Блажени са онези, които оставят себе си гладни и жадни, без да приемат заместители на онова, което наистина желаят, и оставят даденото им да служи единствено за изостряне на истинската им потребност. Те наистина са онези, на които Бог ще даде Себе Си в цялата Си пълнота. Но тази пълнота не е за този живот. Дарът, който Бог ни дава в този живот, се състои най-вече в острата потребност от Него. И тази потребност, бидейки любов, е безкрайна и по този начин разпъва тленния ни живот до неговия предел. И това разпъване е най-искрената ни радост, но и най-искреното ни страдание в този живот. Затова онези, които гладуват и жадуват, дори сега са наистина блажени. Но тяхното блаженство е блаженство на плачещи.

 

Саймън Тагуел. Снимка: BBC2, 1972г.

 

 

ГЛАВА ДЕВЕТА

 

Блажени милостивите,

защото те ще бъдат помилувани.

 

На това място изглежда сякаш блаженствата преминават на малко по-различен ключ. Блаженството за милостивите и двете, които следват след него, са по-пряко свързани с морала, духовните ценности и са в по-малко противоречие с инстинктивните ценности на човека в този свят. Но са много необходими, за да допълнят картината, да ни покажат признаците на начеващото милосърдие и да ни предупредят за възможни грешки.

 

И една много сериозна грешка дебне в непосредствена близост, ако сме следвали курса на блаженствата дотук. Ако сме успели да разберем нещо от правдата на Бога, от Неговия промисъл за света и сме започнали да чувстваме глад за изпълнението му, ако сме започнали да плачем заради окаяното състояние, до което е довел човекът себе си и своя свят, тогава е съвсем вероятно да се почувстваме възмутени и гневни.

 

Гневът е, както забелязва Евагрий, главното изкушение на онези, които са започнали да виждат нещата ясно. Нетърпимо е Божият свят да бъде така жестоко подивял поради лудостта и слабостта на човека. Колкото по-страстно копнеем за пълна справедливост и изпълнение на Божието царство, толкова по-естествено се изпълваме с гняв към всичко, което, изглежда, воюва с тях. „Ужас ме обхваща при вида на нечестивците, които напущат Твоя закон“ (Пс. 118:53).

 

Към тази съвсем естествена реакция е насочено нашето блаженство. Блажени милостивите. Нашата ревност за правдата не трябва да ни прави корави и да ни лишава от великодушие.

 

Хората понякога говорят, сякаш има специален вид възмущение, наричайки го „праведен гняв“. Истината по този въпрос е, че в определен смисъл всяко възмущение е „праведно“, но в същото време всички видове възмущение в нас са почти сигурно заразени с несправедливост. „Защото човешкият гняв не върши Божия правда“ според св. Яков (1:20). Гневът, възмущението се надигат от вярна интуиция за правдата, но „човешкият гняв” греши тактиката, която е подходяща в случай на несправедливост, и затова не може никога да достигне Божията правда. В най-добрия случай може да достигне някаква символична човешка правда.

 

Въпреки това си струва да забележим, че възмущението се поражда от вярна интуиция. Гневът като цяло е толкова мощно и застрашително явление, че предпочитаме да го избягваме както у себе си, така и у другите. Но това означава, че като цяло сме много слабо подготвени да се справяме с него, когато се надигне, и че сме доста склонни да избягваме ситуации, в които е вероятно това да се случи. А най-честата ситуация, в която е вероятно да се надигне гняв, е, когато установяваме че състоянието, в което се намират нещата, контрастира тъжно със състоянието, в което знаем, че трябва да бъдат нещата. Ако избегнеш гнева, би означавало, че си сляп.

 

А блаженствата поощряват да се гледа открито. Човек, който вижда ясно, започва да плаче, започва да гладува и жадува за правда. И колкото по-ясно вижда, и колкото по-честно гладува, толкова по-голямо основание ще има да бъде гневен. И все по-трудно ще вижда гнева си като неуместен или неподходящ.

 

Най-накрая, Божията правда, за която той гладува, е цялостна правота, в която всичко е добро. Измерено с този критерий, дори и най-малкото несъвършенство е нетърпимо. Човек, копнеещ за този вид правда, не може никога да бъде залъган с успокояващата максима, че „трябва да вземем най-доброто от лошото“, защото Бог не ни е създал, за да се опитваме да правим добро от лошото. Той ни е създал, за да направим най-доброто от съвършеното.

 

Дори когато нашият гняв изглежда най-личен и себичен, дори когато е причинен от чисто индивидуално и по всяка вероятност абсурдно разочарование, той е все пак, по свой начин, гняв за правда. Човекът не е създаден за разочарования, създаден е да получава удовлетворение на всичките си желания. Всяко чувство на фрустрация, независимо какво е довело до него, се възприема съвсем основателно като доказателство за това, че нещо в този свят не е наред.

 

Дори да сме разочаровани за това, че не сме получили нещо, което не ни е било работа да искаме, това е пак доказателство, че има проблем в този свят. Но такава ситуация ни предупреждава за нещо важно. Проблемът с този свят включва проблем с нас самите. И това, което е проблем в света, никога не е напълно отделено от това, което не е наред в нас самите. Би било абсурдно да твърдим дори и най-повърхностно, че ние сме лично отговорни за всички злини, които ни постигат. Учението, че страдаме заради собствените си грехове и прегрешения, e оборено в цялата книга на Иов и отречено без никакъв компромис от самия Господ. Слепотата на слепородения не е следствие от никакъв грях, нито личен, нито на родителите му, както и тъжната участ на избитите при падането на Силоамската кула не е поради тяхната собствена немощ (Иоан. 9:1-3; Лук. 13:1-5).

 

Но по един по-дълбок и по-тайнствен начин учението за Адам сочи, че никой от нас не може да бъде отделен от злото в света. Ние всички сме Адам и чрез греха на Адам смъртта с всичките си ужаси влезе в света.

 

Това, което покварява човешкия гняв, е склонността да предполагаме, че грешното е винаги „някъде там“. Но ако оставим нашето възмущение да насочва отговора само към очевидния проблем „някъде там“ в света, накрая ще наложим нов модел на погрешност на нещата, отразяващ проблема вътре в нас. „Кротките“ са провъзгласени за блажени, отчасти защото те отказват да правят опити да променят нещата, знаейки, че всяка промяна просто би заменила един проблем с друг. Гневът, който ни подтиква към действия, ако е само човешки гняв, ще ни подтикне към действия, които никога няма да доведат до съвършенство. Блаженият глад за правда никога няма да бъде утолен по този начин.

 

Блажени са милостивите, казва нашето блаженство, защото те ще бъдат помилвани. Това означава, че част от нашето блаженство е да получим милост. От това разбираме, че нашият глад за правда може да бъде удовлетворен и нашият плач успокоен само ако бъдем помилвани. И така нашето внимание е привлечено към собствения ни дял в несъвършенството на нещата. Постигането на съвършената правда трябва да бъде по пътя на милостта.

 

Св. Яков ни предупреждава, че „има безмилостен съд за всеки, който не проявява милост“, което повтаря точно условието на нашето блаженство. Но апостолът го поставя в контекст, който ни помага да разберем защо е така. „Говорете и постъпвайте като човеци, които ще бъдете съдени по законите на свободата. Защото съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост“ (Иак. 2:12 и нататък). На пръв поглед връзката е странна. Какво общо има съдът, със или без милост, със съда по закона на свободата? И какво точно е законът на свободата?

 

В предишната глава св. Иаков споменава закона на свободата и е интересно да видим колко много от темите, които откриваме в блаженствата, са събрани заедно в този пасаж.

 

"И тъй, възлюбени мои братя, нека всеки човек бъде бърз на слушане, бавен на говорене, бавен на гняв, защото човешкият гняв не върши Божия правда. Затова, като отхвърлите всяка нечистота и набрана злоба, с кротост приемете насаденото слово, което може да спаси душите ви. Бъдете изпълнители на словото, а не само слушатели, мамещи сами себе си. Защото, който слуша словото и го не изпълнява, той прилича на човек, който гледа естественото си лице в огледало: погледне се, отмине, и веднага забравя какъв е бил. Но който вникне в съвършения закон на свободата и пребъде в него, той, бидейки не забравлив слушател, а изпълнител на делото, ще бъде блажен в действията си." (1:19-25).

 

Св. Иаков може би не е най-ясният и логичният от писателите. Но той очевидно прави определени връзки. Законът на свободата е по някакъв начин като огледало, в което човек може да види как изглежда. Но той също е идентичен или поне тясно свързан с „насаденото слово, което може да спаси душите ви“. Това насадено слово със сигурност е Божието Слово, чрез което Той ни е създал. В самата сърцевина на нашето същество е това, което Господ е казал да бъде, и това е, което ние сме, защото „Той рече и всичко стана“ (Пс. 32:9).

 

Това е фундаменталната истина за нашата природа, нашата идентичност, самото ни същество. И разбира се, това трябва да е законът на нашата свобода, защото винаги и единствено истината ни прави свободни (Иоан. 8:32). Докато сме принудени от каквито и да е фактори да бъдем нещо различно от това, което сме, ние сме несвободни. Но това, което сме, е това, което Бог казва, че сме. Тогава, ако сме различни от това, което Бог казва, че сме, ние сме лъжа и сме в робство. И нищо не може да ни избави освен самата истина на Божието творящо Слово.

 

Със сигурност точно в това Слово, което e притаено в сърцевината на нашето същество, ние трябва да се научим да виждаме себе си като в огледало. Да видим какви сме в Бога неизбежно ще ни покаже какви сме екзистенциално, в самите себе си. Това за повечето от нас е смущаваща възможност. Затова и повечето от нас просто надникват и побягват. Но ако можем да надникнем и да останем, тогава истината за това, което сме, ще стане действителна за нас, ще станем изпълняващи, слушащи и блажени в действията си.

 

Сега вече знаем какво означава да бъдем съдени по закона на свободата и защо този съд може да бъде свързан със заплахата за безмилостен съд, ако не бъдем милостиви. Законът на свободата е законът на самото наше същество. Ние сме съдени не по някаква външна мярка, а според истината за това, което Бог ни е направил. И по този критерий, трябва да признаем, че се падаме много далеч от славата, за която сме създадени (Рим. 3:23).

 

Докато се задоволяваме да съдим по външни критерии, може би ще намираме начини да успокояваме себе си, че не се справяме твърде зле. Можем да се сравняваме с другите и да откриваме, че сме поне малко по-добри от другите. И по неизбежност ще започнем да избираме критерии, които ни позволяват да правим това. Щом веднъж се отдалечим от основния критерий на творящото Божие Слово, веднага ще започнем да търсим стандарти, които ни се струват оправдателни за нас. Самооправданието е едно от любимите занимания на падналия човек. И почти винаги се оказва, че в нашето оправдаване е замесено осъждането на някой друг.

 

Но законът на свободата, истината за това кои сме ние по сътворение, не е ковък материал, не може да бъде преработван в полза на нашите заблуди. Истината може да ни направи свободни, но само при нейните условия. Ако тези условия бъдат приети, тогава наистина законът на свободата, това насадено слово, може да спаси нашите души. Каквито и да сме станали чрез греха, Божието Слово устоява вечно. В Него, не в нас, съществува постоянно възможността за нашето пресъздаване, защото Той не се отрича от Словото Си.

 

Взирането в истината за нашето сътворение е едновременно осъзнаване както на нашите недостатъци, така и на възможността за пълното ни усъвършенстване. Да съдим по този критерий следователно означава да съдим винаги милостиво. Да разпознаем точно какво трябва да бъде осъдено, но в самото разпознаване да видим възможна надеждата. И докато този живот продължава, никой не може да бъде изключен от тази възможност. Словото, което може да ни спаси, не е наше Слово, то не зависи от някаква остатъчна способност за добро, която можем да наречем своя. То е Божие Слово, неизтощима сила, вадеща живот от смъртта и съвършенство от разрухата или просто творяща от нищото. Не съществуват повече способности от вложените в нашето сътворяване.

 

По този начин ние трябва да се научим да виждаме ясно тъжния свят на нашата греховност. Да го виждаме без илюзии и да копнеем за по-добър свят. Това обаче трябва да се породи в неуморно внимание към творящото Божие Слово, което ни забранява самодоволството и самооправданието, но ни забранява и отчаянието.

 

Забранява ни също и да бъдем избирателни. Правдата, за която трябва да гладуваме и жадуваме, е всецяла правда. „Насаденото слово“, в което ние съзираме тази правда и усещаме потребност от нея, не е закон само на нашето индивидуално съществуване, нито на индивидуалното съществуване на другите. То е закон на цялото творение. С една дума на Господа всички неща бяха сътворени, а Словото, насадено в нас, макар и уникално, доколкото ни води към уникално съществуване, е също и универсално, защото Бог има само едно Слово. Цялото многообразие, това богато множество, което има в творението, не е нищо друго освен различен израз на „едното нещо“, което Бог има да каже (срв. Пс. 61:12).

 

Възможността за спасение, която откриваме в „насаденото слово“, е възможността за цялостно пресътворяване. „Ето, всичко ново творя“ (Откр. 21:5). Тук е възможността за ново небе и нова земя. И това са параметрите на правдата, за която трябва да гладуваме.

 

Проблемът с човешкия гняв е, че той е дефектен отговор на съвсем реално разстройство. Дефектен е, защото в него няма достатъчно разбиране. Той не разбира себе си като част от проблема, срещу който реагира. Той съди по разделящ принцип, разделяйки „мен“ от другите, или разделяйки част от мен от останалата част от мен.

 

В новото Божие творение няма разногласие. За нас е много трудно да се придържаме към това убеждение, тъй като то ни кара често да залитаме към незащитимата вяра, че осъждането е невъзможно. Трябва същевременно да се пазим да не наблягаме прекалено на възможността за осъждане, защото по този начин ще обезсмислим изкуплението. Богословско и философско безсилие е да си представим рая и ада, стоящи един до друг вечно, всеки един свидетелстващ за провала на другия.

 

Осъждането, колкото и вероятно да е то, е неразбираемо. То е нонсенс, който оставя усещането за рай ненакърнено. В рая нищичко не липсва. Това е истината в противоречивото и трудно учение за апокатастасиса: ние трябва да опазим целостта на Божия промисъл за всичко, което е създал, трябва да почитаме цялостната полза на Божието творение.

 

Именно този проблем е тревожел Юлиана от Норич, докато е размишлявала върху своите „проявления на Божествената любов“. В нейното видение за сътворението се казва: „Не видях грях“, и във всичко, което видяла, тя намерила Божието обетование за безусловно изправяне на всичко в края на времената. Вярна на църковното учение, тя признава възможността за осъждане, но това осъждане не влиза в нейното видение за Божия универсум. Тя не вижда как то може да бъде примирено с обещанието, че „всичко ще бъде добро“, и не получава отговор на търсенията си по този въпрос.

 

Най-близкото обяснение на проблема е, че „повече не се споменава“ за дявола и за осъдените „пред Господа и Неговите светии“. Те нито представляват нежелано присъствие в рая, нито пък болезнено отсъствие от него, просто изобщо не влизат в картината. Единствената гледна точка, от която адът е гледан като реален, е адът. И това не е отстъпление поради сантиментална гнусливост, то е плод на здрав богословски смисъл.

 

Това, което милосърдието осветлява, е обновлението на целия свят. То не може да предаде нито една негова част на осъждане, така както Бог не може да мрази или отдели нито едно нещо от всичко, което е създал. „Бог не е създал смъртта“, декларира смело книга Премъдрост (1:13). Неприемливо е да предполагаме – колкото и да ни е трудно все още да го осъзнаем – че „Бог спасява“ и „Бог осъжда“ могат да бъдат поставени едно до друго като две сходни и паралелни изречения. Бог не осъжда в този смисъл, в който може да се твърди, че спасява. Бог не съди. Както св. Иоан обяснява, съдът не е Божие дело. Съдът е избор, който някои хора неосъзнато правят, предпочитайки тъмнината, след като светлината е дошла в света (Иоан. 3:19). У Бога всичко е светлина и каквото дойде в светлината, е светлина (срв. Еф. 5:13-14). У Бога няма осъждане.

 

Затова и у нас не бива да има осъждане. Думата на нашия Господ „Не съдете“ (Мат. 7:1), е абсолютна и окончателна. Не се допускат изключения.

 

Това означава, че трябва да гледаме на човешкия род като на едно цяло, без да го делим на добри и лоши, нито на по-добри и по-малко добри (или на лоши и по-малко лоши). Затова и нашият Господ отказва да одобри удобното разделение между нас на такива, които убиват, и такива, които просто недоволстват (Мат. 5:21 и нататък). Ние всички сме под еднакво осъждане (срв. Рим. 3:19), ние всички еднакво се нуждаем от милосърдие. И милосърдието се дава единствено в контекста на тази всеобщност. Не можем да се опитваме да си осигурим обновление и опрощение само за нашето си местенце в света. Още веднъж – всичко или нищо.

 

Ако можем да видим света в тази светлина, тогава със сигурност нашето възмущение от всичкото зло, което изпитваме, трябва да се промени. Вместо конкретен гняв срещу конкретна злина, то трябва да стане общ, имперсонален отказ от приемане на всичко, което е различно от съвършенството на Божия промисъл. Трябва да се слее с нашия глад и жажда за правда и да стане важна част от нашата решеност да не се залъгваме с нищо по-малко.

 

Този вид гняв наистина не може да бъде насочен към отделни личности и поради това той става истинен, престава да бъде „гняв човешки“ и придобива дял в самия Божествен гняв.

 

Според християнската аскетическа традиция винаги е било безполезно да пилеем гнева си едни срещу други. Това е прахосване на гняв. Гневът е предназначен да бъде насочен срещу демонските сили, не срещу ближния, същинската му цел е да ни даде сили да избягаме от различните начини, по които ставаме жертва на бесовете в себе си. Гневът трябва да бъде нашият отговор на цялото състояние на повреда, в което ние и всички останали сме впримчени от самия момент на раждането си. Това е колосалното отричане, произнесено от новия Адам, у когото сме всички, срещу този опетнен свят, произведен от греха на ветхия Адам. „Нека дойде благодат и нека отмине тоя свят.“

 

Но в това отричане на целия „свят” не е отхвърлен нито един мъж или жена. Всички хора са от една и съща страна в тази дихотомия. Съдът, извършен от Словото, Което е по-остро от двуостър меч (Евр. 4:12), е който разделя не един човек от друг, а всички хора от тази повредена миазма, в която всички сме паднали. Той отделя човек от греха му, не от съседа му. Какво друго може да е опрощението, какво друго да е помилването?

 

Милосърдието не е лек избор. Това не е заговорничене или намиране на извинения. Това е единственият решителен отговор на злото, откровено осъзнато и точно преценено като такова. То е единствената сила, която може да срещне злото, без да трепне, защото познава сила, по-силна от злото – силата на Божието Слово, в която обетованото устоява и в която семето на новото творение чака да покълне.

 

Такова е истинското праведно възмущение. То е отказ от съучастие в този фалшив и грешен свят. Ние сме част от света, който отричаме. Нашият постоянен човешки гняв е само още един симптом за повредата на нещата. Нашата неспособност да бъдем истински добри към тези, които са ни оскърбили, е само още един знак за това, че ние и те сме оплетени в мрежата на едно и също проклятие. Дори понякога да е невъзможно за нас да живеем в една и съща къща или на една и съща земя с нашия брат – точно както Павел и Варнава трябвало да се отдалечат на километри един от друг (Деян. 15:39) – между нас все пак съществува връзка.

 

Раната, която ни е нанесена, и болката, която пречи на помирението, са различни начини да споделим общото си наказание за греха и общата си нужда от милосърдие. Ние сме едно, дори и разделени от греха, и трябва дръзновено да се противим и да не се предаваме на разделението. Семето на новото творение е нашата надежда, дори когато не виждаме нищо друго освен зимния пейзаж със замръзналата земя на грехопадението. И в тази надежда отново сме единни.

 

Прошката не е в това да станем отново благосклонни към тези, които са ни оскърбили, или към тези, които са ни сторили зло. Чувството на близост може да е възможно, а може и да не е, в зависимост от темперамента и така нататък. Колкото сме по-чувствителни, толкова по-малко вероятно е да постигнем съзнателно и дълбоко помирение. Но прошката не е в това. Тя е упоритият отказ да се примирим с този свят на разединение. Прошката е глад и жажда за цялостна правда, която отрича с непреклонна решителност този свят, в който не можем да сме съвършени.

 

Изненадващо, тя е тази непреклонна решителност, която е основата на истинското състрадание, на истинското съчувствие. Всичко по-малко от нея ще доведе само до сантиментално и хилаво състояние на фалш. И не става дума за това, че по-личните и по-емоционални изблици на съчувствие са лоши. Естественият отговор на съпричастност към някого в нужда е нещо добро, както и всеки друг приятелски инстинкт. Но истинското свръхестествено милосърдие трябва да отива по-далеч и само в контекста на свръхестественото милосърдие нашите естествени чувства са в своя чист и съвършен вид. Нашето обичайно предразположение трябва да търси някакво основание за себе си. Милосърдието не се нуждае от друго основание освен Бог. И когато става дума за милосърдие, особено това най-характерно милосърдие, което наричаме прошка, ние имаме любов, която няма друго основание освен Бог.

 

Може да изглежда и като принизяване на темата, ако преминем от подобни размишления за „милосърдието“ към въпроса за милостинята. Но не можем да отминем това блаженство, без да обърнем внимание и на благотворителността. Самата дума „милостиня“ ни навежда на „милост“, изхождайки от гръцката дума за милост (eleemosyné), а подаянията били разглеждани по времето на нашия Господ като особен, характерен акт на милосърдието и по-специално като акт на изкупване на греховете, като по този начин се свързвал в съзнанието на хората с милосърдието, което те се надявали да получат от Господ.

 

Това не се е възприемало като възможност за подкупване на Божието милосърдие. Било е нещо различно от „жертвата за вина“.

 

Причината, поради която милостинята е лек за греховете, е, че тя е начин да възстановим подобието си с Бога. И това е Богоподобно, защото е безумно. Заповедта, която Господ дава, е абсолютно ясна и недвусмислена: „Всекиму, който ти проси, давай“ (Лук. 6:30). Той не казва, че трябва да знаем какво ще правят с подаянието, например да се уверим дали не са алкохолици, нито пък ни оставя някакъв начин да се защитим от използвачество от хора, които са напълно в състояние да се грижат за себе си. Очебийно е отсъствието в тази Божия заръка на всички обичайни предпазни условности, които поставяме пред щедростта си. Иска ни се да мислим, че постъпваме „отговорно“, като не даваме на всеки, който ни иска. Но може би е арогантно и дори неугодно да искаме да сме отговорни по този начин.

 

Нашият Господ ни казва да бъдем милостиви, както нашият небесен Отец е милостив, като преди това ни уверява, че Бог дава на добрите и лошите еднакво, без разлика (Лук. 6:35). Той е, ако щете, безотговорен в даването Си. Той не търси да види дали ще вършим добро с даровете, преди да ни ги даде. Милостта Му не идва според начина, по който Той смята, че трябва да я използваме. Той излива поройно, в еднаква мяра върху праведните и грешните, без значение дали носят еднакви чадъри. Бог дава щедро, на всички без изключение, безрезервно, без да държи сметка. Климент Александрийски отново подчертава учението на Христа, казвайки: „Давайте на всеки, който ви иска, защото наистина това е начинът, по който Бог обича да дава“.

 

В същия дух Господ и прощава. Прошката е само един отделен пример за начина, по който Бог прави всичките Си благодеяния. Той не казва: „Добре, ти там долу си добър човек, ще ти дам още един шанс“. Когато св. Петър искал да се увери, че правилно е разбрал аритметиката на прошката, получил само отговор, до който не бил в състояние да стигне сам (Мат. 18:22). Прошката е безразсъдна. Тя се прахосва за сбирщина престъпници, които нямат и намерение да се поправят. Всичко, което е нужно за нея, е да бъде получена. Единственият непростим грях е грехът срещу прошката, грехът, който директно и незабавно отказва прошката.

 

В този дух трябва и да бъде получавана прошката. Ние трябва да приемем духа й, който е Светият Дух, Божият Дух, Който се излива над света. Не е нужно да се преструваме, че заслужаваме прошка и поради това биваме опрощавани. Ние не сме достойни за прошка нито по-малко, нито повече от всеки друг. Да се опитваме да си присвоим правото на прошка означава да не търсим опрощение, а някакъв вид признание. Ако търсим наистина опрощение, тогава то трябва да е безусловно и безгранично. Такова опрощение можем да получим само ако приемем компанията, в която то ни поставя. Не бива да искаме прошка, а да си запазваме правото да гледаме с неодобрение всички останали наоколо. Затова и прощаването е неделимо от получаването на прошка. А безразсъдното даване на милостиня, така както Господ заповядва, със сигурност е единственият уместен израз на духа на прощаването. То е начин да преработим обичайния пресметлив подход, който имаме към света.

 

Можем да сторим множество благодеяния към ближните си, но ако репертоарът ни се изхаби бързо, това ще означава, че основното благодеяние липсва. Естествено, ние не можем да очакваме, че ще успеем да дадем на всеки, който ни поиска. Но това ще е още едно доказателство за нашия дял в падналия свят, което не можем да оправдаваме с претенциите за „отговорно даване“. Понякога няма да дадем, защото не искаме да ни притесняват или се страхуваме от последствията, или защото конкретният просяк мирише или ни говори грубо или е мошеник или защото ни е безпокоил и друг път. Има хиляда и една причини, заради които понякога не даваме, но нито една от тях не е достатъчна причина. И ако сме наясно с това, те няма да навредят много. Ще бъдат просто част от слабостите, които с надежда поверяваме в Божиите ръце. Но ако някога те станат за нас достатъчни причини, това значи, че сме излезли от сферата на милосърдието и сме се върнали в света на нашето собствено мъдруване и творене. А в този свят няма „насадено слово“, което може да спаси душите ни.

 

 

Към VII част

Обратно към V част

 

Превод от английски език за "Гласове": Екатерина Грънчарова

 

Бележки

Глава девета

  1. Cf. Evagrius, Prakt 63, KG IV 47.
  2. Когато св. Катерина от Сиена поема върху себе си отговорността за всички световни злини, тя има предвид нещо съвсем конкретно: ако тя беше живяла според безкрайната милост, която Бог й е дал, това би направило целия свят по-добър, тъй като съвършената любов е най-могъщата сила на доброто, която съществува в творението. Нейният провал да бъде толкова изпълнена с любов, колкото е трябвало да бъде, е отговорен за липсата на благодат, каквато е трябвало да има. See Raymund of Capua, Life, 1st Prologue, 13 (А. SS. 12:865D). Cf. Catherine, Dial II (T p. 4). Cf. Simon Tugwell, The way of the Preacher (London 1979), pp. 48-50.
  3. E.g. Origen, Cels IV 40; Ambrose, Apol Dav 2, 71; Aelred, Serm Inediti, p. 54:7-8; Missale Gallicanum Vetus, p. 78 quoted in ET in George Every, Christian Mythology (London 1970), p. 28; Julian, ch. 51.
  4. Срв. М. Бубер, Сказания за хасидизма: Ранните учители (Ню Йорк, 1947). Стр. 251: „Преди смъртта си Раби Зуся казал: „В идния век няма да ме питат „Защо не беше Моисей?“. Ще ме питат „Защо не беше Зуся?“.
  5. Cf. St. Thomas, Quodl IV a.6.
  6. Срв. К. С. Луис Великата раздяла, стр. 105.
  7. Срв. Традицията, която откриваме у Августин, За Божия град, че спасените човешки същества заменят падналите ангели, така че Божият град никога да не остава без точния си брой жители.
  8. В Деян. 3:21 свършекът на този свят е обозначен като „времето на апокатастасис, възстановяването на всичко“. Но изразът е започнал да се свързва изключително с учението за всеобщото спасение, включително окончателното спасение на дявола. Това е учел Ориген и за него е бил осъден от Цариградския събор в 543 г.
  9. Юлиана, гл. 34, срв. гл. 11.
  10. Юлиана, гл. 32-3.
  11. Cf. Evagrius, Prakt 24.
  12. Cf. Cassian, Inst VIII 7-9; Gregory, Mor V 83 (PL 75:727B).
  13. Дидахи, 10:6.
  14. Относно християнската традиция срв. Дидахи, 4:6; Варнава, 19:10-11; Климент 16:4; Златоуст, Cat VII 27. За юдейската традиция срв. EvT, p. 220 (citing BT BB 10a, Ber 55a).
  15. Cf. Clement of Alexandria, QDS 33:2.
  16. ST Ia q. 23 a. 5. Тази традиционна томистка теза не е широко приета. Освен йезуитите молинисти, вж. Sanders, PPJ p. 92 (quoting Sifre Deut. 311); Ерм 72:2; Климент Александрийски Str VII 107:5; Ориген, Phil 25:2. Но след официалното повдигане на този въпрос е трудно да открием как бихме могли да отхвърлим отговора на св. Тома, освен ако не приемем, че Божиите действия са породени от действията на собственото Му творение, което е нонсенс. Scientia Media наистина не разрешава този проблем.
  17. Clement of Alexandria, QDS 31:9. Cf. Liber Graduum XXIV 7 (PS 3:725-8).

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар