На границата

На границата
По върховете на Пирин още има сняг, а при нас, долу, е вече пролет. След студената и дълга зима и аз съм закопнял за слънцето, и на мен ми се иска да се протегна към него – като тополите в горичката на хълмчето отсреща. Покрай пътя притичва пременено в бяло дръвче, след малко друго. А по брега на Струма се виждат рибари, окото се спира на чудесни местенца, ех, ако нямахме концерт...

Фотография: Виктория Цветанова, vikiilubodiaries.blogspot.bg 

 

Шофьорът ни е приказлив, аз също, отсрещните коли приветливо примигват с мигачите си, докато се разминаваме. В бусчето е уютно, момичетата на задната седалка се опитват да дремнат, но разговорът е интересен и скоро се отказват. Говорим за какво ли не, би помислил човек – истински екскурзианти. Слънцето блясва и се скрива. Или по-скоро ние му обръщаме гръб на завоя. В колата е прохладно, но навън е топло, даже много. Усеща се, че скоро ще стане и горещо. А понеже сме тръгнали към Петрич, известен с рекордните си високи температури, предварително се притеснявам дали ще има климатична инсталация в залата. 

 

Никога не съм свирил в този град и през годините даже избягвах да идвам насам – имах непоносимост към глупостите на режима: граничните зони, проверките за открит лист, телените мрежи. Нали родният ми град Русе се намира също на граница и макар и „братско”, градчето Гюргево на румънския бряг така си и остана напълно непознато за мен. С учудване четях в романа на Иван Вазов „Нова земя” как героят късно вечерта наема лодка, за да прекоси Дунава. Защото е изпуснал последното корабче за деня, което пътува между двете страни, почти като трамвай. 

 

Сега шофьорът ни разказва как постоянно пазарува в Гърция, като познавач говори за островите по крайбрежието, минаването на територията на съседната държава за него е нещо съвсем нормално. Думата граница вече се е прибрала в естественото си значение, несвързано непременно с престъпление. И за щастие никой вече не я употребява заедно с такива нововъведения в езика ни като „нарушител” и „невъзвращенец”. 

 

Звъни телефонът, питат кога пристигаме и къде да сложат пианото.

– Ние ще го нагласим – отговаряме, – нали по съвместителство сме и сценични работници. 

Новите ни приятели Станислав и Милена са организаторите на концерта. Със Станислав се запознахме наскоро, но не знаех, че живее в Петрич. 

– Бяхме миналата седмица на концерта ви в София и много ни хареса – обади се преди месец той. – Искате ли да дойдете да свирите и в нашия град? 

 

Уговорихме датата, след това подробностите. И ето, вече пътуваме към южната граница на страната ни. Челото ми удобно се е настанило в просторния багажник, до него е кутията с цигулката. Зад мене Калина тихичко обсъжда нещо с Лили. Лили е пианистката на състава и нейният инструмент е неизвестното в концерта, така нареченият хикс, както учехме в математиката. Ще го разберем едва когато пристигнем и опитаме пианото. Тогава ще определим и програмата, имаме достатъчно репертоар, за да импровизираме: 

– Но Бах ще свирим, нали? – пита Лили.

– О, да. И Сицилианата, непременно... Дано да са успели да се свържат с акордьора.

 

Домакините ни се притесняват малко, за първи път организират концерт. Но се справят блестящо. Създали са структурата, необходима за едно такова събитие, което се организира без подкрепа от официалните институции, само с личното участие на заинтересувани хора. Посрещат ни на площада, цялото семейство е заангажирано. Двете дъщерички тичат насам-натам, развълнувани от събитието. Навън е по петрички горещо, но в читалището няма нужда от климатик, а трябва даже да запалим калорифер, зимата трайно се е настанила в залата. Дано успеем да я стоплим поне с музика.

 

 

Читалище "Братя Миладинови", Петрич

 

Пианото вече е на сцената, току-що докарано от Пловдив. И е съвсем в ред, хубаво пиано (трогателен подарък за читалището от неизвестен дарител!). Настаняваме се, репетираме – бързо идва времето на концерта. „Колко се е променила страната ни – си мисля въодушевен, докато гледам пълната зала, – значи и така може, когато хората поискат!” Представям с няколко думи младите си колеги, авторите, пиесите. Свирим с удоволствие, в програмата са автори като Бах, Хайдн, Равел, Сен-Санс... Изглежда и за публиката е истинско изживяване, след края на програмата концертът продължава още и още... Вече в ресторанта, споделям, че това е едно от най-хубавите преживявания в дългогодишната ми концертна дейност. Какичките си играят с децата. „Кога пак ще дойдете?” – питат те. Обещаваме, в топлата пролетна вечер и след концерта всичко изглежда възможно. Разделяме се пред хотела. Над нас е надвиснала планината, струва ми се, че чувам в тъмното как тайнствено шумолят листата на прочутите кестенови гори. Да имаше как още сега да тръгнем нагоре! 

 

Но вместо към Беласица на сутринта потегляме обратно за София.

 

– Не искате ли да се отбиете поне на Рупите, съвсем наблизо е? – предлага Милена. И ние се поддаваме на изкушението, да усетим още един път излъчването на това странно място. Преди години, когато за първи път дойдох тук, Баба Ванга беше още жива и даже беше седнала отвън, на пейката пред къщата си. Наоколо нямаше никого и ми се прииска да отида да си поприказваме. После се засрамих, нали при нея идваха страдащи хора с молба за помощ. А аз нямах никакви особени трудности. И се отказах. Сега местността е туристическа атракция, но си е запазила очарованието. Все така гореща блика водата от изворите, а над тях мълчаливо бди планината – вулкан, като че ли се взира в неясното бъдеще. И само Баба Ванга я няма да ни го разкрие. 

 

Впрочем и без предсказанието на прочутата ясновидка съм сигурен, че скоро ще се върнем – да се изкача на билото на Беласица наистина е отдавнашна моя мечта и не искам да изпусна тази възможност. Докато сме още тук, бързам да се уговорим, пресмятам дните и датите на концертите си:

– Може след Еньовден – предлагам. 

– Но веднага след това, за да използваме магията на нощта – шегува се Станислав и прелиства календара, – пада се неделя... Дано само не е много горещо, нали тогава започва лятото! 

 

На 25 юни, към 4 часа следобед, когато пристигаме в подножието на Беласица, термометърът показва 34 градуса на сянка. Но ние само минаваме през града и веднага попадаме в гората, колата бавно поема нагоре. Духа лек ветрец и дърветата от двете страни на пътя приветливо ни кимат. Отварям докрай прозореца на джипа, упоително е уханието на липа, кестен и акация ведно. За първи път виждам цветовете на кестеновото дърво, изглеждат ми като странно тропическо цвете. Спираме на хижата, тя е по-високо в планината. Разположена е на обширна поляна, по нея тичат и играят деца. В беседката работници приключват деня с изстудена бира.

 

Фотография: Виктория Цветанова, vikiilubodiaries.blogspot.bg 

 

Оставяме багажа и веднага тръгваме към местната забележителност – Водопада, до края на деня има още много време. Пътечката е удобна и приятна, изглежда като малка разходка, но веднага се вижда – вече сме в планината. Грамадни широколистни дървета се катерят по стръмните склонове, всяко се опитва да надмине другите в стремежа си към небето. Протягат се нагоре, нагоре... А до тях старците – възлести, с изсъхнали клони, но все още живи, стоят непоклатимо на мястото си: 

– Ех, наборе, наборе – погалвам кората на един такъв симпатяга. 

– Да, да, иска ви се! – смее се Калина. – Много сте млад за него. 

– По-скоро е от поколението на дядо ви – преценява сериозно Лили и бързо брои годините на съседния дънер, – този например е поне на 150!

 

Фотография: Виктория Цветанова, vikiilubodiaries.blogspot.bg 

 

А слънцето любопитно наднича през пролуките на клоните и в сумрака на гората се усмихва на запотените мъничета, тръгнали да „покоряват” планината. То си е и за смях, ако наистина се замислим за истинското значение на думата. Сигурно и ти, читателю, си се сещал, че ходенето пеш, покрай многото ползи – здравословни и естетически, много бързо те кара да осъзнаеш собственото си място в мирозданието. Няма как да си мислиш за превъзходството на човека над природата, докато с труд местиш краката си по нанагорнището. И няма по-добро училище по скромност от изкачването на някой стръмен връх. 

 

Но това ние ще правим утре, а днес заедно с домакините ни Станислав и Милена се наслаждаваме на спокойната вечер на полянката пред хижата – и много вкусно, и уютно, и сърдечно. Отдолу запъхтян идва колоездач и присяда при нас, след него друг. В малкия град всички се познават. А са и от една компания, след работа обичат да се изкачат до хижата с колелото, обикновената вечерна разходка тук:  

– Да не бяха тези комари! – оплаква се Милена. – Само мен ли хапят?

Наистина, около нас се чува жужене, но за човек, израснал като мен край Дунава, да има комари означава облаци от тези животинки:

– Че къде ги виждаш? – недоумявам аз и механично се пляскам по челото. – А, този ли?

 

Фотография: Виктория Цветанова, vikiilubodiaries.blogspot.bg 

 

Нощта постепенно размива очертанията на дърветата. Нашата малка групичка притихва. Далече от светлините и шума на града усещаш по-добре единството с природата, ставаш част от нея. Забързани, една през друга се показват звездите и смигат приятелски на малката ни групичка. Като че ли ни подканят да тръгнем по-скоро. Търсим Млечния път, нали и ние сме част от него. А ето там и Голямата мечка, благосклонно наведена над планината, сочи накъде ще вървим утре.

 

На сутринта, рано-рано, ни очакваха вече пържените филийки и чаят, а кой турист ще се откаже от такова лакомство. Запознаваме се с водача ни Максим, познавач на планината, и потегляме нагоре по изровения горски път. За да успеем за един ден да се качим до горе и да слезем, ще минем част от пътя с джип, твърде голяма е разликата във височината. Още е рано и гората излъчва прохлада. Прочутите кестенови дървета са навсякъде, приветливо шумолят с клоните си. Между тях се открояват старците гиганти, мълчат, затворени в спомените си. А избилият наоколо храсталак немирно се закача с нас, протяга любопитно клони към колата, опитва се да надникне и през прозореца.

 

Бавно напредваме, водачът ни разказва за „зоните”, показва ни местата на минали премеждия, Беласица си е истинска планина, със сигурност може да бъде и негостоприемна, особено през зимата. Пътят постепенно се изкачва. Нашият домакин Станислав и докторантките Лили и Калина са седнали отзад и на всеки завой се скупчват ту в едната, ту в другата страна на джипа. Това, че планината сближава хората, отдавна се знае. Но сега откриваме, че сближаването е функция и от капризите на терена – интересен извод, може да е и с приносен характер към туристознанието.

 

След един остър завой излизаме на открито и спираме за момент пред бившата застава, която в новото време се е превърнала в симпатична хижа. Малко по-нагоре, на миниатюрна полянка, се намират изоставените и полуразрушени постройки на летен детски лагер. Непосредствено след него са започвали телените мрежи. Максим си спомня за едно от момиченцата, на което са забранявали да играе с другите деца извън лагера, защото баща му живее в Гърция. „След няколко години тя все пак мина границата и отиде при него въпреки мрежите и минните полета” – казва той.

 

 Фотография: Виктория Цветанова, vikiilubodiaries.blogspot.bg 

 

Излизаме от гората, истинското приключение като че ли едва сега започва. Вече наистина оценяваме възможностите на мощния джип. Пътят ни води нагоре, някъде там е връх Конгур, вторият по височина връх на Беласица. Почти на билото сме, гледката е невероятна и поради дългото изкачване през гората – неочаквана. Просторно, и при това синьо, без нито едно облаче небе – отваря ти се душата и ти идва да литнеш: „Да – потвърждава Станислав – оттук тръгват да летят с парапланер.” И скромно споделя и своя летателен опит, разбира се, с инструктор.

 

В подножието на върха оставяме колата и тръгваме пеша. Времето е просто чудесно – топло, но все още не горещо, подухва и ветрец. Зад нас е Огражден, в подножието му едно до друго са се подредили селцата. Някъде далеч се виждат високите части на Пирин и на южната му съседка Славянка. Вече сме най-горе. На мястото, на което сега стоим, са били загражденията, замалко да се спъна в ръждясалата бодлива тел. И нали споделих какво си мисля за не толкова отдавнашните времена – отмъстително я настъпвам и минавам в чужбина.

 

Не усещам никаква разлика, наоколо е същата трева, и гледката е същата, и мащерката пак така упойващо мирише. Само някакво странно съоръжение, напомнящо за вишка, и малко по-долу изоставената миниатюрна сграда, сигурно заслон при лошо време за гръцкия пост, напомнят за дългогодишната граница между диктатурата и свободния свят. От наша страна на върха няма нищо. Извън всяка логика, българските граничари не се страхуват от нахлуване, а са пазели с километри навътре в нашата територия. За да контролират множеството гранични зони. Врагът, заради когото се е охранявала така строго границата, не идва отвън, най-големите страхове на властимащите бяха да не би недоволното население да тръгне „да бяга”, т.е. да си търси късмета по света.

 

Фотография: Виктория Цветанова, vikiilubodiaries.blogspot.bg 

 

Беласица е като че ли създадена за гранична планина (дано само не ми се разсърдят поклонниците на идеята за „България на три морета”), тя стои на юг наистина като стена. Жалко, че през вековете на никого не му е трябвало да строи крепости по нея. Не че тук не са се случвали събития, някои от тях наистина трагични. Но са малко материалните свидетелства за това. А винаги е добре да можеш да покажеш на чуждестранните туристи някакви развалини. И ако няма такива, можеш и да си ги измислиш. Напоследък доста сънародници се поувлякоха в този занаят. За щастие още не са стигнали до Беласица. Планината изглежда странно пуста, може би защото е далеч от обичайните туристически маршрути. Или дългогодишните забрани и гранични зони все още стоят в съзнанието на сънародниците ни? За нас това е чудесно. Не срещаме никого, а и никой не ни трябва. Толкова е спокойно и красиво! Гората е някъде долу, а стръмните склонове са обрасли с висока трева. Вървим по пътя, който следва билото, не се виждат никакви други следи от човешка дейност. Слънцето вече е над нас и започваме да усещаме южната му мощ. А ни предстои и качването на първенеца Радомир.

 

Фотография: Виктория Цветанова, vikiilubodiaries.blogspot.bg 

 

С известно опасение поглеждам от време на време към застрашително надвесения над нас склон, докато водачът ни търси пряката пътечка, която води до върха. „Да, тук е” – казва той и тръгваме да се изкачваме по почти незабележимата пътечка. Т.е. да покоряваме, нали? Крачим бавно, но и хитро поспираме, уж, за да се огледаме, но същевременно и да си поемем дъх. От всяко място гледката е различна. Просторният язовир под нас се е разлял нашироко, като праисторическо водно чудовище е обхванал с пипалата си околните хълмове. Гръцките селца по бреговете му са потънали в мараня и по-скоро се досещаме за тях. Някъде там ще е и морето. Обичайната шега на пътеводителите, че от почти всеки по-висок връх на Балканите при хубава видимост може да се види Бяло море, важи и за тук. Но ние сме вече горе и разбира се, не успяваме нищо да видим. Но и без това гледката е толкова хубава, че не ни остава време да тъжим.

 

Върхът е тревист, има и къде да полегне човек на меко, да усети упойващата миризма на билките. На Радомир, както следва, стои и пирамидка с указана височината: от нашата страна е 2029 метра. А комшиите са я пресметнали на 2031, написано е на гръцки от другата страна на същия камък. Случват се такива работи и в междудържавните отношения, да сме на различно мнение със съседите. И даже в нашето твърде консенсусно време – да не успеем да се споразумеем за някакви си 2 метра. Но кой знае защо, това сега не ни тревожи. Ние сме на върха и очите ни не могат да се наситят на гледката.

 

Усещането е като при висока планина: по-близо си до небето, отколкото до живота долу – и в буквалния, и в преносния смисъл. Забравяш делничното, някаква особена празничност те изпълва. Не зная как е при теб, читателю, но аз много трудно се разделям с върховете, на които съм се качил. И сега се радвам, че се бавим със слизането, май че и на никого от нашата групичка не му се тръгва. Всеки е извадил телефона си и споделя с него възторзите си от гледката: „Нека още малко да поостанем, а не трябва ли и да се снимаме заедно?”. Ето кога със съжаление се сещаме, че сме сами в планината – няма кой да ни направи задължителната в миналите времена обща снимка-спомен.

 

 Фотография: Виктория Цветанова, vikiilubodiaries.blogspot.bg 

 

Слизането е по-лесно, макар че вече е обедно време и направо си е горещо. А вече сме и гладни, и жадни. Но единствената чешмичка по пътя ни е разрушена. Гребвам малко от локвичката, такава вкусна и студена вода, наистина, жалко! „От земетресението сигурно са се разместили камъните” – предполагат домакините ни. На никого не му се иска в този миг да си мисли, че някой може нарочно да го е направил. Пътят е обрасъл, между тревите откриваме и току-що цъфнала мащерка. Научавам от водача ни, че има много видове, наистина, като че ли тукашната има малко по-различни листенца. Слагам китка от нея в джобчето на ризата, да отнеса със себе си част от високопланинския аромат на Беласица.

 

Връщаме се по познатите коловози и отново имаме много поводи да се възхитим от майсторството на шофьора ни. Обратният път е не по-малко вълнуващ от качването, завоите като че ли даже са се увеличили и сближават още повече пътуващите на задната седалка.

В бившата застава вече ни очакват:

– Я, професорът ще пие бира? – учудват се в един глас Лили и Калина.

– Само да не вземете да ме издадете, да не се разчуе.

 

Първата наздравица е с благодарност за нашите нови приятели, на които дължим чудесното преживяване. Пожелаваме си и други такива срещи, наоколо е пълно с почти непознати планини, останали в забрава през десетилетията.

 

Жадни сме, посягаме към втората бира. Ами да, нали трябва да пием и за музиката, която ни събра.

 

Говорим си и за току-що преминалия празник на Йоан Кръстител, по нашенски Еньовден. Сигурно и на свети Йоан трябва да благодарим – и за нашето ново приятелство, и за тези вълнуващи дни. 

 

След обеда поемаме надолу през гората. Става даже хладно. Свикнали с ослепителната синевина на небето, тук ни се струва даже мрачно. Тайнствени местенца се появяват и остават зад нас в гъсталака. Странични, неизследвани още пътечки мамят погледа. Но следобедните сенки на големите дървета сочат неотклонно пътя към хижата. Вече сме наблизо и сладникавият дъх на цветовете на кестените отново се смесва с аромата на късната липа и акацията. На поляната се разделяме със съжаление с нашите приятели, Станислав и Максим продължават надолу, а ние имаме още малко време да се сбогуваме с планината.

 

Не сме планирали нищо, но изглежда магията на най-късата нощ продължава да действа. Не след дълго удобно пътуваме за София с колата на приятел на домакините ни. Навън все още е горещо и климатикът ни помага да се отпуснем. Уморени сме, отзад момичетата сигурно искат да си починат. Но разговорът е интересен, а новият ни приятел рецитира и свои стихове. Даже настигащата ни градушка не може да ни развали настроението. Точно минаваме под някакъв мост и спираме под него, за да изчакаме, смеем се, че късметът продължава да е с нас: 

– Вижте, вижте, дъга – сочат момичетата, – даже двойна. 

 

Слънцето отново се е показало. А срещу него цялото небе е обхванато от пиршеството на цветовете – от празничното и тържествено червено до замисленото синьо-виолетово. Докато се въртя, за да не изпусна нещо от гледката, от джобчето на ризата ми се подава стръкче мащерка и палаво се закача с мен, гъделичка ме по брадичката. Изваждам букетчето. И уханието изпълва колата...

 

 

Разказът на проф. Николов е писан за "Гласове"

За илюстрации са използвани снимки на Виктория Цветанова от блога http://vikiilubodiaries.blogspot.bg 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • B66

    13 Авг 2017 10:48ч.

    Прекрасно написано! Поздравления за автора на текста и хубавите снимки!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи