Роджър Скрутън: Модерният интелектуалец е свещеник без Бог

Роджър Скрутън: Модерният интелектуалец е свещеник без Бог
Какво е десницата? Защо повечето интелектуалци са леви? Уместно ли е все още разцеплението дясно-ляво във време на популизъм? Британският консервативен философ Роджър Скрутън отговаря остроумно и с чувство за хумор на тези въпроси в интервю за “Фигаро”.

 

Внушителното есе на Роджър Скрутън, Fools, Frauds and Firebrands: Thinkers of the New Left (2015) (Глупаци, измамници и подстрекатели: Мислителите от Новата левица), посветена на водещите модерни мислители - от Жан-Пол Сартр до Ален Бадиу, през Хабермас и Хобсбаум, най-накрая бе преведено на френски под заглавието L'Erreur et l'Orgueil (Грешката и гордостта). По този повод Роджър Скрутън прие журналист от “Фигаро” в Лондон за ексклузивно интервю. 

 

- Книгата ви за мислителите, които наричате “новата левица”, току-що бе преведена на френски. Във време на възход на популизма, уместно ли е все още разцеплението между дясното и лявото? 

 

- Разцеплението дясно-ляво никога не е било много точно. Но аз смятам, че все пак съществуват дълбоки различия във възгледите и привързаността. Средностатистическият десен човек, като мен, има чувството, че принадлежи към нещо, което е наследил: нация, религия, обичаи, семейство. Това е сфера на любовта. Левицата съответства на различен тип характер. Тя не разбира идентичността си в термините на наследена привързаност, а на преживявания, които увеличават свободата и предоставят равноправие на всички. Лявата политика е политика, която има цел, докато консерватизмът е политика на традиция, компромис и определена нерешителност. 

 

През 60-те г. левицата, наследила марксизма, предлагаше тясна връзка между фигурата на интелектуалеца и народа, под формата на исторически блок. Левите интелектуалци трябваше да водят пролетариата в колективния сблъсък срещу “буржоазията”. Това беше основополагащият мит на френската следвоенна интелектуална култура, чийто видни представители бяха Сартр, Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти. Този мит беше разрушен, когато интелектуалците откриха, че работническата класа не ги обича. 

 

Обикновените хора бяха в състояние да подобрят положението си, независимо от идеите на тези интелектуалци, и благодарение на социалната държава и икономическия растеж станаха дребни работодатели и собственици. Веднага щом можеха, членовете на работническата класа бягаха от своята класа, от работните си места в заводите към малките предприятия и едно независимо съществуване. Резултатът: буржоазията и работническата класа бяха обединени от едни и същи интереси. Ужасени от този развой, левите интелектуалци измислиха нова дума, “популизъм”, за да опишат факта, че народът се е отвърнал от тях. “Популизъм” се използва, за да опише какво иска народът, без помощта на левите интелектуалци, които да го дефинират. 

 

- На какво се дължи моралната асиметрия в интелектуалното поле между дясното и лявото? Защо мнозинството интелектуалци в следвоенния период са леви? 

 

- Това е много дълбок въпрос, който цял живот ме вълнува: защо интелектуалците са леви, след като левицата толкова често е бъркала и всеки път, когато е вземала властта, това е завършвало зле? Какво е толкова привлекателно? От Френската революция господства идеята, че равенството е естествено състояние на човечеството, което обществото разваля. Щом няма Бог, няма цялостна религиозна визия, и трябва да се стремим да се върнем към това естествено състояние. Във всяка общност има хора, които искат да управляват и водят народа. В традиционните общности те го водеха към форма на трансцендентност. Но от Френската революция модерният интелектуалец е свещеник без Бог, който иска да води народа към неговото спасение - равенството. 

 

- Как си обяснявате слепотата на левите интелектуалци спрямо комунизма? 

 

- Ако влезете в това духовно състояние, вие ставате евангелист, човек, който води народа към неговото спасение чрез вас самия, защото спасението на света минава през спасението на аза - азът е много важен, като обект на боготворене, преди всичко при Сартр и прословутото му “за себе си”. Ужасите стават грешки, проблеми на актьорите и обстоятелствата, които не поставят под въпрос идеите. През 1989 г. всички смятаха, че моментът на истината най-накрая е дошъл и ние най-сетне ще приемем истината за човешката ситуация, например факта, че обществото се основата на свободата на сдружаване и следователно на пазарите, и че частната собственост е необходима. Но левицата изобрети нов език, именно чрез деконструкцията. 

 

- Книгата ви отделя значително място на френските интелектуалци. Защо Франция създаде толкова много леви интелектуалци? Дали Англия е по-устойчива на марксизма и неговите превъплъщения?

 

- Има два аспекта. На първо място, според мен, особеното място, което заема литературната култура във Франция. Французите приемат книгите много сериозно. Философите, мислителите, писателите са много по-уважавани във Франция, отколкото другаде. Много френски интелектуалци имат голяма репутация в англоговорящия свят, докато нашите интелектуалци са покрити с прах създания, живеещи в развалини или библиотеки. Но това поставя по-широк въпрос, свързан с преобразяването на Франция по време на Френската революция. 

 

Ние в Англия никога не сме се занимавали с масово прочистване и все още сме аристократична страна, въпреки реформите. Правим корекции, когато светът се променя, но не познаваме революционния плам. Социализмът у нас прие национална, британска форма на преразпределение на благата и печалбите към най-бедните, а не на всеобщо събаряне на предишния морален ред, каквото беше машината за безсмислици от 60-те г. с Алтюсер, Лакан и Дельоз. При вас всичко е по-екстремно. 

 

- Модерната левица се стреми да разкрие механизмите на господство, които действат в обществото, и да извади наяве логиките на властта зад всяка институция. Откъде идва тази натрапчива мисъл за властта?

 

- Във всяка връзка има форма на власт. Властта никога не може да бъде разпределена поравно. С вас говорим по време на интервюто и между нас има форма на асиметрия. Но това не е важно. Да помислим за любовта. Без съмнение това е най-важното нещо на земята, начина, по който се спасяваме, това, заради което нашият живот си струва усилието. Но любовта е власт: властта на обичания над обичащия и обратното. Ние непрекъснато преговаряме, за да не ни потиска тази власт. Това може да се случи, има отношения на злоупотреба, но свеждането на тези отношения до власт, означава да изгубим от поглед нещата, които наистина имат значение. 

 

И все пак, в едно съвременно състояние на ума, което води началото си от Фуко, властта става единственото важно нещо. Според Фуко всяка институция може да се сведе до властта, която упражнява. Фуко казва, че реалността на семейството е властта, упражнявана от родителите над децата, от съпруга над жената, и можем да изведем всичко от това. Но истината за семейството е другаде: властта е структурата, но любовта е нейната същност. Има систематично обръщане на същественото и случайното. Това преследване на властта се превръща в параноя, дори в конспиративна теория, когато зад всяка институция, от семейството до затвора, през приюта, виждаш знака за господство на буржоазията. Всяка норма става форма на власт, която трябва да бъде деконструирана.

 

Разпространението на хегелианството, особено  от Кожев във френските университети след войната, породи мания към “отрицателното”, което е в сърцето на всяко нещо и трябва да бъде разтърсено, за да се ускори преобразяването на света. Това е идеята за Мефистотел във “Фауст”, за отрицателното като двигател на историята. Затова казвам, че има нещо мефистотелско във френската интелектуална левица. “Аз съм духът, който винаги отрича”. Френските интелектуалци винаги се определят срещу буржоазния ред. 

 

- Защо левите интелектуалци мразят толкова “буржоата”?

 

- Само във Франция думата “буржоа” придоби почти метафизично значение. Флобер посвети жестоки страници на буржоата, а Маркс използва думата, за да обозначи собствениците на печалбата. Всичко това доведе до демонизиране не само на една социална класа, но и на всички “нормални” хора, които искат да се установят, да се оженят, да създадат семейство, да притежават малка къща, може би с малка градина за обработване. Всичко невинно и нормално стана подозрително, особено във Франция. Никой не възрази, показвайки красотата на буржоазния живот, като осъществена форма на човешко процъфтяване.

 

- Симон дьо Бовоар пишеше: “Истината е една, грешката е многократна. Не е случайно, че десницата изповядва плурализма”. Има ли проблем левицата с плурализма?

 

-  Вляво има голям парадокс: моралният релативизъм се съчетава със сектантството. Всичко е относително, но е абсолютно вярно, че всичко е относително. И ако не сте съгласен с този постулат, вие сте в състояние на грях. Така можеш да завладееш територия, без да си даваш труда да се аргументираш. Зад релативизма се крие абсолютизъм. Всъщност те не мислят това, което казват, те мислят: “Всичко, което ВИЕ мислите, е относително”. 

 

- Вие изобличавате прекалено систематичната критика на капитализма. Но не трябва ли консерваторът да се противопоставя на комерсиализирането на света?

 

- Аз съм консерватор, критик на консуматорското общество, материализма и фетишизацията на стоките. Но, за разлика от левицата, аз мисля, че това е част от човешката природа и не можем да го унищожим, а само да го контролираме, да му поставим граници и да го подчиним на по-висши цели. Голямата грешка на левицата е вярата, че когато нещо не ни харесва, можем да го премахнем. Не ни харесва собствеността, която води до злоупотреби: следователно трябва да я разрушим. Това поражда ГУЛАГ. 

 

Не е възможно да избавим хората от желанието да консумират, защото на това желание се основава цялата икономика. Това, което трябва да направим, е разлика между нещата, които могат да бъдат пуснати на пазара, и тези, които трябва да останат извън него. Може да продаваш плода на своя труд, но не и децата, тялото си или секс. Има нещо правилно в лявата критика на консуматорското общество: че не всичко трябва да се третира като стока, че има неща, които имат вътреприсъщо достойнство. Много десни хора са съгласни с това. Само че левицата предлага като алтернатива на капитализма една утопия, която никога не идва, докато десницата вижда в наследството естествените укрепления срещу всемогъщия пазар. Левицата разрушава с прогресисткия си активизъм последните бариери, които все още се противопоставяха на пазара. Аз вярвам впрочем, че единствените опори, които ни позволяват да се противопоставим на материализма, са от духовен порядък. 

 

- Бяхте назначен от британското правителство да ръководите комисия за красотата в английската архитектуа. Какво място заема красотата в разцеплението дясно-ляво?

 

- Мисля, че една определена левица е враждебна към красотата, когато тя е обикновена. Да се облечеш хубаво в неделя, да имаш хубави мебели, класически вкус - всичко това е подозрително. Чудовищните сгради с жилища на достъпни цени (HLM), които построиха почти навсякъде през ХХ век, са естетически бедствия, които произвеждат голяма социална и морална мизерия. Комфортът измести красотата, която не е количествено измерима. Еднообразието, продиктувана от централизаторската държава, понякога криеше негласно осъждане на буржоазната архитектура. Вече не наричат “буржоа”, а nimby (от Not In My Backyard -  Не в моя заден двор) жителите, които отказват грозотата да се установи близо до дома им, с нюанс на презрение заради липсата им на саможертва в името на общия интерес. 

 

Трудността от превръщането на въпроса за красотата в политическа програма, идва от това, че е трудно естетическата преценка да се обясни по чисто рационален начин и да влезе в обективна законодателна рамка. Съществува обаче консенсус по отношение на красотата: красотата на Париж е обект на единодушие, дори и да е била повредена от шепа идеолози. 

 

Да вземем за пример центъра “Жорж Помпиду”, проектиран от Ричард Роджърс, ляв британски архитект, видял в разрушаването на древен парижки квартал осъществяване на желанието на Льо Корбюзие. Той създаде това парче абсурд, тази машина, пълна с цветни тръби, която никой не харесва, докато той самият, когото Тони Блеър направи лорд, живее в къща в джорджийски стил в защитен квартал на Лондон. Хубава алегория за левия интелектуалец.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Коментари

  • Helleborus

    16 Март 2019 13:57ч.

    Така и не успях да разбера какво означава равенство. От както свят светува хората познават понятията справедливост, законност, милосърдие, но не познават понятието равенство. То е една комунистическа измишльотина, подобно измишльотината джендър. Ами хайде да поразсъждаваме как ще го постигаме това равенство, например всички имаме сходни като размер стопанства, но изкарваме различно количество зърно, мляко и мед, защото имаме различен подход към работата. Какво следва, някой непрестанно долива там, където е по-малко или ти отнема правото да ползваш придобитото? А след няколко поколения, някой има няколко ниви, друг няма нито една, какво правим, защото децата на тези хора трябва да имат „равен старт“? Можем ли да забраним на едно детенце да се ползва от всички блага, които неговите родители могат да му осигурят, само за да има равен старт с другото дете? Изглежда, че може безумието да стигне и до там, защото това се случва с масовото образование. Деца се отнемат от добри семейства, които могат да им осигурят отлични условия, да наемат учители и да спонсорират писането на по-добри учебници, за да ги изравнят с всички останали по идеологически причини. Само че тук не става дума за пари само, защото образованието е духовна, културна сфера. И там се забранява умният да образова умно, детето няма право на умен родител, то трябва да бъде равно в каквато там услуга чивонниците са успели да докарат безплатно, еднаква за всички. Не може и да е културен, защото детето трябва да поема от културата на масовата институция, която заора дъното. Под измамата за права и равен старт, се извършва едно ужасно социалистическо престъпление, отнемат се правата на хората да живеят според това, което са придобили. С което се разрушава и християнския морал, какво казва апостол Павел на Тимотей, „Само трудещият се земеделец трябва пръв да вкуси от плодовете.“ Разликата, която трябва да се прави не е между богат и беден, а между хуманен и звяр, тук не става дума да пишем закони, които съдържат безчестие и поощряват експлоатацията на хора или продажбата на вредни стоки, правовият ред отбира от понятия като милосърдие или справедливост. Но идеологията на уравновиловката, доведе и до заличаване на тези понятия, защото те също произхождат от християнството. Логиката на християнството е следната, аз ще ти дам да успееш и ще бъда до теб, казва Бог, но само ако ти бъдеш баща и брат спрямо всички хора и цялото човечество. Толкова гениално просто! Този тип вяра е довела Европа до хуманния ред и доколкото изобщо го е постигнала е било по тази причина. Ти ще бъдеш велик, но само когато бъдеш благодетел, произведи полезен продукт, хората ще го купят и тяхната благословия и благодарност ще бъде твоя слава. Затова имаме европейска култура на благодетели, дарители и милосърдни големци. Лицемерно или не, но богатите в християнска Европа не са се хвалили с друго освен на колко сираци са помогнали и на колко сиромаси и бедни роднини. Лявата идеология на равенството заличи темата за морала, тя изведе на преден план само и единствено парите. Който има пари, той е буржоа, който няма пари, той е пролетариат. Днес станахме еднакви, еднакви в ожесточението и стремежа към пари, в бездуховността, това постигнаха левите. Иначе световното богатство вече отиде в една шепа хора. И те пак говорят за равенство... пак подравняват, всъщност под думата леви нямам предвид леви, вече всички мислят по социалистически.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Helleborus на 16.03.2019 в 13:57

    16 Март 2019 15:30ч.

    Препоръчвам ви да прочетете книгата на Джовани Сартори "Теория на демокрацията". Там ще намерите блестящ сравнителен анализ на теориите за равенството, и най-вече оригиналните творчески обяснения на автора относно равенството, издържани в либерално-демократичен дух.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • едно насочване с цитати към книгата на Сартори

    16 Март 2019 15:34ч.

    Сартори цитира Русо: „Точно защото силата на обстоятелствата винаги се стреми да разруши равенството, силата на законодателството трябва винаги да се стреми да го запази”. Както е писал и Тоуни, повтаряйки Русо: „Докато неравенството е лесно, защото не изисква нищо, освен да се носиш по течението, равенството се постига трудно, защото трябва да плуваш срещу течението”. В такъв смисъл, според Сартори, „неравенството е Божие дело; равенството може да бъде само дело на хората. Неравенството е природата, равенството е извън природата”.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Helleborus

    16 Март 2019 18:50ч.

    До предните два.. правото има своите стълбове. Можем да се подпираме на тях, не можем да ги разрушаваме. Единият от стълбовете на правото е справедливостта. Човекът не би могъл да постигне нищо, ако не очаква съответния добър резултат. Когато поливаш цветето, то расте, когато не го поливаш, то увяхва. Съответно логиката е да го поливаш, а ако те домързи, изборът си е твой, но то ще умре. Тази логика и тези закономерности са основа на целия ни живот и материален и духовен. Затова човекът преди всичко има да си изяснява тези закономерности, а не да се мъчи да ги опровергава или да заличава резултатите от тях. Каква мъдрост има в това да кажеш, че който полива и който не полива ще живеят еднакво? Че който работи и който не работи ще бъдат изкуствено изравнени? Аз не казвам да не се противопоставяме на измамите и на користолюбието, защото користолюбието е слепота. Слепота относно заплатата, която съдбата дава. А тя дава заплата за добротворство, не за егоизъм. Затова Христос казваше, че който работи за временната заплата, той вече е получил своята награда, друга няма да има. Но който с вяра е работил като оръжие на правдата, ще бъде възнаграден отвъд мярката, която сам си представя и в този живот и в другия. Но дори да изключим религиозния смисъл и хората да не вярват в съдбата, справедливостта предполага който каквото посее, това и да пожъне и който не работи, съответно и да не яде. Разруши тези закони и ще имаш небивала деградация на ценности, защото ценностите са точно тези добри закономерности. В изкуствената уравновиловка има насилие над естеството на нещата, излиза, че няма да пожънеш каквото си посял и ще ядеш и без да си работил, престъпници ли ще отглеждаме? Обаче това е илюзия, защото в едни други измерения все пак остава следа кой какво е правил. Но човек, чрез когото влиза такъв нравствен упадък, да му мисли, лошият учител носи по-голяма вина, ако е подвел мнозина. Такива политики създадоха хората, които живеят на помощи, без дори да разбират, че те не растат по дърветата, защото докато обмислят далаверата, не им остава време да проумеят някои неща.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • изводът на Сартори

    16 Март 2019 19:05ч.

    Според него, докато либерализмът е инструмент на демокрацията, демокрацията не е сама по себе си носител на либерализма. Формулата на либералната демокрация е равенство чрез свобода, посредством свобода, а не свобода посредством равенство. От свободата лесно можем да преминем към равенството, от равенството не можем да се върнем към свободата. Пътят е необратим – никой досега не е показал приемлив начин за обръщането му.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • едно прозрение в контекстите на Витгенщайн

    16 Март 2019 19:43ч.

    Според мен равенството е невъзможно само при априорна способност за оспорване на властта. И освен това: принципно, всякакви обособявания и подразделяния са видими като равноценни само от логическа гледна точка. Равенството между обектите е гарантирано по условие само в кохерентни системи - при тях принципът на равенството на компонентите им е иманентен, а не трансцендентен, и привилегирова фундаментално теория на вероятностите, а не на възможностите. Математиката е метод на логиката. Уравнението, на свой ред, е основен метод на математиката.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • От текста на интервюто: Всичко това доведе до демонизиране не само на една социална класа, но и на всички “нормални” хора, които искат да се установят, да се оженят, да създадат семейство, да притежават малка къща, може би с малка градина за обработване.

    16 Март 2019 19:55ч.

    Маркс не говори за "нормални" буржоазни граждани, а за такива кандидати за самоуправляващи се субекти на обобществяването, които революционно-диалектически изпитващо преобразяват битието чрез перманентно учене. Нормалните буржоазни граждани предпочитат невежествено да живуркат в един огледален свят, където царстват фетишизъм и отчуждение. Такъв свят не се издейства субектно, той бива налаган незнайно защо и как като "съдба", отвън. Марксовият "реализъм" е недооценен или направо му е отказано разбиране: той е диалектически надграждащ "традициите на самоуспокоението", той създава обстоятелствата, а не ги заварва, за да намира женствени поводи да им се радва.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Helleborus

    16 Март 2019 20:22ч.

    Хубаво философствате, но не е ясно какво персонално визирате под понятието равенство. Защото то е термин от математиката, обаче в живота такова нещо не съществува. Подравняването, което се извършва от политическите идеолози обикновено включва насилие и несправедливост. Опитите да се отнеме вече придобит статут, при това придобит законно в процеса на естествения живот, са дали най-много жертви в модерните времена, когато терминът е въведен. Фашизмът подравняваше евреите, комунизмът подравняваше християните или буржоазията. Подравняването се правеше в концлагери, така сега подравняват и в Китай. Затова ме интересува не как става, това сме го видели, а ме интересува какъв изобщо положителен смисъл има.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • хубавото философстване все пак не е като хубавото вино

    16 Март 2019 21:49ч.

    "В живота такова нещо не съществува", и все пак в света на хората толкова упорито продължават опитите животът да бъде тотално измеримо представен, и то точно по правилата на математиката. Лично аз не разбирам идеята за равенство като подравняване в последствия на играта на математически контролирани измеримости. Да погледнем на първо място организма като единна структура със своите множества от клетки и органи, всеотдайно работещи по предназначение. Те са равни пред единната цел - да дават всичко от себе си, за да поддържат живота в изправност. И при тях няма по-важен и възгордян с оглед на тази цел, въпреки че някои органи са по-сложно устроени, а някои клетки - по-жизнени. Но дали тази цел ги засяга като проект и знание за въпросната цел? Защото ако би ги засягала, навярно веднага би нахлула опасната грешка на обособяването, която би докарала неконтролируемото делене и разболяване. Може би трябва да се вгледаме и в съобществата на пчелите, мравките и термитите. При тях идеята за равенство също се натрапва. И накрая: идеята за равенство е неунищожима, ако и да бъде обявена за утопична; докато представата за равенство е оспорима от различни гледни точки. Но хората, дори със своето имагинерно знание, рядко се сещат да различат представа от идея.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • да вървиш от свободата към равенството - това не е експеримнт откъм света на органичното

    16 Март 2019 22:05ч.

    Ако, както казва Сартори, от равенството не можем да се върнем към свободата, то тогава всяка саморефлексия в органично, а не органонно функционираща система, рано или късно извиква рак. (И това не се отнася само за организма в биографичен план, но и за закономерния исторически край на цялото общество.) Така на свой ред пък шансът на органонното се оказва не в репродуктивния функционализъм на въпросната система, а напротив - в рефлексивно-творческата продуктивност чрез субектно издействане на самопреобразяваща се световност. (Прочетете пак поста ми за иновативността на Марксовия метод!) Мисля че Бейкън казваше на едно място, че органонът е способността да накараш органа (който е природен) да работи не репродуктивно, а продуктивно; и не екстензивно, а все по-интензивно; и не експлозивно, а имплозивно, и... както препоръчваше френския философ Ален дьо Беноа в някои свои статии - не чрез непрекъснато разрастване (това последното в крайна сметка го скапва!), а чрез еколого-целесъобразно контролиран спад.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Helleborus

    17 Март 2019 17:54ч.

    До горните два. Пчелите и мравките нямат свободна воля. Моделът на тяхното съществуване е даден от Твореца на всичко и в него е вложена мъдрост. За разлика от тях, ние доброволно избираме да бъдем полезни на останалите, т.е. да не сме егоисти. Защото като Божи образ, сме дарени с избор, който не може да ни бъде отнет. Затова се делим на мъдри, които избират да не бъдат егоисти и да създават хуманни общества и глупаци, които избират да бъдат зверове и да се ядят един друг. Затова в света има различни кръгове, които защитават своя начин на живот и го проповядват, за да може доброволно да се излиза или влиза в един или друг кръг. Изкуствено подравняване от човешка ръка не може да има, защото това би означавало да се извърши следната агресия, да се отнеме човешкия статут на човека и свободната му воля и да бъде той сведен до мравка или до пчела. При това сведен до добитък от друг човек, който ще играе ролята на бог, създател на модела. Ти може да се учиш от мравките, но не може да играеш ролята на налагащ насилствено житейски модели. Макар че много хора ги сърбят ръцете да се разпореждат с други хора и много хора считат за допустимо някой да се разпорежда с тях, едно е сигурно и едните и другите ще понесат негативни последствия за този лош избор.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Динко Петров

    06 Яну 2020 11:21ч.

    Философия на неравенството от Н. Бердяев... Унищожителна критика на изравнятелите от всякакъв сой.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи