици. И сред всичко това – едно огромно и тежко огледало, изправено на земята, с масивна, златиста рамка, в която се побира всичко...

 

По-велик и по-болезнен с този страх! Страхът от огледалото е като страхът от небитието, от нищото...

 

И идват в двореца шопите... Подир пазара, по двама, по неколцина за кураж... С цълвулите и абите, с потурите, грижите и неволите си. Князът продължавал да се лъскае от селското простодушие. А нали той е един от синовете на Нова България! Да го видят хората, да го докоснат, да се уверят, че е вече българско... Нима може свободата да се пипне с ръка? Само че неусетно и огледалото започнало да се превръща в символ. Немотата му, ледената му демоничност. И в него се сблъскали ръцете, лактите и челата си като прилипи, дошлите на пазара селяни, удряли си челата, насинявали ги, опитвали се с ръце да докоснат лицата си, дрехите, своето собствено отражение, докато огледалото неусетно започнало да се превръща в проблем за реда и спокойствието в самия дворец, а можел и някой по-простодушен поданик на Нова България да пострада и п-сериозно. Какво да се прави? Свободата си е свобода, страхът – страх, паметта – памет! И князът разпоредил да се сложат решетки пред огледалото...

 

Странно е това огледало на самата граница на епохата. Така ясно и безпощадно се вижда в него всичко, брадавицата на челото, белега, всяка бръчица, изнуреното от умора и грижи лице, едва ли не сенките и спомените в душата, а всъщност ледената му пустута те отпраща в забравата. 

 

Страхът от него е като страхът от душата, от миналото и бъдното, от паметта и безпаметността, от свестта и забравата.

 

  

ЕРИСИХТОН ИЛИ... МИТЪТ ЗА СТОМАХА

 

  „... Надменен и нечистив бил Ерисихтон, никога не зачитал боговете с принасяне на жертви. В своята нечестивост той стигнал дотам, че се осмелил да оскърби великата богиня Деметра. Решил да отсече във великата гора на Деметра един столетен дъб, в който живеела дриада, любовника на самата Деметра.

 

... Ерисихтон отсякъл столетния дъб. С шум, подобен на стон, паднал дъбът на земята и живеещата в него дриада умряла.

 

.... Деметра се разгневила. Тя изпратила да доведат богинята на глада... Озовала се богинята на глада в дома на Ерисихтон и му вдъхнала неутолим глад, който изгарял всичките му вътрешности. Колкото повече ядял Ерисихтон, толкова по-силни ставали мъките му от глада. Цялото си състояние Ерисихтон изразходвал за всевъзможни ястия, които още по-силно разпалвали у него неутолим, мъчителен глад. Най-после Ерисихтон останал без нищо – само с една дъщеря. За да се сдобие с пари и да се засити, той продал дъщеря си като робиня. Но дъщеря му получила от бога Посейдон дарбата да взема най-различен образ и всеки път се освобождавала от купувачите си, като се превръщала ту на птица, ту на кон, ту на крава. Много пъти продавал дъщеря си, но все не му стигали парите, които получавал от тази продажба. Гладът го измъчвал все по-силно и все по-силно, все по-непоносими ставали страданията му. Най-сетне Ерисихтон започнал да ръфа със зъби тялото си и умрял от ужасни мъки.”

                                                                                    Из ”Древногръцки митове и легенди”

 

Гладът е една празнота в стомаха в мислите и душата. Леден студ, от който трепери тялото. Спазми, някакви неподаващи се на потискане звуци, вой. Едно нищожно малко простронство, което се свива и разширява с тласъците на кръвта във вените, пулсира едва забележимо и може да погълне стократно по-големи неща от себе си. Самият себе си безброй пъти може да изяде стомахът, без да усети, без да е запомнил дори, че е ял себе си, без да остави следи. Ще го смилат и ще го разяждат стомашните сокове, ще го разтварят, ще го притискат и мачкат и след миг ще може отново да поглъща себе си. Със същата сила, без паметност, монотонност, без да изпита дори частица сладост, без да изпита дори забрава. Все едно, че е птица стомахът, трепери, потръпва, едва се побира в шепите си, а стада преминават през него, животни, птици, един огромен орел може да одъвче и побере в себе си огромните крила на прилеп могат да се надиплят в нето гънка по гънка. Той не изпитва страх. И стомахът може да бъде метафора! 

 

Има ли някой, който да не е изпитвал глад? Принц или просяк, престъпник или светец?

 

Но има неща, които не се побират в стомаха. В утробата не се побират, земята едва ги носи в себе си, тъмната паст на времето.

 

Патриот е стомахът! Страдалец е! Премята се броеницата, понакривил се е феса от кеф, сърба доволно кафето си, примлясква... Но нито душата му трепва от радост, нито червата...

 

Патриот е стомахът! И на черква ходи, „не пропуска литургия”, „и всекиму добро струва”, че всичко може с пари да се купи, и с ... думи. Сигурно и душата. И безсмъртие, слава, чест и имот. Тазкъсва се от съмнения и терзания, мята се душата му от ненаситност и глад. Е, няма накъде повече. И „като човек – що да прави?” И своите меса ще захапе.

 

Най-напред стомахът изяжда душата. Късче по късче, години наред. Пресища се след като я погълне цяла, но от тази ситост се ражда още по-силен и неутолим глад.

 

Замахва с брадвата Ерисихтон. Острието се забива в меката плът на дървото, чува се странен неутолим женски писък, руква кръв по кафявата кора на дървото, разплисква се струята. На улейчета се стича в краката му. Ни отвръщение чувства, ни мъка. Само се свива и се разпуска стомахът, задъхва се... После замахва още веднъж. Напразно го молят дриадите да не погубва сестра им. За какво му е това дърво. Нека открай до край да е пусто полето, няма да трепне душата на Ерисихтон, ще се свива и ще се разпуска стомахът, както преди, както и след години ще се свива и ще се разпуска. За него ще има. Има ли за стомаха и за душата ще има. Той е човек с добро сърце. И на сиромасите ще помогне, пък кой кого храни – кой може да каже? Стомахът – душата или душата – стомахът? И е добър християнин. Само че не изпитва милост. За какво му е нужен живота на това стройно дърво с птици и нежни гнезда в клоните, с мека сянка и  едва потрепващи в синевата листа. Цялата му душа е погълнал стомахът, нищо не е оставил и от нея и несдъвкано, неразядено от домашните сокове. Как тогава да трепне сърцето му, да почувства болка, страдание, страх или гадост.

 

Замахва с ръка. Все по-дълбоко зейва раната и плътта на дриадата. Имат ли тези дървета свои деца, не раждат ли като хората свое потомство? От стеблата си, от тежките стволове? Не се ли повдига кората им, не се ли напуква бавно през есента и от утробата на дървото не се ли ражда в светлината на слънцето или под блясъка на звездите в нощта нежна фиданка? Престъпва само крачка или две отмаляла от нежност и пуща своите слаби коренчета в пръстта и горската пустута...

 

Как се вселява тази изумителна женска нежност в разперилото клони дърво, как оцелява там вробството и пустутата, в зимните виелици и в студовете? Как кърши със сила всеки стрък, всеки корен и кълн? Не е ли тя самата душа на земята?

 

Ерисихтон не мисли за това, той не знае какво е душа, прави си място в света, както стомахът преситен от ядене си прави място сред белите дробове и върешностите, сред червата и тлъстините, както стомахът се разраства от преяждане, измества всичко останало. За да му е добре, да си поеме дъх, да се отпусне. Да не мисли, да не усеща...

 

Живото прави място на мъртвото. Стене от болка и нежност, стичат се сълзите по кожата на разлюляното от ударите на брадва стебло. С какво може да му помогне дриадата, какво може да му даде? Нито листата и се ядат, нито жълъдите, ни цветовете, ни клоните. То е само едно дърво в гората, едно дихание, един писък и една ласка. Диханието и нежността на природата в земята. 

 

Светлината на слънцето пронизва гората. През облаците спуща полегат сноп лъчи като в икона. В преизподнята ли се мъчи да блесне слънцето, в самата утроба на изплашенотодърво ли се разсипва за миг светлината. Една огромна рана се е разтворила в самата душа на земята.

 

Сушата на една земя посича с брадвата си Ерисихтон на природата, на гората? На потъналите в мъх и треви поляни, на скътаните туфички от цветя, на премаляли от нежност ктебла?

 

Изправя се бавно стомахът, поболял го с кръста. Не че потрепва в душата му нещо, не че изпитва жалост. Тежко изтрива челото си. Въдъхва... Май че забравя да се прекръсти. Спира брадвата до стеблото, от което се стичат кърви. Прави с дясната си ръка и свитите пръсти движение към челото. Веднъж, втори път, трети... Стомахът е добър християнин! Патриот е стомахът! Напразно в настъпилият покой ще екнат с неистова сила писъци на дриади, гласове на жени и на майки, на тъжни сестрици, фиданки. Все едно, че всеки стрък трева, всяко растение, всеки лист в гората се вайка и плаче, все едно, че цялата земя стене от болка, всеки стрък по земята проплаква.

 

Езичник ли е стомахът или християнин?

 

Напразно дриадите плакали или се молили, напразно слугата се опитвал да спре Ерисихтон.

 

С тътен и нестихващи стонове се повалил огромния дъб с недоубитата в него дриада. Зазтенал от болка просторът. Тогава тревите, храстите и цветята, дърветата с разлюляни клони потеглили нанякъде все едно, че кръвта на животни и хора, техните вени, разпиляни на различни страни вървяли, а самите тласъци на кръв се впуснали в пространството, вени, дихания, писъци, гласове. Носили се в пространството, сянката им се разпростирала върху земята. Всички растения, всички дървета, всички стебла се изправили пред природата и земята, пред онемялата й от ужас душа като пред огледало. Изнурени се вгледали в нея и с плач и стенания й разказали всичко.

 

Рой птици се разпилели от короните на дърветата. Потреперила цяла земятя. Тогава тя внушила непосилен глад в душата и тялото на Ерисихтон. И колкото повече ядял, толкова по-странен глад чувствал в стомаха си. Поглъщал всичко пред себе си, задъхвал се, а не можело нищо да му донесе ситост, спокойствие или наслада. Забравил работа, близки, нивидюкян, алъш вериш, бог, сън. Само гладът разтърсвал тялото му. Целият се превръщал в един трескав и ненаситен стомах. И нито помнел какво яде, нито колко, нито кога. Той ядял непрекъсната и все не му стигало. Непрекъснато разпродавал всичко, което имал, за да се снабдява с храна. Животни и дрехи, ниви, сечива, стока. Останала единствено дъщеря му.

 

Веднъж се спазарил с чуждоземни търговци, те нахълтали в двора, Ерисихтон си извърнал очите, вгледан в яденето пред себе си, не вдигнал поглед, докато чужденците не отведят момичето и не стихнат писъците му зад оградата. Продал и нея, за да спечели пари и утоли глада си.

 

Няколко дни ял спокоен и не спирал. Нито можел да спи, нито да работи, нито да говори. Не се вдигал от натрупаните пред него ястия, само когато започнали да се свършват трескаво се заоглеждал наоколо. Ужас и страх, че няма да яде повече сковавал челюстите му. Докато една сутрин портата хлопнала, една крава я отместила с тялото си и влязла в двора, кротко се спряла на прага на къщата и го загледала с тъжния си и морен поглед. Ерисихтон познал дъщеря си, помилвал я от благодарност, навил едно въже около врата й, забързал навън, запъхтян да потърси на кого да я продаде отново.

 

В своята вярност към дом и баща момичето се превръщало ту в птица, ту в кон, ту в сърна, във фиданка... На безценица я продавал стомахът и тя отново се завръщала вкъщи, коленичила на нозете му.... Стомахът отново я изблъсквал в ръцете на потни търговци, джанбази и цигани и тя отново се завръщала от далечни земи при него. С тревога в погледа, с мъка, вярност и плач в очите...

 

Гладът е една празнота в стомаха. В мислите и в душата. Леден студ, от който трепери тялото. Спазми, някакви неподдаващи се на потискане звуци, вой. Едно нищожно малко пространство, което се свива и разширява с тласъците на кръвта във вените, пулсира едва забележимо, а може да погълне стократно по-големи неща от себе си. Самият себе си безброй пъти може да изяде стомахът, без да усети, без да запомни дори, че е ял себе си, без да остави следи. Ще го смилат и ще го разяждат стомашните сокове, ще го разтварят, ще го притискат и мачкат, и след миг отново ще може да поглъща себе си. Със същата сила, безпаметност, монотонност. Без да изпитва дори частица сладост, без да изпитва дори забрава. Все едно, че е птица стомаха, трепери, потръпва едва се побира в шепите си, а цели стада поглъща, ята преминават през него, животни и птици, жито, един огромен орел, огромните крила на прилеп могат да се надиплят в него гънка по гънка. Той не изпитва страх. И стомахът може да бъде метафора!

 

И се превръща в един топъл, повдигащ се бавно и стихващ стомах душата. В една преобръщаща се и мятаща топка. Всичката кръв на сърцето изведнъж се е стекла в него, той посинява полека-лека, тежи. Какво ще откриеш ако го разровиш – семена, жито, птици, хляб, плодове, животни, както навред по земята. Само че смляни, намачкани, превърнали се в каша. Гъста и лепкава смес, която не стомахът е смлял, а душата. Безвкусна, блудкава и димяща. Сякаш птиците и житата, класовете и нивите, животните и стадата, пространството и земята не са потъвали бавно, до дъното на душата, а ги поглъщал стомахът. Преобръщал се е, мятал се е, без да спре, задъхвал се е от ненаситност. 

 

Нищо не му оставало повече на Ерисихтон, пуст и празен бил дверът, не се завръщала повече и дъщеря му. Пусто било край него, ръждясали сечива, мотики, оградата се порутила, едва висяла на пантите сипортата, която никой никога не отворил повече. Осиромашавал все повече и все повече, нищо не му останало, като че ли целият свят, всички стебла и треви, животни и птици побягнали надалече от него.

 

Не издържал повече стомахът. Нищо не го засищало, нищо не можело да успокои вътрешностите му, докато веднъж не захапал сам месата си, започнал да къса от себе си, трескаво сам себе си да поглъща. Заболи го от хапката, насити се за миг тялото, докато започнал още по-яростен глад да чувства. Отхапва от себе си още веднъж и още веднъж, сам себе си дъвче и къса. И го боли от това и не се насища. И колкото по-голяма болка изпитва, толкова по-ненаситен става. Докато погълне и последното късче от себе си, замре и стихне завинаги.

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

Напиши коментар

Откажи