Първата световна война. Политическият дискурс - 5 част

Първата световна война. Политическият дискурс - 5 част
В спомените си Лойд Джордж определя като „щастливо стечение на обстоятелствата”, че Великобритания е вкарана във войната от пацифистки настроения либерален кабинет, а консерваторите, ратуващи за решително противопоставяне с Германия, са били в опозиция. Но за да установи политически консенсус, правителството на Аскуит е принудено да направи и допълнителни концесии на консервативната опозиция. То се отказва от кандидатурата на Ричард Холдейн за военен министър, подозиран от пресата, че има прогермански симпатии, и се спира на неутралната кандидатура на генерал Хорацио Хърбърт Кичънър.

 

Решено е и да се отложи влизането в сила на вече гласуваните закони за самоуправлението на Ирландия и за ограничаване на правата на Църквата в Уелс. На тази основа още през август либерли, консерватори и лейбъристи подписват пакт за политическо примирие. Но редица въпроси, като въвеждането на задължителната военна служба, промишлената мобилизация на работниците и степента на намеса на властта в икономиката, си остават нерешени и обект, къде на скрито, къде на открито противопоставяне между партиите.

 

Но безспорно войната налага значително отклоняване от обществените норми и свободи, съществували допреди нейното избухване. Още в първите ѝ дни е приет Закон за защита на кралството, който отменя неприкосновенността на личността и въвежда цензура върху печата. На правителството е предоставено правото да установява контрол върху всички материални активи, които могат да имат отбранително приложение. Наложени са определени забрани, които може да звучат донякъде абсурдно днес, но тогава са били възприети като напълно адекватни - забранена е продажбата на бинокли, паленето на огън на открито, храненето на диви животни, употребата на високоалкохолни напитки и др.

 

И макар мерките да са в дисонанс с либералните нрави, това, което афектира обществото, е ходът на самата война. Позиционната безизходица на Западния фронт звучи в ушите на англичаните като една депресираща със своята монотоност сводка, изпълнена единствено с тежки човешки загуби и липсата на всякаква переспектива за успех. Когато се добавя и провалът на морската експедиция в Галиполи, вярата, че правителството е в състояние да осигури победата, започва да помръква.

 

За намиращите се в номинална опозиция тори става непоносимо да подкрепят власт, която и самите те подозират, че е неефективна по отношение на мобилизацията на вътрешните ресурси и в задаването на печеливша стратегия на военните действия. Ако до средата на май 1915 г междупартийният консенсус е все пак налице, то неговите основи се оказват крайно нестабилни.

 

Началото на атаката срещу правителството е инициирано от консервативната преса. На 14 май излиза статията на полковник Репингтън в „Таймс”, където дефицитът на снаряди е представен не само като „виновник” за провалената атака на хребета Обер, но и за постоянните тежки загуби, които търпи британската армия на Западния фронт. Отзвукът от статията е огромен, защото тя все пак дефинира определен проблем, чието преодоляване поражда надеждата за изход от създалата се ситуация. Или поне така си мисли публиката. Последицата е, че се затвърждава убеждението, че правителството не е направило всичко необходимо, за да екипира армията, в резултат на което по бойните полета се лее безсмислено английска кръв.

 

Няколко дни по-късно в Daily Mail са отправени обвинения в същия смисъл конкретно срещу военния министър Кичънър. Същия ден, вероятно усетил наближаващата буря, но воден от свои мотиви, подава оставка помощник военноморският министър адмирал Фишър. Той атакува директно своя шеф Чърчил, че е изложил на риск флота, хвърляйки го срещу Дарданелите, без да е осигурил подкрепата на сухопътни войски. Три дни по-късно мнозинството от консервативните депутати решава да предизвика открит парламентарен дебат по въпроса за военната политика на кабинета.

 

Премиерът Аскуит усеща, че губи почва под краката си. Дори и да запази парламентарното си мнозинство, ако торите излезат в открита опозиция, той не ще може да удържи подклажданото от тях обществено недоволство. А и по регламент през 1915 година трябва да се проведат редовни избори и за да бъдат те отложени до след приключването на войната, е необходим общопартиен консенсус. Което го кара да действа мълниеносно и той показва, че ако не се е оказал подготвен да играе ролята на национален лидер, то като политически играч е все още на необходимата висота.

 

Хърбърт Хенри Аскуит - министър-председател на Великобритания в периода 1908-1916 г

 

След блицразговор с Бонар Лоу, на 18 май той отправя официална покана до консерваторите да сформират коалиционно правителство. С което поема политическата инициатива и прехвърля „топката” в полето на собствените си опоненти. Ако последните предпочетат да останат в опозиция и поемат курс към провеждането на избори в условията на война, то върху тях ще се стовари обвинението, че са жертвали националните интереси, преследвайки собствените си тяснопартийни изгоди. Самият им лидер, Ендрю Бонар Лоу, не се чувства сигурен да поеме браздите на управлението в подобна обстановка, което извежда Аскуит на победната права. В съществуващите условия той не само запазва премиерския си пост, но и съхранява практически всички важни министерства за партията си.

 

В новия кабинет либералите контролират 12 министверства, консерваторите – 8, и е вкаран един представител на лейбъристите - Артър Хендерсън поема образованието. На Чърчил е отнето военноморското ведомство и е преместен на една чисто синекурна длъжност в изпълнителната власт, от която скоро самият той се отказва. Затова пък е повишена ролята на бившия финасов министър Лойд Джордж.

 

Той оглавява новосъздаденото министерство на военното снабдяване, което упоритият уелсец с много енергия и талант ще превърне както в механизъм за радикално повишаване на английската военна мощ, така и в трамплин за собствената си политическа кариера. Не може да се каже същото обаче за Аскуит. Спечелил политическата битка, неговият имидж ще продължи перманентно да се руши. Банкрутът му ще настъпи чак след година и половина, но ще му остане утехата, че той е осигурил немалък период на стбилност, жертвайки не само собствената си репутация, но и тази на оглавяваната от него Либерална партия.

 

Отново за разлика от Франция, примирието в Уестминстър не задава някакви твърди рамки на общественото съгласие. Обединеното кралство е все пак многонационална държава, а и не витае усещането, че врагът е „пред портите”. Част от напреженията, съществували отпреди войната, продължават да тлеят, като специално ирландският проблем предстои да избухне в значим пожар. Една част от ирландците проявяват солидарност към военните усилия, които се изискват от гражданите, но друга част смята, че моментът е изключително подходящ, за да се освободят от властта на Лондон. Но в първите месеци на войната изглежда, че проблемът губи от своята острота. Същото може да се каже за синдикалните борби и суфражисткото движение. Тяхната готовност да се впишат в новия дневен ред, който стои пред държавата, показва, че те са по-скоро част от системата, отколкото нейни антагонисти.

 

Вглеждането в определени конфронтационни полета сякаш скрива от погледа рамките на цялостната трансформация, която изживява английската нация. Изразяваща се основно в загърбването на либералните ценности, станали неуместни пред силуета на немската заплаха. Мигновено бизнесът се съгласява да се превърне в част от военната икономика, на инвеститорите се отнемат вложенията в чужбина, на потребителите е зададена норма на цените и количеството на продуктите, които могат да си закупят, на работниците е казано къде, как и за колко трябва да работят, на аристокрацията е отнето чувството за изключителност, а политиците са лишени от възможността да артикулират с най-важния си инструмент - делничното злободневие. Всичко това няма как да не е пораждало изблици на гняв, но той си остава изолиран в собствените тесни рамки и ще избие на повърхността едва след края на войната.

 

Само така може да си обясним как власт и общество започват свободно да артикулират с инструмента на репресията. Още на следващия ден, след като Англия влиза във войната, е установен специален надзор върху лицата от немски произход. На 32 000 от тях предстои да бъдат интернирани на о. Ман следващата година, като реакция на потопяването на кораба „Луизитания”. А погромите, които тълпите в множество градове ще извършат над тяхната собственост, ще бъдат възприети като изблик на патриотичен гняв. А обществеността ще продължи да бъде заложник на налаганото ѝ внушение, че страната е проядена от германски шпиони. И ще се търсят все нови и нови начини за затягане на вътрешния режим. А всъщност английското контраразузнаване успява още в началото на войната да обезглави реално действащата германска агентура, която Берлин така и никога не успява да възстанови.

 

Спорно е доколко съществуващата напрегната атмосфера действа мобилизиращо на обществото, но си остава неоспорим факт, че кралството успява почти от нищото да изгради една солидна сухопътна армия, на която предстои да изиграе ключова роля в постигането на крайната победа за Антантата. Войната заварва Англия с редовна армия от едва 6 пехотни и 14 териториални дивизии в метрополията, чиито мобилизационни резерви едва достигат половин милиона човека. За новоназначения военен министър Кичънър не е тайна, че с тези сили страната му не може да играе някаква сериозна роля в конфликта. А той е един от малкото военни в Европа, които очакват войната да се проточи дълго - поне до 1917 г.

 

Но в песимизма му се корени и шанс да бъдат създадени пълноценни сухопътни сили. И то на база запазване на доброволния принцип за рекрутиране в армията. Още в първите дни на войната той отправя апел към британците да се запишат като доброволци и резултатът надхвърля и най-смелите му очаквания. Само за август 1914 г са набрани 200 000 човека. Правителството, местните власти и частни организации подемат мощна рекламна кампания, за да доразвият стартиралия процес, вследствие на което кандидатите са много повече, отколкото съществуващата военна инфраструктура може да поеме. Няма нито оръжие, нито сграден фонд, нито офицери, които да бъдат ангажирани за тази „Нова армия”. Но това не спира порива. Дороволците се настаняват в палатки по градските паркове, първоначалните упражнения се водят с дървени макети на пушки, а за „офицери” са определени хората с по-високо образование или занимавали се с управление на персонал. Резултатът е, че към края на 1914 г. вече са сформирани напълно 18 пехотни дивизии, а други близо 40 са в процес на изграждане.

 

„Опашка” за записване на доброволци

 

Ако Кичънър е смятал, че „Новата армия” ще се нуждае от двугодишна подготовка, преди да е готова да се сражава срещу германците, то самото развитие на бойните действия принуждава нейния създател да я вкара много по-рано в боя. За да предпази от рухване не толкова самия Западен фронт, колкото съюзническата солидарност. За французите става все по-нетърпимо да носят основната тежест на боевете и те поставят резонния въпрос за по-равномерно разпределяне на военните усилия между двете страни.

 

В Лондон и без това се страхуват, че Франция може да рухне под тежестта на стоварилите ѝ се изпитания, и също стигат до извода, че трябва да усилят значително т.нар. Британски екпедиционен корпус. Още през октомври 1914 г. са изпратени нови 7 пехотни дивизии, а към март следващата година тяхното число на Западния фронт достига до 29. Към този момент от първоначално изпратените 6 пехотни дивизии, екипирани с професионални войници, не е останало практически нищо.

 

За да стане възможно лавинообразното нарастване на английската армия, основен принос има оглавеното от Лойд Джордж министерство на военното снабдяване. В началото то разполага само с 3-ма чиновници, но за кратко време се превръща в своеобразен щаб на военната икономика, който успява да концентрира все по-голяма мощ в ръцете си. За да може промишлеността да задоволи ненаситните нужди на войната, страната е разделена на 12 зони, като е направена пълна инвентаризация на индустриалното оборудване. Което спомага да се определят слабите места в отбранителната индустрия и да се търсят пътища за тяхното преодоляване.

 

Освен насочването на значителни финансови ресурси към частния сектор, Англия разширява значително производствената база на държавните предприятия. Още през 1915 г. в района на Лийдс е построен изцяло нов завод с персонал от 16 000 човека.[1] Като цяло бройката на заетите в отбранителната индустрия през първата половина на войната е съпоставима с тази във Франция - 700 000 души.

 

Свързани текстове: 

http://glasove.com/categories/na-nov-glas/news/pyrvata-svetovna-vojna-politicheskiyat-diskurs-4-chast

http://glasove.com/komentari/43269-militarizmyt--duh-i-materiq-1

 

[1] Дейвид Стивънсън. Историята на Първата световна война.

Коментари

Напиши коментар

Откажи