"Замяната на визити по време на кръглата годишнина от Освобождението на България - вместо представител на страната, която е воювала за нашата свобода, да поканиш представител на страната, която е воювала, за да запази нашите земи в състава на своята държава, е ярък пример за пренаписването на историята", казва проф. Искра Баева в интервю за "Гласове" във връзка с поканата към турския президент Ердоган да посети България навръх честванията послучай 3 март.

 

- Проф. Баева, вие първа бихте камбаната, че в новите учебници по история за Xклас комунизмът е представен като по-голямо зло от османското владичество. И това съвсем основателно взриви общественото мнение. Какво ще научи непредубеденият десетокласник, прибягвайки през историята на България „от неолита до Бойко Борисов“?

 

- До голяма степен скандалът беше изкуствено предизвикан с неверни твърдения. Неверните тези са, че има голям пробив в програмите по българска история, където едва ли не „комунизмът” влизал за пръв път в училище. Тази теза се върти от времето на Плевнелиев по медиите.

 

Този бивш член на БКП положи всестранни усилия да отрече собственото си минало, да се представи като пръв борец срещу „комунизма” и с тази цел съдаде група хора, които организираха публични лекции за „престъпленията на комунизма”, направиха неформално учебно полагало със същата цел, а през последните месеци същите хора бяха наложени от политически фактори в ГЕРБ на Министерството на образованието и науката като експерти, които да контролират изработването на програмата по история на България.

 

Всъщност, периодът на социализма се изучава в българското училище от 1996 г. до ден днешен непрекъснато, при това на три равнища – в началното обучение, в прогимназията и в гимназията. Така че твърдението за пробив е невярно (сега май е модерно да се казва, че е фалшива новина).

 

Другата „победа”, провъзгласена от новите емисари, беше, че най-после са се преборили за термина „комунизъм”. Имат основание да обявят победата си, защото наистина целият период от 1944 до 1989 г. днес вече е наречен „комунизъм”. А това е комично недоразумение. Какъв комунизъм е „народната демокрация” от 1944 до 1948 г.? Какъв комунизъм е чистият сталинизъм от 1948 до 1953 г.? За комунизъм наистина започва да се говори в 20-годишната програма, приета през 1962 г., според която през 1980 г. трябваше да влезем в „комунизма”. И понеже нищо подобно не се случи, се наложи новият генерален секретар на КПСС Леонид Брежнев да измисли развитото социалистическо общество, за да отдалечи „призрака на комунизма” отвъд хоризонта. И така комунизмът си остана някъде в далечното бъдеще.

 

Затова ми се вижда смешно да го възраждаме днес, като го обявяваме за олицетворение на нашия реален социализъм. Има научно понятие за този период, формулирано от хора, които наистина изследват периода, а не играят ролята на политически цензори, и то е – държавен социализъм от съветски тип. Защото усилия за социално развитие на обществото са полагани, но не от свободно организираното гражданско общество (по Маркс), а с помощта на държавата, овладяна от управляващата комунистическа партия.

 

Що се отнася до оценката за социализма като най-мрачния период в цялата българска история, това е може би най-ярката проява на опита за политизация на образованието. Защото тя повтаря модела за намеса на БКП в историческото образование от годините на социализма – партията тогава декретира, че капитализмът е най-лошият период и по този начин представя своето управление като спасително за обществото, а всички негови недостатъци бяха извинявани с лошото наследство. Сега сякаш сме в подобна ситуация.

 

Но не бива да забравяме, че очернянето на буржоазията и капитализма беше характерно за първите две десетиления на социализма, след което започна реабилитация на професионалната история и се появиха първите сериозни исторически изследвания за тогавашното близко минало. А сега нас вече ни делят почти три десетилетия от краха на социализма, а политическият императив продължава да ни диктува да избелваме образа на настоящето като очерняме близкото минало. Това не говори добре за днешните ни политици, а и за историческата колегия, която сякаш не смее открито да заяви протеста си.

 

И накрая – какво ще научи десетокласникът от препускането през над 1300-годишната ни история за една учебна година? Страхувам се, че нищо няма да му остане в главата. Освен... и тук има една голяма надежда – тя е в учителите, които смятат професията си за кауза и са готови да направят историята близка и жива за своите възпитаници. Но в реализирането на тази кауза те едва ли ще се ръководят само от програмите и учебниците.

 

- Как така се случи, че осъмнахме с пренаписана история на България, без да се усетим? И какво е това – пореден опит за идеологизация и политизация на историята, усвояване на средства или обикновена некадърност? И ако се прави с умисъл – какво се цели?

 

-  Пак ще кажа, че някои може и да са се събудили и изведнъж да са разбрали, че историята е пренаписана, но ние добре знаем, че този процес започна още през 1992 г. Тогава, в средата на учебната година, Министерството на образованието изтегли всички учебници по история от училище и остави учителите да преподават както преценят и както могат. Веднага след това пак министерството поръча на избрани историци да напишат нещо като учебници, наречени „Записки по история”, които да заместят учебниците.

 

И така, със „Записки”, поръчани от правителството на Филип Димитров, се изучаваше историята в училище чак до 1996 г., когато са написани първите нови учебници, при това за пръв път те са алтернативни. През 1995 г. министърът на образованието акад. Илчо Димитров обявява конкурс за написването на нови учебници (това означава не само текстове като в „Записките”, а и с методическа част), като единствените указания бяха те да обхващат цялата история, включително и станалото след 1989 г., началото на прехода.

 

И тези първи алтернативни учебници – мисля че бяха одобрени три по история на България, даваха различни гледни точки за историята ни, включително и за социалистически период. Но при следващите програми и конкурси за учебници – през 2000 г. и през последните години, указанията вече бяха доста стриктни – както по заглавията на уроците, така и по термините, които трябва да бъдат използвани. Та така, бавно и полека бяха пренаписани учебниците по история, като свободата на интерпретация постепенно се стесняваше. И разбира се, целта е чисто политическа – да се наложи виждането на днешната власт за миналото. Нищо ново под слънцето.

 

- Не е ли твърде рано да се дава оценка на исторически периоди като комунизма и прехода, по които няма съгласие в обществото и мненията са поляризирани? Възможен ли е обективен разказ за най-новата ни история?

 

- Не, не е рано, никога не е рано да се пише история, защото описването на миналото никога не свършва. Всяко поколение дава своята гледна точка за миналото и по този начин предлага своята истина/истини и това е хубаво. Колкото повече гледни точки има за едно събитие, толкова по-добре можем да го опознаем.

 

Чисто обективна и „единствена истинска история” просто няма, защото историята се прави от хора с различни цели, пише се от хора с различни виждания, а всички ние сме субекти и имаме своя гледна точка. Затова можем да се доближим до обективността, само ако се запознаем с колкото се може повече различни гледни точки и сме склонни да ги видим и чуем, а не да налагаме само своята. При това този по-общ принцип не се отнася само за най-новата ни история, а за всички периоди. Нима не продължават и до днес острите спорове за Стамболов, за Стамболийски, за битките в и около ВМРО, да не говорим за Самуил или за произхода на (пра)българите например.

 

Така че не само може, а и трябва да пишем историята на социализма, а и на прехода. Но не и да мислим, че това е окончателната истина и да се опитаме да я налага ме другите. Днешните наши писания за нашата история говорят колкото за описваното минало, толкова и за нашето време, за това какво сме търсили и намирали в миналото. И ще бъдат използвани от бъдещите историци и като извори. Така, както днес четем и използваме „Строителите на съвременна България” на Симеон Радев – разказ на очевидец, който ни е показал и скритите кътчета на историята (клюката, без която много моменти не могат да бъдат обяснени), онези, които не можем да намерим в документите.

 

- Как ще се отразят поколенческите и идеологически разминавания в оценките за най-новата ни история върху децата? С други думи – ако бабите им описват положителните страни на предишния строй, а в училище им го представят като връх на човешкото зло – как ще се ориентират за истината?

 

- Не мисля, че разминаванията се нещо лошо, тъй като по-интелигентните деца по този начин сами ще научат разликата между официалната история и личната, идивидуалната точка, ще се научат на критично мислене. Така ще бъдат принудени сами да търсят истината, ще разберат, че не бива безкритично да се доверяват на чуждото мнение, налагано им отгоре.

 

Признавам, че ние сме минали през този етап, когато учехме история, в която не вярвахме, и търсехме други, алтернативни източници на информация. Истината не е лесно нещо, постигането й е трудна работа и това не е лошо. От малки децата трябва да се научат да търсят и да се борят за истината.

 

- Като историк приемате ли приравняването на комунизма към фашизма и националсоциализма?

 

- За мен това е политическа теза, ще се изразя още по-конкретно – политкоректна, родена в еуфорията от края на Студената война. Победителите в Студената война се чувстват свободни, а и задължени, да осъдят победения противник и в идейно отношение. И най-въздействащият подход е да го приравнят с най-лошото от близката история – фашизма и националсоциализма.

 

Ни най-малко не искам да защитавам или отричам престъпленията, извършени в Съветския съюз и в бившите социалистически страни, но няма как да се съглася с приравняването на комунизма като идеология с фашизма и националсоциализма. Най-малкото защото комунизмът залага на интернационализма, на класовата борба, на освобождаването на експлоатираните, докато фашизмът и националсоциализмът залагат на крайния национализъм, на стремежа към световно господство на германската нация. Това е точно обратната идеологическа насоченост.

 

Съвсем друг е въпросът как прекрасните цели на комунизма се реализират на практика след Октомврийската революция в Сталиновата държава. Тук е дълбокото разминаване между теорията на комунизма и практиката на социализма, за която споменах в началото.

 

Същевременно, не може да не се признае, че има и общи неща между фашизма и социализма – в държавната организация, в еднопартийната система, в стриктното организиране на обществото и т.н. Така че има подобия, но все пак комунизмът като идеология не е довел да световна война, защото целта му е революция, а не завоевателна война както е при фашизма и приложението му в германския националсоциализъм.

 

- В хода на дебатите около новите програми по история се появиха медийни заглавия от типа „БСП си иска партизаните в учебниците“. Трябва ли да „изхвърлим“ партизанското движение от историята, само защото се свързва с БСП?

 

- Очевидно фактът, че партизанското движение е инспирирано от комунистите и несъмнено е свързано с началото на Германо-съветската война от 22 юни 1941 г., е изиграло роля в желанието то да се изтрие от историята. И отново виждаме не опит да се разяснят историческите факти, а да се извърши механична замяна – изчезва партизанското движение, а на негово място идва горянското движение. А тъй като и двете са част от българската история, честният подход е да присъства и едното, и другото, за да се види цялата пъстрота на нашата история, различните гледни точки, истинските политически борби.

 

Вместо това имаме пак изчистена политически правилна гледна точка за историята – виждането на днешните победители. Но, както показва историята - победители са временни, местата лесно могат да се разменят. Затова е добре да познаваме цялата история, а не само удобната й половина.

 

- Защо се допуска политиката да вземе връх над историческите факти в новите учебни програми по история и има ли външни влияния върху образователния процес у нас? Не е тайна, че от години ДПС, която е проводник на определени чужди интереси, оказва силно влияние върху системата, текат пари от чужди фондации...

 

- Изглежда желанието на управляващите, независимо кои са те, винаги е било да се оглеждат в огледалото на историята и да виждат себе си там в героична роля. Затова не вярвам, че ще излезем от този омагьосън кръг – на политическа намеса в историята. Те винаги го правят там, където могат – в образователната система, която зависи от политическата воля на управляващата партия/партии.

 

Единственият случай в годините на прехода, когато това не беше дадена палитическа насока, беше при акад. Илчо Димитров, но това беше по-скоро епизод, отколкото правило. И все пак това беше правителство на БСП, наследник на провалилата се през 1989 г. партия и чувството за вина още беше силно – така си го обяснявам. За ДПС не мога да кажа как влияе върху образователната система, тъй като единственото, от което се интересува, е „възродителният процес”, а той е в учебниците от 1996 г.

 

- Навремето социалистическите учебници си поставяха за цел да формират нов тип човек, закърмен с идеалите на социализма и безрезервно предан на Партията. Това завърши с крах. Какъв тип човек целят да формират сегашните учебници?

 

- Да, тогава образоватената система имаше и възпитателни функции, докато след 1989 г. се отказа от тях. Превърна се само в образователна институция. Не зная доколко това е добре, съмнявам се. Защото едновременно с идеалите на социализма тогава се пропагандираха и идеите на хуманизма. Докато сегашната т.нар. деидеологизация доведе до отказ от каквито и да било идеали, до налагане на консуматорството като правило в обществото, а всичко то превърна човека в консуматор на материални стоки, човек, който не мисли и не се нуждае от духовни блага.

 

Възпитанието остана само за семейството, а като имаме предвид колко семейства осъществяват връзки само дистанционно, защото родителите са принудени в чужбина да търсят препитание за семействата си, трябва ли да се изненадваме от моралния срив, който изживява днешното българско общество. И отново ще повторя – твърде много зависи от живата връзка между младите хора и учителя. Той може да им вдъхне високи идеали, а може и да ги научи как по-успешно да консумират. Въпрос на желание, ценностна система и нагласи.

 

- Историята сочи, че диаболизирането на определени исторически периоди поражда нездрав интерес и дори симпатии към тях. Да не се окаже, че днешните пламенни „антикомунисти“ зорлем ще направят комунизма симпатичен в очите на младите?

 

- Не зная какви ще бъдат резултатите днес, но си спомням изживяното от моето поколение – единствената истина за миналото, която ни налагаха тогава, ни накара да престанем да вярваме на всичко официално и да търсим истината другаде. До такава степен, че повярвахме безрезервно на западната пропаганда, след което ни си наложи трудно и болезнено в годините на прехода на свой гръб да разберем, че не всичко, което са ни разправяли в годините на социализма, е било лъжовно и не всичко, което ни внушаваше западната пропаганда, е истина. Така че предполагам, че и днешните млади могат да потърсят алтернативната истина. Такава тенденция вече забелязвам у някои младежи, бунтуващи се против повсеместното днешно лицемерие.

 

- Историята е особено хуманна наука, защото учи човечеството как да избегне грешките от миналото. Идеологическата злоупотреба с нея не ни ли подготвя за неизбежна катастрофа, ако приемем, че в миналото е нашето бъдеще?

 

- Съгласна съм, че история е хуманна наука, преди всичко защото се занимава с действията на хората. Но основната й функция е да ни предпреждава за грешките от миналото. А политиците обикновено са толкова уверени в себе си и своята истина, че не търсят съветите и предупрежденията, идващи от историята. Но, все пак, надявам се, че бъдещето ни не се определя само от политиците, че историята не се учи само в училище от училищни програми и орязани учебници, че животът е по-силен и ако има воля за борба и за бъдеще, българският народ ще намери своя път. Ако пък не...

 

- С историята е свързана и една важна годишнина, която отбелязваме тази година - 140 г. от Освобождението на България. Каква символика съзирате във факта, че навръх честванията през март българският премиер кани у нас турския президент Реджеп Ердоган на помирителна среща с ЕС, но не и руския държавен глава Владимир Путин, който представлява Русия - нашата освободителка?

 

- Имам политически и исторически отговор. Политическият е, че за нашия много популярен, харесван и хвален сред ръководителите на ЕС премиер политиката е по-важна от историята. Усилията му да играе ролята на посредник между ислямизираща се Турция и затруднения от процесите в Близкия изток ЕС го карат да прави всякакви компромиси, например да не спазва правата на човека, като връща на Ердоган политически бежанци. Тази роля е толкова важна за него, че не забелязва колко е неадекватно да бъдеш посредник между една общност, към която формално принадлежиш, и външна сила – можеш да играеш такава роля, само ако си външен и на двете страни. С други думи, не се чувстваш истинска част от ЕС. Всъщност по този начин Бойко Борисов влиза в ролята на Тодор Живков, който няколко пъти се опитва да замени Брежнев в неудобни ситуации.

 

Историческият ми отговор е, че тази замяна на визитите по време на кръглата годишнина от началото на модерната ни държава – вместо представител на страната, която е воювала за нашата свобода, да поканиш представител на страната, която е воювала, за да запази нашите земи в състава на своята държава, е ярък пример за пренаписването на историята.

 

Натрапващи се исторически паралели...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Седем дни в Иран

Седем дни в Иран

"Иран наистина е сътворен от човешката ръка в борба с природата. Гледк...

26 коментар/a

БРАВО на 23.01.2018 в 12:54
Проф. Баева затапи с отговорите си всички, които надуха вовузелите, че за първи път се учи "комунизмът". Бедата е в това, че нито един журналист не беше проверил какво, в кой клас се учи. И те като папагали повтаряха това, което им бе спуснато. Но иначе са големи борци за истината. БРАВО НА БАЕВА!
Sin на 23.01.2018 в 13:13
Чърчил е написал 6-томна история на Втората световна война, в която най-подробно разказва за всяка операция и за всяка държава, засегната от нея. Той е очевидно най-информиран, а след войната е прегледал и доста архиви на вражеските и не толкова страни, които архиви дават много допълнителни информации почти за всяка операция. А освен това става Нобелов лауреат по литература, след войната ! И чудна работа - той не е чувал за партизанско движение в България. Защо ли ? За Гърция, Югославия, Италия всичко му е станало ясно, а за т.нар. БГ партизани изобщо да не напише нито ред ! Странни хора са некомунистите !
Am for Bul на 23.01.2018 в 13:17
Забелязва се значително изоставане в промиването на мозъци в тази балканска страна. Надяваме се с новите учебни програми -това да се преодолее. Готови сме да подкрепим всеки борец за демокрация и граждански права от нашата експортна листа. Пари има -действайте!
Още едно "Браво" на 23.01.2018 в 14:28
март 14, 2017 Павел Матев - И вече не си спомняме за Маркс „Философите само по различен начин са обяснявали света, задачата обаче е той да бъде изменен.“ - Карл Маркс И вече не си спомняме за Маркс И вече не си спомняме за Маркс. Забравихме го като вехта дреха. Потъна епохалният му глас. При нас остана само неуспехът. Човешко е! - би казал просто той. Природата така ни е създала, че паметта познава и покой, без паузи живее капиталът. Той не признава нито срам, ни грях. Над свети идеали се надсмива. Историята има страшен смях, но тя блуждае без Локомотива. Той не е притча, ни окаян фарс, а точно проверена аксиома… На запад още изучават Маркс. Покрайнините вече не го помнят. Павел Матев Някога Мерсия Макдермот е написала: "Какво печели тиранинът, ако една земя след петстотин години на робство и унижение ражда не народ от роби, а мъже като Васил Левски?" А сега трябва да се питаме: "Какво печелим, когато зачертаваме това, с което трябва да се гордеем?"
Cicero на 23.01.2018 в 14:35
Чорчил, който по едно време е искал да удави Германия в отровни газове, едва ли е най-обективният източник по отношение ВСВ или ПСВ.
До Sin на 23.01.2018 в 14:36
"Чърчил е написал 6-томна история на Втората световна война, в която най-подробно разказва за всяка операция и за всяка държава, засегната от нея." Брех, маа му стара! А какво ИЗОБЩО пише за България в нея? Като имам предвид известното му изказване "България - сателит на фашизма. Народ, който си честити банята и бръсненето, не заслужава никакво добро отношение!", дълбоко се съмнявам в добросъвестността му.
Sin на 23.01.2018 в 15:57
Чърчил пише за България не много, но важно. Според него България е единствната страна, посрещнала и изпратила гермнците с цветя. Той е броял 9 български дивизии и съвсем не ги е подценявал. Стремял се е да вкара Турция на страната на Англия във войната, но се е боял, че българите могат да попречат. Както и станало. Българската войска е била стационирана на турската граница и Турция е останала неутрална. Забележителното е, че Чурчил е питал Сталин и той е потвърдил, че веднага ще обяви война на България, ако тя се намеси срещу Турция. Броейки силите на Тито и Михайлович в дивизии, смятайки отношенията в Гърция между ЕЛАС и правителството в изгнание отново в дивизии, виждайки тези 9 български дивизии, за него е било изключено да не види партизански сили, ако ги е имало в България. Той е пратил офицери за свръзка при БГ комунистите, както и във всяка почти друга държава, засегната от войната, но за партизански сили в България никъде не пише. Той не се занимава по принцип с дребни акции и диверсии, каквито безспорно е имало навсякъде - Франция, Югославия, Италиа и пр. Т.е. и да е имало някакви партизани в България, те са били пренебрежими като фактор.
В. Николова на 23.01.2018 в 16:13
" - Да, тогава образоватената система имаше и възпитателни функции, докато след 1989 г. се отказа от тях. Превърна се само в образователна институция. Не зная доколко това е добре, съмнявам се. Защото едновременно с идеалите на социализма тогава се пропагандираха и идеите на хуманизма. Докато сегашната т.нар. деидеологизация доведе до отказ от каквито и да било идеали, до налагане на консуматорството като правило в обществото, а всичко то превърна човека в консуматор на материални стоки, човек, който не мисли и не се нуждае от духовни блага. Възпитанието остана само за семейството, а като имаме предвид колко семейства осъществяват връзки само дистанционно, защото родителите са принудени в чужбина да търсят препитание за семействата си, трябва ли да се изненадваме от моралния срив, който изживява днешното българско общество. И отново ще повторя – твърде много зависи от живата връзка между младите хора и учителя. Той може да им вдъхне високи идеали, а може и да ги научи как по-успешно да консумират. Въпрос на желание, ценностна система и нагласи." Коментарът който Гласове ми изтри преди два дни беше точно със същия смисъл като на професор Баева . Това е бедата на нашето време . Живях до 15 г в "комунизъм: и знам как беше , знам какви учители сме имали и какво сме правили ние децата "жертви" на комунизма .Аз ще му предам на малкия ми син какво е било ..и по дяволите ..беше спокойно, нямаше наркотици, не знаехме що е това гей и не виждахме клошари бъркащи в кофите за боклук за къшей хляб
Тарильома на 23.01.2018 в 17:07
Къде в 6-те тома на "Втората световна война" Чърчил "най-подробно разказва за всяка операция и за всяка държава, засегната от нея"? Най-подробно разказва за битки вторични фронтове водени от САЩ и Великобритания като тези за Мидуей, Салерно, Коралово море и Гуадалканал, Иво Джима, Бирма и т.н. Не е успял да узнае за източния фронт, където битките са с десетки пъти по-мащабни и интензивни?! Скриването на голяма част от истината, което прави Чърчил, е лъжа, Нищо чудно, че Оруел с "1984" е също англичанин, той е видял това, което описва, не само в сталиновия Съветски съюз, но и във Великобритания също. Джордж Оруел: „Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила.“ „Големият брат те наблюдава.“ „Който владее миналото, той владее и бъдещето. Който владее настоящето, владее миналото.“ Оруел и Чърчил ги няма, това което Оруел казва остава валидно, и то с каква сила. Това, което Чърчил пише е илюстрация как лъжата се налага като истина, Чърчил е плодовит служител в министерството на истината на Оруел.
Sin на 23.01.2018 в 17:34
И това е довод: понеже Чърчил е англичанин, като Оруел !?!?, то и той е като героят на Оруел !?!? Иво Беров: " Няма доводи срещу малоумието.".
В. Петрова на 23.01.2018 в 18:11
До познавачите на българската антифашистка съпротива: На кого е кръстена гара "Томсън"? И за чии отрязани глави са давали награда от 50 000 лв. ?
бай Петко на 23.01.2018 в 18:14
Малко оф-топик: дори професионалисъ като проф. Баева се подлъгва да нарече Симеон Радев "очевидец" на описвания от него период. А всъщност големият манипулатор и масонски пропагандист Радев е роден 1879, така че събитията 1880 - 1890 се развиват, докато той е невръстно дете. Дори по убийството на Стамболов той е едва 15-годишен, а и в това време си учи в Битоля. Но - безспорния талант на разказвач, с употребата на минало несвършено наистина могат да заблудят някого, че "Строителите" са писани от очевидец "вътре в събитията", а не служат за пропаганда на определена политическа кауза...
шива на 23.01.2018 в 19:06
До Тарильома . Не знам уважаемий от къде черпиш сведения ,коя битка по време на Втората световна война е важна или маловажна. И кой фронт е "първичен и ,кой вторичен" . Това последното е просто исторически уникум. За сведение; Битката при остров Мидуей е ,НАЙ -ВАЖНАТА ,СЪС СТРАТЕГИЧЕСКО ЗНАЧЕНИЕ БИТКА по време на Втората световна война. Чети бре човек ,сега има от къде.
Тарильома на 23.01.2018 в 19:08
Оруел: Невежеството е сила.
шива на 23.01.2018 в 19:38
Така е ,така е Тарильом.НЕВЕЖЕСТВОТО Е ВЕЛИКЕА СИЛА. И не по Оруел , По Иван Вазов уважаемий.

Напиши коментар