- Автор: Проф. Венцеслав Кулов
- 10 Sep 2020
- 4199
- 23
Не знам дали г-жа Марини има една що-годе ясна представа за комунистическата идеология, но за хора като мен, които геройски са се борили за тройка на семестриалния изпит по „научен комунизъм”, това сравнение звучи нелепо. Ето защо аз няма да го коментирам. Ще се спра обаче на редица наукообразни внушения в статията на Аделина Марини, които предвид важността на засегнатата тема (въпросът за политиката на Виктор Орбан), не бива да остават без внимание.
Аделина Марини напада идеологията на Виктор Орбан, условно квалифицирана от самия него като антилиберална. Тезата й е, че „антилиберализмът, точно както и комунизма, води до разруха”. Тази недоказуема и емпирично непроверима гледна точка не е подплатена с нито един аргумент, но затова пък е „гарнирана” с редица допълнителни квалификации: че антилибералите са лъжедемократи и авторитаристи, че те изопачават християнските ценности, които в своя автентичен вид са залегнали не къде да е, а в самата концепция за Европейския съюз.
Макар че е трудно човек да се ориентира в подобен концептуален тюрлюгювеч, от самолет личи, че в критиката, на която Аделина Марини подлага идеологията на унгарския премиер, много неща „не се връзват”. На първо място това е неявното допускане, че либерализмът е атрибут (свойство, по необходимост присъщо) на демокрацията. Тази презумпция обаче е погрешна: „демокрация” и „либерализъм” са пресичащи се понятия. Съвременната европейска демокрация е либерална, но това далеч не е задължително. Атинската демокрация например, която при пълно спазване на демократичните процедури осъди Сократ на смърт, е била всичко друго, но не и либерална.
Какво разбираме под либерализъм?
Това понятие е релационно, съотносително. Ако се абстрахираме от историческите бележки, които обичайно придружават разяснението на тази дума в справочната литература, то под „либерализъм” обикновено се разбира идеология, която се застъпва за разширяване на правата на личността в дадено конкретно общество. Казано с други думи, през различните исторически периоди и в различните общества хората, които днес бихме нарекли либерали, се борят за постигането на определени права и свободи, които не са им били делегирани до този момент. Това е една баналност, но за либерализма като такъв е трудно да се каже нещо повече, без въпросът да се конкретизира: за какви точно права и свободи става въпрос, при какви конкретни обстоятелства и до какво би довело тяхното разширяване. Защото разширяването на правата и свободите не е някаква „абсолютна” ценност: това, което при едни обстоятелства би било целесъобразно, при други може да се окаже неуместно и дори разрушително за обществения живот.
Що се отнася до демокрацията, това общо име може да се разбира по различни начини. Трябва да се има предвид, че за разлика от общите имена за естествени видове („липа”, „тигър” и пр.) дефиницията на „демокрация” не е емпирична - в крайна сметка тя е въпрос на конвенция. На мен лично ми допада схващането на Карл Попър. Той предлага демократично да се нарича такова управление, което осигурява свалянето на правителството по мирен път, т.е. без кръвопролитие. При демокрацията „социалните институции осигуряват средствата, чрез които управниците могат да бъдат отстранени от управляваните, а обществените традиции са гарант, че тези институции няма да бъдат лесно разрушени от онези, които са на власт”.
Ние виждаме, че понятията „либерализъм” и „демокрация” лежат в различни „смислови плоскости”. Оттук става ясно, че внушението на Аделина Марини за някаква еднозначна връзка на антилиберализма с авторитаризма е лишена от смисъл.
Ако под „авторитаризъм” се разбира някакъв вид еднолично управление, каквото е било налице по времето на Й. Сталин, Ким Ир Сен и Тодор Живков, то авторитаризмът наистина е несъвместим с демокрацията. Обаче отникъде не следва, че антилиберализмът води до авторитаризъм.
Приписвайки на Виктор Орбан всички земни грехове, Аделина Марини свързва неговата идеология с правния нихилизъм и олигархичното обществено устройство. Тези асоциации обаче са лишени от логика. Как би могло едно управление да бъде хем тиранично, хем олигархично? (Тук Платон сигурно се е обърнал в гроба. Подозирам, че г-жа Марини не знае автентичния смисъл на думата „олигархия”. Иначе тя нямаше да си позволи да говори за „създаване на олигархичен кръг около властимащия” по времето на „комунистическата диктатура”.) Защо авторитаризмът трябва непременно да се свърже с незачитане на закона? (Който каквото си ще да говори, но по времето на Тодор Живков в България имаше респект към закона. Друг е въпросът какви бяха законите тогава и как Народното събрание ги приемаше). Не е ясно и въз основа на кои факти нашата журналистка обвинява Виктор Орбан в незачитане на закона. Кои са незаконните неща, които той е извършил? Вярно е, че в България съществува свобода на словото, но редно ли е с тази свобода да се злоупотребява, за да се натика в „миша дупка” един душманин на чичко Сорос?
Макар че предмет на яростната атака на Аделина Марини е антилиберализмът, то никъде в пространната си статия тя не споменава за
алтернативата на либерализма – консерватизма.
Докато либералите се застъпват за разширяване на съществуващите граждански права, то консерваторите, които по дефиниция са противници на промените, са традиционните опоненти на либералите. Този пропуск в публикацията не е случаен: никой никога не е доказал, че консерватизмът в политиката и в сферата на морала е нещо лошо. Отдавна съществуват подозрения, че западната цивилизация, към която ние се опитваме да се присламчим, „не отива на добре”. Днес повече от всякога ние имаме аргументи за този песимизъм и не е нужно да си чел дебелата книга на Освалд Шпенглер, за да видиш, че западната култура бележи упадък. Причините за този упадък в сферата на духа (изкуството и моралното съзнание) са множество и според мен една от тях е именно крайният либерализъм. И тук ние отново стигаме до въпроса за идеологията на Виктор Орбан, който не е нищо друго освен един умерен консерватор. Изглежда той вижда неща, за които либералите чисто и просто си затварят очите. И ние в България, улисани в безсмислени препирни и борба за оцеляване, рядко се замисляме накъде отива светът, с който прибързано и лекомислено се свързахме по силата на „цивилизационния си избор”. Пардон – не е точно така!
Има нещо, за което уважаемият г-н Орбан трябва да ни свали шапка, и това е отпорът, който нашият народ во главе с Българската православна църква даде на т.нар. Истанбулска конвенция. Без много умуване по въпроса дали прословутите евроатлантически ценности са християнски или не, вроденият здрав консерватизъм на българина (едно от малкото му ценни качества на фона на цял поменик недостатъци) му подсказа как да действа в случая. Това беше един проблем, натрапен ни от българските либерали (сякаш си нямаме други, реални проблеми), който още веднъж ни кара да се замислим за ползата от крайния либерализъм. Ето защо ми се чини, че каквото и да говори г-жа Марини, Виктор Орбан е „наш човек” – един национален лидер, който за разлика от българските пишман патриоти вместо да се бие в гърдите и да се бори с шума по дискотеките, върши добра работа. И експертите, които къде с намеци, къде в прав текст, призовават за синхронизиране на българската външна политика с тази на Вишеградската четворка, изглежда имат право.
„Орбанистите са новите комунисти”, вестник „Сега”, 16 август 2018 г.
К. Попър, „Отвореното общество и неговите врагове”, т.1, „Златорогъ”, София, 1993, с.148,
В едно свое интервю Рой Медведев приписва специален смисъл на понятието „авторитаризъм”. Той свързва авторитаризма с режима на Л. Брежнев, при който за разлика от тоталитаризма на Й. Сталин властта не се намесва така брутално в живота на гражданите. („Западните компартии бяха недоволни, че Хрушчов развенча Сталин”, вестник „Сега”, 24 февруари 2006 г.)
В своята книга „Демокрацията” („Захарий Стоянов”, София, 2008) Бърнард Крик отбелязва, че е възможно да съществуват както нетолерантни демокрации, така и сравнително толерантни автокрации. (с.30)
