Това не е измамата на века, а обирът на века. Буржоазията протяга ръце към красивите бунтовници. Май 68-а, както всички революции в миналото, беше ритуал на посвещаване по френски, за да се подберат най-способните за влизане в кастата на елитите.

 

Сред многобройните произведения за Май 68-а, Ерик Земур представя две книги антиподи: на Анри Вебер и Дени Тилиняк.

 

И двамата бяха на 20 г. през Май 68-а. Единият беше в Париж, другият - в Бордо. Единият беше професионален революционер; другият избяга от революцията. Единият гордо афишира “бунтовната си младост”, другият се бунтува срещу всяко причисляване. Единият е Балзаков герой, безстрашен и решителен Растиняк, чийто Вотрен е приел маската на Лев Троцки. Другият е герой на Флобер във “Възпитание на чувствата”, който не взема насериозно революционната високопарност. Единият става сенатор; другият - писател. 

 

Нито един от двамата не разказва за събитията, които всички знаят наизуст. Май 68-а замени във въображението на нашите съвременници всичките ни революции от миналото. Въпреки ограниченията и слабостите си, или благодарение на ограниченията и слабостите си, двете книги повдигат част от завесата върху тази историческа измама. 

 

Анри Вебер описва детството, семейството, произхода си. Тази част обикновено е задължителен и безинтересен пасаж във всяка автобиография. За Вебер тя е съществена. Нашият автор е от семейство на полски евреи, натурализирани французи. Полски евреи, каквито бяха повечето водачи на Май 68-а. Както повечето евреи, предадени от Вишистка Франция на германците. Както повечето “комунисти от съпротивата”, заклеймени от известния “Червен плакат”. Както повечето от основателите на държавата Израел. Тази връзка не е чисто съвпадение. В “Изповедта на едно дете на века” Мюсе разказва прекрасно за болезнената пламенност на тези млади хора, родени прекалено късно, за да ръководят славните битки на Великата армия на Наполеон, и търсещи отчаяно кауза, която да ги издигне до висотата на бащите им.

 

 

По същия начин тези млади полски евреи, родени след войната, продължават през 60-те г. ожесточена битка срещу нацистите и фашистите, които са готови да си измислят, за да успокоят страданието си. Те влагат в революционната си ярост наследството на едно секуларизирано религиозно месианство и заменят Талмуда на предците си с произведенията на Лев Троцки. Последният парадокс: същото това еврейство на френските революционни лидери, шокирани от убийството на израелските спортисти по време на Олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г. от техните палестински “съюзници”, ще спести на нашата страна  кървавия тероризъм на бандата в Баадер или на “Червените бригади”. 

 

Вебер можеше да нарече книгата си “Мемоарите на един победител”. Той ни припомня онова, което сме забравили. Първият Май 68-а, този на студентите, завършил с победа: на 11 май Помпиду, завърнал се от Афганистан, отстъпва и отваря Сорбоната. Тази победа на бунтовниците е майка на всички отстъпления на държавата впоследствие пред организираните малцинства. “Няколко десетки хиляди студенти, гимназисти, млади работници му нанесоха първото поражение. Този подвиг дълбоко променяше  политическата ситуация. В сърцето на режима нещо съществено току-що се бе разбило”.

 

Еманципация на индивида

 

Съществуват два Май 68-а в рамките на студентското движение: политиците, които подготвят революцията и общата стачка, и културните дейци, които се борят за еманципация на индивида, матрица на всички движения след 68-а: феминизъм, хомосексуализъм, педагогизъм, антирасизъм, екологизъм, движенията срещу затворите и психиатрията. Окончателното поражение на първите ни спести комунистическата диктатура и гражданската война; но то проправи пътя за вторите, които доведоха докрай разпадането на всички традиционни структури, семейство, училище, Църкви, държава, правосъдие, нация, в полза на световния пазар. 

 

И едните, и другите станаха от 80-те г. “шефове” на всички места на властта и на влиянието: левите партии, висшата държавна служба, магистратурата, националното образование, медиите и културните среди. Тези два Май 68-а мечтаеха само за сливането на борбите с третия, този на работниците, и на тяхната митична “обща стачка”. Те също вярваха в началото, че са спечелили: повишение на заплатите и на социалната защита. Те не знаеха, че за тях това ще бъде Пирова победа и левичарите ще ги накарат да платят много скъпо за “дребнобуржоазния” си отказ да отидат до края на революционното приключение. 

 

Всичко ще бъде наред. Дени Тилиняк разбра най-важното: “Барикадите напомнят за онези от 1848 и 1870 година. Знаят ли те, че и в двата случая всичко  завършва по-добре за буржоазията, отколкото за бунтовниците?”. Но той греши в цялостната си интерпретация: това не е измамата на века, а обирът на века. Буржоазията протяга ръце към красивите бунтовници. Май 68-а, както всички революции в миналото, беше ритуал на посвещаване по френски, за да се подберат най-способните за влизане в кастата на елитите. Бракът на Анри Вебер с една наследница на фамилията Серван-Шрайбер, извън законната любовна история, разказана с непокътнато чувство, е символичен еквивалент на брака на Растиняк с дъщерята на банкера Нюсанжен. Посвещаване. И път за Дамаск. 

 

 

Вебер е твърде голям марксист, за да не разбере, че базата определя надстройката. Буржоазният му брак ще го накара да приеме либерализма на Токвил, Бенжамен Констан, Реймон Арон. Революционерът става либерал и се подчинява на глобализираните елити, които го посвещават. Политическото им поражение подготви тяхната идеологическа победа. Вебер ни напомня, че целта на “маоистите” е била да разрушат държавния апарат, започвайки от най-слабото звено: университета. 

 

Следва всичко: училището, правосъдието, затвора. Книгите на социолога Жан-Пиер Льо Гоф описват подробно смъртта на скъпата и стара страна, както казваше генерал Дьо Гол. 

 

Тази скъпа и стара страна, която оплаква Дени Тилиняк. Неговата книга е книга на победения. Неговата Франция беше тази на Анкетил и братя Бонифас; на д’Артанян и на Рембо. Неговият девиз би могъл да бъде: книги, жени и няколко кръстосани паса. Тази Франция, която отказа да се бори, също като Тилиняк. Като книгата му, която гасне тихо, доста преди края. Сякаш сме в прекрасния филм на Паскал Тома от 70 г. “Не плачи с пълна уста”. Пред нас е Бернар Мьоне, провинциален съблазнител с бял панталон и син блейзър. Смеем се, за да не плачем. 

 

Заглавието е на "Гласове"

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Още от категорията

За робството

За робството

През втората половина на XX в. формите на регионално робство в полза н...
Репетиции

Репетиции

Представяме ви откъси от романа "Репетиции"(1992г.) на Владимир Шаров....

5 коментар/a

Бойко Борисов на 17.05.2018 в 17:04
И Ерик Земур ли започнахме да цитираме !? Проучете първо кой е, какъв е и най-вече за какво се бори...
observer на 17.05.2018 в 20:13
На изток имахме друга 68-а. В България международният младежки фестивал, в Чехословакия бунт. И във Виетнам най-кървавите битки. В София показваха капани за американци, яма, в дъното подострени бамбукови колове. Продаваха плоча на Боб Дилън, говореха, че група чехи с дълги коси(!) дошли да провокират, били спрени на границата от милицията. Предстоеше окупация и някои, които бяха в казармата, заминаха. После ги приеха във ВУЗ направо, за награда. Илюзия и лъжа беше, че целта е била демократичен социализъм, както през 1989 комунизмът щеше да се срути като кула от карти за игра, като всяка измислена система и нашите ръководители го знаеха. У нас нямаше нищо. Малките виетнамци се биеха като никой друг. Криеха се в дупки под земята, загиваха и идваха други, с азиатска жертвоготовност. По-късно някои дойдоха да учат у нас, мънички, чернокоси, усмихнати. Бяха много различни от черните и арабите. Честни американци заснеха филми, които заради критичността си, имахме щастието да видим и ние. Като Апокалипсис сега. По-късно, с появата на видеото, се насладихме и на бълвочите с Рамбо. В Съюза имаше дисиденти, у нас не. Франция беле далеч. Такива работи.
легисти на 17.05.2018 в 20:47
"Посвещаване. И път за Дамаск." Не е ли това ироничен намек относно наложителния "брак по сметка" не толкова на буржоазното революционно копеле Вебер, колкото между новопосветената езическа църква и юдеина Савел?
До провокатора "обсервер" на 18.05.2018 в 08:51
Много какво имахме 68 година! Много не ни харесваше! А Тия дето запенено критикуваха това "имане", дойдоха на власт с видния десидент в България Ж.Желев. Какво остана след него и какво имаме сега? Каква отговорност тези критикари носят пред хората? Оказа се, че са им интересни само личните хонорари за разрухата и пустоша, който оставят след себе си! Резултат след 28 години на "реформи"- страшна духовна нищета и тотална сиромащия с непрекъснато обезлюдяване на страната! Колкото и да беше лошо на тези "честни борци" за справедливост, наречени "десиденти", на хората беше добре тогава! Тия се утвърдиха като безотговорни дърдорковци и келиперджии....
логореята на 18.05.2018 в 09:37
Хареса ми и това емблематичното за "полските евреи" - най-нарицателното в тоя дух е, че цялата американска геостратегия оттогава и до днес заложи на мантрите на един такъв, който иначе се спомина наскоро, обаче още дълго светът ще бере последствията от преекспонираните му ултрарусофобски, респ. радикалоислямофилски, прищевки.

Напиши коментар