Организационният и идеен колапс на американската външна политика при Тръмп

В четвъртък, 30 ноември, на а журналистически въпрос дали държавният секретар Тилърсън е още на работа, Тръмп отговори: „Тук е. Рекс е тук.“

Същата сутрин началникът на кабинета на президента ген. Джон Кели съобщи, че Тилърсън ще бъде сменен на поста си от сегашния директор на ЦРУ Майк Помпео, на чието място пък ще дойде републиканският сенатор от Аркансо Том Котън. За Помпео и Котън се казва дежурното, че били от най-верните сподвижници на Тръмп. Какво значи това никой не знае – най-верните от верните вече бяха уволнени и малцина дори помнят имената им.

Помпео е бивш конгресмен-ястреб, известен в миналото с критики към ядрената сделка с Иран, с каквото беше известен и Майкъл Флин. Но това, пък и работата му в ЦРУ, не дава основание за оптимизъм, че ще е по-добър дипломат номер едно от Тилърсън. Няма данни Помпео да има специална външнополитическа компетентност, която да го издига над кой да е друг възможен кандидат от Конгреса.

Тилърсън все пак е бивш успешен CEO на глобалната енергийна корпорация „Ексон Мобил“, дето работата му е била наистина глобална. Има дългогодишен опит от работа в други страни, като особено важен за Тръмп навремето бе опитът му с Русия.

Защо не върви работата на Държавния департамент?

На 27 ноември двама видни бивши кадрови дипломати, Никълъс Бърнс и Райън Крокър, в коментар за в. „Ню Йорк Таймс“ писаха, че дипломатическата служба на САЩ преживявала може би най-голямата си криза: драконовските бюджетни съкращения на Тръмп и презрителното му отношение към дипломатите и дипломацията заплашвали да я разрушат – точно когато имало най-много нужда от нея, а именно в преговорите с европейските съюзници от НАТО за възпирането на Русия, в търсенето на мирен изход от войните в Афганистан, Ирак и Сирия и в преговорите в Източна Азия за коалиция срещу Северна Корея.

Тръмп искал бюджетни съкращения в департамента от 31%, докато бюджетът на Пентагона се увеличавал с 15%. Не назначавал титуляри на повечето важни посланически постове във Вашингтон и в чужбина. Приемането на нови служители било най-слабото в цялата история, кандидатите намалели два пъти за година, говори се за замразяване на назначенията. За главен кадровик бил назначен служител с осем години стаж – все едно армейски капитан да станел началник на Генералния щаб. Много опитни дипломати – над 100 старши служители за година от общо осем хиляди дипломати – напуснали, заедно с неправилно уволнените това било най-масовият отлив на кадри от поколения насам. Броят на кариерните посланици намалял с 60%,  на пълномощните министри с 42%. Духът на останалите бил паднал критично.

В. „Вашингтон пост“ цитира бившата американска посланичка в България Нанси Макелдауни, че в Държавния департамент имало вакуум, неопитните хора на високи постове нямали  увереността и авторитета, които идвали с президентската номинация и утвърждаването от Сената.

Същите аргументи бяха развити и от редакцията на в. „Ню Йорк Таймс“ в уводна статия от 18 ноември, озаглавена „Администрацията на Тръмп обяви война на дипломацията“. Тилърсън бил доказал, смятат редакторите, че бизнес опитът не бил лесно преносим в правителствения сектор, където не печалбата, а националният интерес е водещ. Увличал се по мениджърски „метрики“ и незначителни дреболии, съсредоточавал ненужно целия контрол в ръцете си. Бил по-небрежен към сигурността на посолствата и от Хилари. Обграждал се с приближени без опит, пренебрегвал и изолирал специалистите. Имало случаи на масови протести на дипломати, например хиляда от тях протестирали срещу забраната за пътуване на мюсюлмани от януари т.г.

Сред най-важните международни проблеми, които според редакцията на „Ню Йорк Таймс“ Тилърсън пренебрегвал, били агресивното поведение на Северна Корея и на Китай. Липсата на американски посланик в Сеул намалявала способността на САЩ да намери решение на севернокорейската ядрена криза. Нямало признаци, че правителството на Тръмп имало план и за Сирия, дето с разгрома на ИДИЛ Русия и Иран оставали в командните роли.

В американските медии от последните седмици има редица други разгромяващи коментари и документи за Тилърсън, сред които писмо до него от демократическите членове на комисията по външните работи на Конгреса. Там се изброяват случаи на неправилно уволнени служители, при някои от които има и расов момент, и се казва, че Тилърсън бил предложил бонус от 25 хиляди долара на тези, които напуснат доброволно, и се надявал до октомври 2018 г. да се отърве така от още две хиляди служители. Особено тежко била засегната в кадрово отношение USAID, Агенцията за чуждестранна помощ, отговорна и за „износа на демокрация“ по света.

От внимателния прочит на критиците на Тилърсън, пък и от неговите отговори, в които отрича почти всичко казано от тях с насрещен набор данни, е ясно, че в момента никой от вашингтонския естаблишмент не разбира причините и характера на небивалата криза във външната политика на страната и в дипломатическата й служба.

Сякаш никой вече не помни, че самият Тръмп в инаугурационната си реч преди десет месеца каза, че наследява от Обама цял куп кървави провали във външната политика и че той има намерение да търси бърз изход от тях.

И тогава представите на Тръмп за външната политика бяха общо взето детински, но поне имаше искрено желание да се премахне конфронтацията с Русия, нагнетявана от Обама и Хилари, а също донякъде и да се премине от агресивния неоконсервативен глобалистичен империализъм на Обама и Хилари към умерен реализъм и елементи на протекционизъм и традиционен американски изолационизъм.

Тези благи намерения на Тръмп, както си спомняме, обаче бяха бързо задушени от вашингтонския естаблишмент. Антируският лов на вещици, макар отдавна да изпълни мисията си, т.е. да се потопят и забравят първоначалните намерения на президента, продължава по инерция. Съветниците, които тогава влияеха на мисленето на Тръмп, бяха уволнени и сега някои от тях са разследвани за престъпления като Майкъл Флин.

При това положение сега наистина е нелогично да се упорства да се продължават реформите в  Държавния департамент, започнати някога с цел коренната преориентация на външната политика, или начело на дипломацията да остане човекът, назначен там най-вече заради приятелството си с Путин.

Така че напълно логично е Тилърсън да си отиде, пък и да бъде разследван след това до девето коляно за всевъзможни руски връзки и корупции, Конгресът да блокира всичко, което може да се блокира по отношение на Държавния департамент и постепенно нещата да се върнат по местата си.

Лошото е, че и тогава ще продължи да цари пълно неразбиране на причините за кризата. Която се изразява съвсем не в организационните и кадрови проблеми на дипломатическата служба, в кариерните и битови кахъри на чиновниците, които лесно могат да се разрешат, а в липсата на правилно разбиране от страна на американската политическа класа на характера на съвременната епоха.

Когато всеки ден четем във вестниците, че Путин станал „световен енергиен цар“ и основен играч в ОПЕК, че Русия, Иран и Турция седнали да решават – без Вашингтон – бъдещето на Сирия, че Северна Корея имала балистични ракети, стигащи до територията на континенталните САЩ и че Русия предложила на Тръмп да преговаря с Ким „на равна нога“, и други подобни новини, „то сигурно и лудият разбира“, че приоритетите на американската външна политика са почти тотално сгрешени. Светът вече не е същият.

Президентските избори в САЩ от 2016 г. предлагаха известен шанс за корекция, но той бе пропилян. Нямаше сериозен дебат по приоритетите във външната политика, нямаше силен президентски кандидат със смислена и радикална външнополитическа платформа – нито иначе почти образцовият Бърни имаше достатъчно ясен фокус върху тази проблематика, нито бърборкото Тръмп, който скандализираше естаблишмента и сякаш усещаше с кожата си посоката на вятъра, имаше знания и реалистични идеи.

Засега егоистичният интерес на американската политическа класа и корпоратиовните елити упорито тласка нещата към катастрофа – разпадането на „американския мир“ по грозен и опасен за човечеството начин.

Трябва да се чака следващият изборен цикъл, макар без особена надежда.

А българските политици и журналисти да си спомнят за всичко това, колчем поредният дребен американски дипломатически чиновник на неподходящо висок пост почне дръзновено да чертае  натовски хоризонти пред България и Балканите.