Американските избори: Парите, скандалите и още нещо (част V)

VII. Парите, скандалите и още нещо

Когато трябвало да се кандидатира за конгресмен, Ейбрахам Линкълн събрал от приятели двеста долара. От тях изразходвал седемдесет и пет цента, а останалите върнал.

През 1893 г. Уилям Маккинли все още не бил погледнал към президентския пост, но имал значителни лични дългове. Тогава известните бизнесмени Марк Хана и Андрю Карнеги го спасили от банкрут. Три години по-късно, вече в условията на президентска кампания, Марк Хана извадил за нея 100 000 долара!

При втората си номинация Удроу Уилсън поискал финансова подкрепа от Хенри Форд. Автомобилният магнат му отговорил, че няма излишни пари, но ще се погрижи всеки продаден автомобил да бъде придружен с препоръчително писмо в негова подкрепа. Възмутеният държавник споделил сред своето обкръжение: „Патриотизмът на Форд се заключава в броя на продадените му коли”.

От времето на Гражданската война мнозинството бизнесмени традиционно подпомагат Републиканската партия. При представително проучване, проведено през 1986 г. сред висшите управляващи на 500-те най-големи корпорации, е потвърдено, че около 80 % са привърженици и сътрудничат на републиканците. През същата година техните предизборни комитети събраха в своите фондове 185 милиона долара, а тези на демократите – „скромните” 35 милиона. Представителите на едрия капитал изпитват към републиканците много по-голямо доверие поради важните различия в електоралните бази на партиите. Демократите са близко свързани с работническата класа, национално-етническите малцинства и либералните кръгове на интелигенцията. 

Твърди се, че най-много бизнесмени са влизали в правителствата по времето на Дуайт Айзенхауер, включително прословутият Чарлз Уилсън, останал в историята с крилатата фраза „Това, което е добро за „Дженерал Мотърс”, е добро и за Америка”. 

В следващите години видни меценати на републиканците са Дейвид и Нелсън Рокфелер, като последният достигна дори до поста на вицепрезидент по време на мандата на Джералд Форд. Други знаменити фигури, стоящи финансово зад тази партия, са председателят на съвета на директорите на компанията „Пепси Ко” Доналд Кендъл, владеещите мажоритарния дял в „Дженерал Дайнамикс” от семейство Краун, основателят на „Хюлет-Пакард” Дейвид Пакард…

Дълго време „финансов патриарх” на Демократическата партия е Авърел Хариман. През 60-те и 70-те година на ХХ век твърде многочислени са привържениците на демократите от средите на юристите в Ню Йорк и Вашингтон /Кларк Клифорд, Сайръс Ванс, Пол Уорнке, Теодор Соренсен, Джоузеф Калифано/. Неслучайно голяма част от тях получават отговорни държавни постове. На този фон изключението потвърждава правилото. Робърт Макнамара тъкмо станал член на Републиканската партия през 1960 г., а пък победителят в изборите Джон Кенеди взел, че го включил в екипа си като министър на отбраната. Той останал на този пост и при Линдън Джонсън, а през 1968 г. сменил военния ресор с този на международните финанси. Робърт Макнамара заема поста президент на Международната банка за възстановяване и развитие повече от тринадесет години.

На 12 януари 1991 г. Конгресът санкционира започването на операция „Пустинна буря” в Кувейт. Изправени пред необходимостта да се оттеглят, иракските войски подпалват над 700 петролни кладенеца. По предварителни оценки е изчислено, че преодоляването на щетите ще възлезе на милиарди долари. По това време министър на отбраната е Ричард Чейни, а сравнително неизвестната компания „Халибъртън” спечелва поръчката за възстановяване функционирането на нефтените съоръжения. 

През 1992 г. САЩ изпратиха свои въоръжени сили в Сомалия в рамките на операция „Връщане на надеждата”. След като спечели близо 110 милиона долара от военните действия в Сомалия, „Халибъртън” прибра скромните шест милиона от операция „Поддържане на надеждата” в Руанда и отново скочи до 150 милиона при осъществяване на акцията „Подкрепа на демокрацията” в Хаити.

За неинформираните назначаването на Ричард Чейни за генерален изпълнителен директор на „Халибъртън” през август 1995 г. изглеждаше необяснимо поради липсата на практически опит в бизнеса. Тези, които познаваха Чейни, го описваха като скучен, даже посредствен. Псевдонимът, даден му от тайните служби, е „Задна седалка”. 

През септември 1998 г. „Халибъртън” се сля с „Дресър Индъстриз”, фирмата, в която навремето Джордж Буш-старши е получил първото си назначение. Това превърна „Халибъртън” в най-голямата компания за услуги в областта на добива на петрол в света. В списъците на доставчиците на Пентагона „Халибъртън” се изкачи от седемдесет и трето до осемнадесето място, като петте години преди идването на Ричард Чейни ѝ бяха донесли 1,2 милиарда долара, а петте години на неговото управление – 2,3 милиарда долара. Тези разкрития бяха направени от Дан Брайди и публикувани в авторитетния британски вестник „Гардиън”. Нещата обаче не свършиха дотук. Когато Ричард Чейни стана вицепрезидент през 2001 г. „неговата любима компания” получи поръчка за построяване на хиляда затворнически килии в Гуантанамо на стойност 52 милиона долара, а малко по-късно и за създаването на военните бази Баграм и Кандахар в Афганистан за 157 милиона долара. Апотеозът бе при строежа на „Бондстийл” в Косово, която включва изцяло нови пътища, водоснабдяване, жилищни сгради, хеликоптерно летище и затвор. 

Без съмнение намирането на разнообразни способи за привличане на финансови средства в предизборни кампании е твърде важно. Според разкритията на списание „Нюзуик” при второто си кандидатстване за президент Уилям Клинтън е разрешил да бъдат канени известни публични личностни за преспиване в спалнята на Ейбрахам Линкълн в Белия дом срещу заплащане. Говори се, че само Стивън Спилбърг е оставил 210 000 долара за една нощ. Другият добре развит способ е платеното посещение на президентското крило на Белия дом. 

През 2004 г. един срещу друг в президентската надпревара се изправиха Джордж Буш-младши и Джон Кери. Действащият президент набързо извади близо 200 милиона долара, докато неговият съперник имаше на разположение около един милион лични средства и се наложи да ипотекира къщата си срещу заем от 6,4 милиона долара. Публично известно е, че Джон Кери разчиташе на своята съпруга, която френският вестник „Либерасион” определи като „мощно тайно оръжие, но труден за опазване експлозив”. Мария Тереза е дъщеря на заможен португалски лекар, като е израснала в Мозамбик и учила в Република Южна Африка и Швейцария. Като преводач в службите на ООН в Женева, се запознава и омъжва за Джон Хайнц III – сенатор републиканец от Пенсилвания и наследник в известната агрокомпания, която в целия свят асоциират основно с кетчупа „Хайнц”. Когато съпругът ѝ загива през 1991 г. в самолетна катастрофа, тя става наследница на състояние от 600 милиона долара. Връзката ѝ с Джон Кери е от края на 1992 г., когато се срещат в Рио де Жанейро. 

Известни са множество предизборни и следизборни скандали, но все пак трябва да откроим някои от тях. 

В чл. II, параграф 4 от Конституцията на САЩ е предвидено, че президентът, вицепрезидентът и всички висши държавни служители се отстраняват от длъжност, ако бъдат подведени под отговорност по реда на импийчмънт. В досегашната история има само два подобни случая. Към президента Андрю Джаксън са отправени общо единадесет обвинения, като двете са свързани със Закона за периода на служба, приет през 1867 г. и забраняващ на президента да отстранява членове на правителството без съгласието на Сената. Впрочем президентът умишлено уволнява военния министър Едуин Стантън с желанието да види каква ще е реакцията на Върховния съд. Вместо това той попада под заплахата от импийчмънт. Парадоксално е, че президентът е републиканец, но е спасен с единодушната подкрепа на демократите, към които се присъединяват и седем сенатори от Републиканската партия. По този начин резултатът е 35 „за” срещу 19 „против”, т.е. един глас не достига за постигане на двете трети, нужни за отстраняване от длъжността. 

Както е добре известно, вторият прецедент се разигра при скандала за сексуалната връзка между Уилям Клинтън и Моника Люински. След сложни комбинации отново не бе постигнато необходимото мнозинство от две трети и президентът оцеля. В края на 2000 г. той се споразумя с прокуратурата за преустановяване на всякакви по-нататъшни действия спрямо него. Загуби адвокатски права в щата Арканзас, но не бе заличен от списъка на адвокатите.

Кой е Уорън Хардинг? Според известния политически наблюдател Уилям Уайт „обикновен тъпан, биещ на всеки час, който не създава мелодия и не прави музика”. Спечелва убедително президентските избори през 1920 г., въпреки че е малко познат на нацията. Назначава на възлови постове своите близки приятели /Хари Доуърти – министър на правосъдието, а Албърт Фол – министър на вътрешните работи/. Политическата корумпираност и кариеризъм им донася прозвището Бандата от Охайо. Съвременниците характеризират Хардинг с три думи „хазарт”, „пиене” и „жени”. Внезапната му смърт през август 1923 г. е обвита в мистерия.

През 1934 г. Демократическата партия спечелва убедително всички избори. Популярността на Франклин Рузвелт сред редовите избиратели е толкова голяма, че понякога единственото тяхно искане към съответния кандидат е обещанието му да подкрепя президента. „С цялото си сърце и душа съм за Рузвелт” –  това са първите думи на бъдещия сенатор Хари Труман в предизборната му кампания. Той е креатура на бизнесмена Том Пендергаст. Последният остава известен с изказването: „Наричат ме бос. Всъщност това означава само, че имам приятели и първо – ти правиш нещо за хората, а после те правят нещо за теб”.

Франклин Рузвелт цени своя вицепрезидент Хенри Уолъс и желае да бъде с него и при следващата кандидатура през 1944 година. Едновременно с това, консервативните демократи от южните щати заплашват, че ако Хенри Уолъс отново бъде номиниран, ще се отцепят. Разбира се, въпросът не е за самата личност, тъй като добре информираните среди знаели, че Франклин Рузвелт едва ли ще доживее до края на поредния си мандат.

На Националния конвент на Демократическата партия през юни 1944 г. в Чикаго залата била пълна с привърженици на Хенри Уолъс и изглежда не можело дори да се помисли за опит да бъде прокарана кандидатурата на друг човек. Била обаче задействана утвърдената вече от години схема на „задимените стаи”, вследствие на което Хари Труман заел втория пост в държавата. Той далеч не бил подготвен за такава мисия. През есента на 1944 г., излизайки заедно с него от Белия дом, негов приятел му казал: „Обърни се назад и погледни. Много скоро ти ще живееш тук”. Отговорът бил лаконичен: „Страхувам се, че ще бъде така”.

През лятото на 1972 г. няколко лица са случайно заловени, докато се опитват да демонтират електронни подслушвателни устройства в предизборния клуб на Демократическата партия, намиращ се в известната сграда „Уотъргейт” във Вашингтон. Първоначално инцидентът е потулен и Ричард Никсън получава своя втори мандат, но от началото на следващата година „примката” започва да се затяга. Държавното обвинение иска разпит на няколко души от екипа на президента, но той отказва, като се аргументира с баналната фраза „привилегия на изпълнителната власт”. По-късно става ясно, че в кабинета на Ричард Никсън в Белия дом са правени записи на всички негови разговори. Изправен пред пряката заплаха от импийчмънт, той освобождава трима от най-близките си съветници и предава лентите със записите за сенатско разследване. Нарастващото обществено възмущение принуждава Ричард Никсън на 9 август 1974 г. да стане първият президент на САЩ, който подава оставка. Неслучайно неговият наследник Джералд Форд го амнистира за всичко извършено по време на мандата му. Другите обаче са осъдени и влизат в затвора. 

В предизборните кампании по традиция има много непозволени удари и това е блестящо описано от Марк Твен във фейлетона „Кандидат за губернатор” от края на ХIХ век.

Новото столетие показа още по-съвършени методи за манипулации и обработване на общественото мнение.

През 1964 г. сенаторът от Аризона Бари Голдуотър е номиниран за кандидат на Републиканската партия. В този период доминират крайно десните сили в нея, за да може бившият президент Дуайт Айзенхауер да бъде квалифициран като „предан и съзнателен агент на комунистическия заговор”, а Джон Кенеди и Линдън Джонсън като носители на „вируса на комунизма”. Тази ситуация предопределя особената скандалност на цялата предизборна кампания. Медийните специалисти на Демократическата партия намират някои остри послания. Лозунгът „Вие от цялото си сърце чувствате, че Голдуотър е прав” е трансформиран във „Вие с цялото си сърце чувствате, че той не е с ума си”. Изразът „Голдуотър е най-подходящият за президент” пък придобива вида „Голдуотър може да бъде президент само на един универсален магазин”. Направени са и подходящи телевизионни клипове. Ето съдържанието на един от тях: малко момиченце яде сладолед, а женски глас му разказва, че от опитите с ядрено оръжие в атмосферата децата умират, но има един човек с фамилия Голдуотър, който гласувал против тяхната забрана. Докато тече текста се засилва пукотът на гайгеров брояч, след което енергичен мъжки глас призовава да се гласува за президента Джонсън, тъй като само той може да предотврати глобалната ядрена война. 

Резултатът на 3 ноември 1964 г. е достатъчно показателен – 42 милиона гласа за Линдън Джонсън срещу 26 милиона за Бари Голдуотър.

Кандидатът на демократите през 1972 г. Джордж Макгавърн загуби битката за президентския пост поради предложението му за увеличаване на данъците за наследствата и за печалбите от „игрите на щастието”. Той реагира съвсем разумно: „Сигурно всички си мислят, че ще спечелят от лотарията”. Всъщност в рамките на мръсната игра неговите противници изпращаха на митингите му тълпи от хипита и наркомани, за да го дискредитират пред порядъчните граждани. 

През 1976 г. Едмънд Мъски, също от Демократическата партия, бе натрапчиво обвиняван, че два пъти е бил арестуван за хомосексуализъм. Четири години по-късно Едуард Кенеди бе стопиран не само от синдрома „Чапакуидик”, но и от постоянно тиражираните скандали с алкохолизма на тогавашната му съпруга Джоан. 

При кандидатстването в президентската кампания през 1984 г. Уолтър Мондейл си избира за втори човек в тандема жена – Джералдин Фераро. Специалистите твърдят, че по този начин той иска да удари с един куршум „три заека” – гласовете на католиците, жените и италианците. Ход, който макар и добре разчетен, не довежда доникъде. Противниците спретват едно скандалче около нередностите с плащането на данъците от съпруга на госпожа Фераро и ефектът се загубва.

През същата година сенаторът от Колорадо Гари Харт стана любимец на младото крило в Демократическата партия и надеждите към него постоянно нарастваха с приближаването на следващата президентска кампания. През май 1987 г. бяха публикувани снимки, които документираха напускането му в малките часове на нощта жилището на манекенката Дона Райс и той се оттегли безславно от надпреварата. По този повод писателят Гор Видал заяви, че много по-полезно би било кандидат-президентът да си признае връзката с една красива жена и дори да спечели дивиденти от това, отколкото да бяга панически от бойното поле.

Една от най-шумните афери по време на управлението на Роналд Рейгън стана достояние на обществеността през 1986 г. под наименованието „Иран – контри”. Схемата бе относително проста – парите от доставения от Иран петрол да бъдат използвани за закупуване на оръжие за противниците на правителството на Никарагуа. Едва през 1992 г. бившият министър на отбраната Каспър Уайнбъргър и някои от приближените му бяха осъдени. По време на „епохата Рейгън” бяха разкрити и подкупите на министъра на правосъдието Едуин Мийз, и съмнителните сделки с ценни книжа на други висши функционери.

В продължение на дълги години изследователите приемаха, че най-спорните президентски избори са тези от 1888 година.

Проведените през 2000 г. обаче се превърнаха в политически трилър. Разликата между пряко подадените гласове за Джордж Буш-младши и Албърт Гор в национален мащаб бе по-малка от половин процент. В крайна сметка решаващи се оказаха двадесет и петте гласа на щата Флорида в избирателната колегия. Стигна се до ръчно преброяване на бюлетините. Наблюдатели от страна на двете партии бяха бившите държавни секретари Уорън Кристофър /демократ/ и Джеймс Бейкър /републиканец/. Според техните изявления са липсвали сериозни изборни нарушения. Все пак основната драма се разигра в окръг Палм Бийч – традиционна крепост на демократите във Флорида, където деветнадесет хиляди бюлетини бяха обявени за невалидни. По стечение на обстоятелствата през 2000 г. губернатор на Флорида бе Джеб Буш – брат на републиканския кандидат Джордж Буш-младши.

След загубата в изборите Албърт Гор се оттегли от активна политическа дейност и посвети вниманието си на изследване на глобални проблеми. През 2007 г. той и експертното звено към ООН за климатичните промени получиха колективно Нобеловата награда за мир.

Изборите през 2000 г. бяха отбелязани и от още няколко знаменателни събития – Хилари Клинтън спечели сенаторски пост от Ню Йорк. За първи път в Горната камара на Конгреса бе избран покойник, тъй като кандидатът от щата Мисури Мел Карнахън загива в катастрофа няколко дни по-рано. Поради липса на време за технически промени неговото име е запазено в бюлетините и вследствие на голямата популярност като бивш губернатор на щата той получава мнозинство. Тук е мястото да направим едно кратко лирично отклонение. Според първоначалния текст на Американската конституция /чл. I, параграф 3/ сенаторите биват избирани от законодателните събрания на отделните щати. Едва с приемането на XVII добавка през 1913 г. е предвидено прякото гласуване от населението. Това обаче не се оказва панацея. Предвид дългия мандат /шест години/ при възникване на вакантни места в Сената, не се провеждат частични избори, а губернаторът на съответния щат определя кой ще изпълнява функциите. Това дава широка възможност за подмяна на вота, тъй като не е задължително новите сенатори да бъдат от същата партия, от която са техните предшественици. В цитирания малко по-горе случай губернаторът на Мисури назначи съпругата на покойника и по този начин вероятно остана най-близо до желанията на избирателите. 

Следва продължение

Първата част можете да прочетете тук

Втората част можете да прочетете тук

Третата част можете да прочетете тук

 Четвъртата част можете да прочетете тук

---------------------------

Маргарит Ганев е роден през 1959 г. в гр. Попово. От 1991 г. е главен секретар на Българската асоциация по международно право, а от 2010 г. член на Изпълнителния съвет на Асоциацията по международно право – Лондон. Заместник-председател на Националния организационен комитет на Седемдесет и петата световна конференция по международно право в София – 2012 година. От 2004 г. е член на българската национална група в най-стария международен правораздавателен орган – Постоянния арбитражен съд в Хага. Съставител на издадения през 1995 г. сборник с политически мисли и афоризми „Изречено-останало”.