Предисторията на скандала е добре известна, макар демократите да страдат от амнезия. Вицепрезидентът Байдън взе активно участие в логистиката на преврата в Украйна през февруари 2014 г. Това всъщност беше отмъщението на Обама за унижението от Путин в Сирия през есента на 2013 г.
В разгара на безредиците, в прословутия изтекъл телефонен разговор („F*ck the EU”) на заместник-държавния секретар Виктория Нуланд с посланика на САЩ в Киев, последният я моли: „Да опитаме да привлечем някоя международна личност да дойде да помогне да го акушираме това нещо“. Иначе превратът може да се провали! И тя обещава: „Съливан (вицепрезидентският съветник по националната сигурност) дойде директно при мене и каза, че имаш нужда от Байдън, и аз му казах: сигурно, утре... Байдън е навит.“
Нищо чудно, че след успеха на преврата Байдън става неофициалният „цар“ на Украйна: назначава премиери, магистрати, шефове на парламентарни комисии. Съчетава, както се оказва – по стар обичай, политическото влияние с личния си бизнес. Синът му Хънтър е назначен за член на борда на най-големия украински газов холдинг „Бурисма“, собственост на олигарха Николай Злочевски, със заплата 50 хиляди долара на месец.
Когато украинският главен прокурор Шокин започва разследване за корупция срещу холдинга, самият Байдън, както по-късно чистосърдечно се хвали на пресконференция, натиска президента Порошенко да уволни прокурора „за шест часа“, като го заплашва, че ще спре един милиард кредитни гаранции от САЩ за Украйна. Самият Шокин даде ясни като слънце показания по случая в рамките на друго дело и те бяха публикувани в края на миналата седмица.
Постмайданска Украйна се оказва истинско Елдорадо за семействата на демократската върхушка. По същото време Девън Арчър, колега на Хънтър в инвестиционната фирма „Роузмонт Сенека“ и близък приятел на заварения син на държавния секретар Джон Кери – Крис Хайнц, също постъпва „на работа“ при Злочевски. Постъпва и самият Хайнц, но по-късно се отдръпва: семейство Кери явно е по-способно на морална рефлексия – или елементарно благоразумие – от семейство Байдън.
Тези факти бяха изнесени и от „Уолстрийт джърнъл“, който също съобщи, че до 2014 г. украинският олигарх Виктор Пинчук е най-големият спонсор на фондация „Клинтън“ (с над десет милиона долара дарения) и че неговият „клиент“, депутатът в Радата Сергей Лешченко, дал на демократите компромата за Пол Манафорт, шефа на предизборния щаб на Тръмп.
Публикуваният миналата седмица разговор на Тръмп с украинския му колега Зеленски от юли т.г. не подкрепя твърдението на демократическото ръководство, че Тръмп склонявал чужда държава да се намеси в изборите в САЩ в 2020 г., нито че е заплашвал със санкции. Това, което се чува там, е обикновена молба за правна помощ за разследване на действия на Байдън, които очевидно биха били престъпления и в САЩ, и в Украйна, ако се докажат – например подбуждане към насилствено сваляне на президента Янукович и търговия с влияние. Демократите страдат от пълна слепота по отношение безобразията и корупцията на своите.
Новата им истерия срещу Тръмп не само няма да има шанс за успех дори и колкото предишната – за „руската връзка“ – но ще рикошира и ще нанесе тежък, може би фатален удар на самата демократическа върхушка. Истерията е много тежка. Дори прогресивният сайт „Интерсепт“, с големи заслуги за информирането около Ед Сноудън и Джулиан Асанж, сега дава трибуна на ексцентрични демократически активисти, кълнящи Тръмп, че използвал таен коварен софтуер, за да държи в тайна телефонния си разговор със Зеленски – това след публикуването му. Други се тюхкат, че не целият текст на разговора бил разкрит, защото те били го прочели на глас за 10 минути, а той продължил 30 минути – всъщност с превод и мънкане. Държавният секретар Помпейо се оплака, че демократите в Конгреса притискали чиновниците му да нарушават закона, като доносничат срещу Тръмп.
Така беше и с доклада на Робърт Мълър – месеци, след като той тури чертата на „руската връзка“, демократите, както казват американците, отказваха да приемат „не“ за отговор, не примиряваха с действителността. Дори заболелият от сърце Бърни се присъедини към хора за импийчмънт. От демократическите кандидати засега само Тълси Габърд се дистанцира от истерията срещу Тръмп.
Междувременно и Зеленски падна жертва на американските „либерални“ медии, които го прекръстиха „Моника Зеленски“ и в последните дни буквално го разсипаха от подигравки, и то на долнопробно, жълто равнище. Предизборното разцепление между фракциите „Тръмп – Зеленски (тук се „подразбира“ и Путин)“ и „Байдън – Порошенко“ е необратим факт. Под неговия знак явно ще премине и президентската кампания догодина, освен ако Байдън не бъде ретиран, за което засега няма сериозен шанс, и втората следизборна битка на разбитите демократи срещу Тръмп.
Украйна е случайна „колатерална“ жертва на вътрешноамериканската партизанска борба, както и у нас„Южен поток“ падна жертва на украинската криза. Такава е логиката на постамериканския свят. В момента Тръмп громи Украйна от периода преди Зеленски като „най-корумпираната държава в света“. На срещата в ООН бащински посъветва Зеленски „най-добре двамата с Путин да се разберат“ – по съветски?
Че двамата могат да се разберат по съветски – по-точно по руски (российски) – няма съмнение. Крайните, истеричави украинисти не са чак толкова много и все повече додяват на огромното мнозинство украински граждани – 80% рускоезични и, предполагам, вече 90% – постсъветски носталгици. Споменавал съм за моя приятел, украински дипломат, който в разговор за София Ротару използва израза „нашата руска (российская) естрада“...
В петък излезе интересно видео от „срещата на регионите“ в украинския град Житомир, дето от трибуната белоруският бащица Лукашенко говори за нуждата от активизация на търговията между Минск и Киев и че „да, Владимир Александрович“ (Зеленски), тази среща на „регионите на Русия“ (многозначителна грешка на езика!) е най-подходяща за такъв разговор. „На Украйна!“, поправя го миролюбиво от място Зеленски. „Олеле!“ – съвсем не бездарно импровизира комедия Лукашенко. „Да не би да Ви нарекох и „Владимир Владимирович“?!“ Смехове, ръкопляскания в залата. Зеленски: „Слава богу, не“.
Призивите на Оранжевия към американците чрез социалните медии за подкрепа срещу „преврата“ (както той нарича импийчмънта) срещат доста разбиране и 57% – а това е огромен процент – от участвалите в допитванията не подкрепят идеята за импийчмънт. Появи се успоредно и информация за бунт на група холандски парламентаристи срещу официално поддържаната досега версия „Обама“ за свалянето на МН17 в 2014 г. Те задават сериозни въпроси за ролята на Украйна в трагедията. Къщичката от карти на лъжата около Донбас може да се разсипе всеки миг.
Разкритията на кампанията на Тръмп и особено на старата лисица Руди Джулиани, оставил вече маската на народен политик и префасониран в мастит, преуспяващ и нагъл адвокат, за престъпленията на Байдън в Украйна, които предстоят, ще имат разрушителен ефект и върху остатъците от репутацията на Обама, the blackface (бутафорната комедиантска черна маска) на американския империализъм, както го нарече преди време черният интелектуалец и автентичен левичар Корнел Уест.
И ще фокусират вниманието на света върху заплахите, подкупите и изнудването като основен инструмент на американската външна политика изобщо. Канадският сайт „Глоубъл рисърч“ припомни някои класически примери. В 1991 г. като непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН Йемен си позволява дързостта да гласува против „войната в Залива“. „Най-скъпото ви гласуване!“ – скърца зъби американската делегация. САЩ клъцват 70 млн долара помощ за най-бедната арабска страна; Саудитска Арабия гони над милион йеменски гост-работници.
Американската whistleblower Катрин Гън разкри изнудванията на САЩ към страните от „коалицията на желаещите“, за да си осигурят подкрепа за втората си война срещу Ирак в 2003 г. – и отново тайни заплахи за спиране на помощи.
Могат да се посочат и десетки други примери. Американската помощ за бедните страни е винаги обвързана с много военни, политически и бизнес „връвчици“ (англ. strings attached), да не говорим че и по размери тя далече отстъпва на помощта от другите богати страни, не само ЕС, но и Япония и дори миниатюрната Норвегия.
Всичко това е много добре известно, но все пак друго е да се повтаря от самия президент на САЩ и цялата му предизборна кампания, и почти цялата му партия, и то всеки ден, и по десет пъти на ден, в продължение на година и нещо, колкото остава до изборите в 2020 г.
Социалните медии са буквално наводнени от туийта на Тръмп с видеото, в което Байдън гордо разправя на журналисти как уволнил украинския прокурор, дръзнал да го разследва, как заплашил украинския президент със спиране на помощ от един милиард, ако това не стане „за шест часа“.
Така Тръмп – милиардерът, капиталистът, империалистът – по неочакван, абсурден начин руши устоите на „либералния“ империализъм на уж „левите“ демократи – или поне прави невъзможно светът да приема последния сериозно. Постамериканският свят налага да си уточняваме понятията в движение.