Писмо първо. Моторола

 

 

Моторола, в живота Арсен Павлов (именно Арсен, не Арсений, както го пишат в мрежата), живее в обикновена квартира в Донецк. На един от етажите пети, шести или седми: когато гледахме към прозореца, не ги преброих.

 

В двора местните дядовци играят на домино. Моторола наскоро им инсталирал електричество над масичката, за да не си развалят очите вечер. Обичаен, спокоен двор, а лампата гори над играчите на домино.

 

Веднъж питах Моторола какво казва на жена си, когато излиза на бойно дежурство.

 

– Нищо не казвам, отговори той, – просто отивам на работа.

 

Сега и аз видях мястото, от което той отива на работа: обикновен вход с познатата на всички миризма на лека застоялост, в мяра занемарен, народен; желязна врата, в апартамента е включен телевизорът, от който се дочува поредният разговор за Англия и Евросъюза.

 

На стената и в секцията зад стъкло стоят фотографии: на дъщеричката му, малко над годинка, на жена му Елена, няколко сносни черно-бели и сватбена. 

 

Моторола, весел, ведър, в шорти, бос, гол до кръста, белокож, личат белезите от предишни ранявания, едното око превързано (ударил го най-неочаквано на учения; от многото бойни дежурства се връща буквално като таралеж с броня, обсипана с десетки парчета от снаряди, а новото раняване става случайно.

 

Познавам Моторола от две години, но никога не го търся. Той ми се обади. Казва: Здрасти, мернах те (не споменава къде, вероятно нейде из мрежата). Как си, пита ме, и изведнъж весело добавя: тъгувам за добри хора.

 

– Пак съм в Донецк.

– Ела на гости, аз съм в болнични.

 

Дойдоха да ме вземат с джип двама негови съратници от “Спарта” [доброволчески батальон от ДНР]. Зад стъклото е прикрепен пропуск, разрешаващ денонощно каране (в Донецк има полицейски час) и право на оръжие (по улиците на града е забранено да се ходи въоръжен).

 

 

В джипа ехти “Баста-Ногано” (псевдонимът на рапъра Василий Вакуленко, Вася).

 

– Нови парчета? – не бях сигурен.

– Аха.

 

Побъбрихме си за рапа с шофьора (млад, симпатичен, приветлив момък, воюва от 2014 г.), той сваля на Моторола новите албуми от мрежата. Вася пееше поредната хубава песен за войната и летящите куршуми. Пошегувахме се със “спартанците”, че “Баста-Нагано” не е чужд на “милитаристката” тематика, но никога няма да изнесе концерт в Донецк.

 

Вторият “спартанец” беше мълчалив, доведе ме до вратата, свърза се по радиостанцията с Моторола:

– Командире, отваряй!

Моторола му предложи да влезе и да поостане да поговорим, но той тактично отказа.

 

 

Не бих се учудил, нито огорчил, ако Моторола живееше в огромен замък зад висока ограда, а в двора му стоеше танк. В Донецк има много пустеещи имения, чиито стопани още в началото на войната заминават за Киев и ненавиждат цялата тази “руска пролет”: живей, ако щеш – не ща.

 

В края на краищата един от главните “бойци сепаратисти”, ако се вярва на новините на украинските медии, толкова неща е извършил, че отдавна е трябвало да си построи дворец. Но не, откакто Моторола е в Донецк, живее под наем за своя сметка. Тристаен апартамент с малки стаички. Мъничка кухня, чиято врата е завардена от голяма плюшена играчка, за да не пропълзи дъщеричката му и да не измъква съдовете от шкафа. В кухнята има малък аквариум.

 

Дойде жена му с дъщеричката след разходка. С тях боец от “Спарта” носеше количката. Жена му е спокойна, с достойнство, приветлива, по тип казачка от “Тихия Дон”, усеща се порода, ум и осанка, издържливост на жената на човек, крачещ целогодишно близко до смъртта. Толкова близко, колкото малцина днес на този свят. Запознават се тук, тя е от Николаевка, била ранена.

 

Около стотици са фейковите новини за гибелта на Моторола и още толкова за това, че е избягал от ДНР. Характерно е, че лекарката, лекуваща окото на Моторола, го попитала разтревожено:

 

– А вие няма ли да заминете? Наистина ли ще останете тук?

 

За хората от ДНР самото присъствие на Моторола е показател, че с републиката всичко е наред, че Украйна няма да се върне.

 

 

На Моторола му предлагали да се лекува в Петербург, но той отказал. Не питах защо, когато той изведнъж си спомни разсърдено:

 

– Човек с ей такова шкембе стои пред мен и ми казва: “Аз се тревожа за вас”. А за какво се притесняваш? Аз съм гражданин на РФ, няма за какво да ме жалиш. Жали децата тук. А той ме пита: “А защо не отиде в Питер да се лекуваш? Мога да помогна!”. А за какво ми е да ходя там? Виж сега, има един друг боец също с проблем на окото. Защо него не пратите в Питер? А? За да кажете после: “Аха, аз съм много готин, пратих Моторола в Питер!”. Да си залъже самолюбието! Никъде не смятам да ходя. Още конците от окото не са ми махнали. Къде, по дяволите, да ходя. Веднага му казах, и кво? Защо не пращате войниците? Защо мен? Не ми трябва, съвестта ми ще ме мъчи. Зачудих се да им тегля една. Да пушим по-добре.

И излязохме да пушим.

 

 

Неочаквано Моторола измести разговора в сферата на филологията и езикознанието.

 

– Знаеш ли, ти каза веднъж, че украинците са се състояли като нация. С това може да се съглася, разбира се, но имам един въпрос. Те стават нация, след като вече са били руснаци, разбираш ли? Аз не мога да отделя руснаци, беларуси и украинци, за мен това е изключително регионално разделение. Ние сме говорили с тях на един език някога, да кажем до Петър I. После започват реформите ту в една, ту в друга посока. Но принципно, ако се види наречието до разпадането на СССР, то е напълно нормално. Има човешки думи, които разбираме, защото те са в нас, тук – и той показва към себе си в областта на слънчевия сплит.

 

– За 25 години езикът е много обновен. Наизмислили са замяна на руските думи.

 

– Проблемът е в това, че когато човек е от тази страна и казва, че воюва с Украйна, той е такова зомби, както и тези, които воюват срещу нас. Едно към едно. Когато всичко беше в началото през 2014 г., тук се появиха всякави подмятания от типа “телешки език” и прочее. Аз веднага казах: не бива така да се говори. Хората от другата страна са излъгани. Те не разбират какво правят. И щом не си дават сметка какво правят, може да се открие начин да им се посочи верният път. Не може човек да казва, че воюва с Украйна или с украинците, ако довчера, допреди две-три години е бил точно такъв украинец. И точно на такъв език е говорил…

 

– В Украйна, казах му аз, двайсет милиона не знаят истината докрай. Важно е те да не се чувстват оскърбявани. Да им се покаже, че не воюваме с Украйна, нито с украинците.

 

– Аз имам конкретна позиция, продължава Моторола. Всички воюващи от другата страна, това са незаконни въоръжени формирования. Терористични групировки. Част от тях са профашистки, част прозападни. И едните, и другите са бандити и престъпници. Украйна няма нищо общо с това.

 

– Арсен, можеш ли поне веднъж да разкажеш как се оказа тук? Знам поне десетина версии за пристигането ти.

Помислих си, че Моторола ще почне да се измъква и да запази интригата, но изведнъж той си каза всичко. Или това, което сметна за нужно, но при всяко положение каза повече, отколкото очаквах.

 

– Знаеш ли, когато всичко започна, бях в Южна Осетия с първата си жена. Пътувах към нея същата нощ, когато узнах какво е станало: “Град” [реактивна система за залпов огън], война… Тогава наистина нямах 2500 рубли, за да отпраша към Владик [Владикавказ]. Беше тежка житейска ситуация. И се суетях. Всички близки бяха отрано предупредени да не ми дават нищо, защото виждат, че вече съм готов да стана на крак. Мисля си, още ден-два-три и ще успея да замина. И тогава – бам! Войната приключи. За един момент помислих, че може да се прецакам. Започнах да си пиша с хора от Украйна, кореспонденция, за да разбера какво става там. И взех решение. Докато жена ми е на смяна, взех двуседмичен отпуск и 5000 рубли аванс от директора. В църквата купих жетон с Георги Победоносец, осветих си кръстчето, “Живые в помощи” [молитва от 90 псалом: “Който живее под покрива на Всевишния”, записвана в пояс, препасван по време на битка, или върху ленти под дрехата]. Досега си ги нося – Моторола показва препаската си. – После се качих на електричката до Ростов, оттам в град Ясиновата и в Донецк. Боях се да не се паля много.

 

– Защо?

 

– На майдана крещяха за “москали”, а някои, че трябва да колят руснаците, че руският език не трябва да е държавен. Аз в началото си мислех: какви, по дяволите, руснаци? Там само “хохлы” живеят! Огромната част от гражданите на РФ бяха с моята представа, че в Украйна живеят хора, които говорят на друг език и имат различен манталитет. И изведнъж някакви “руснаци”. Мисля си: откъде ще са дошли там тези руснаци?

 

Нахлузих бели маратонки с трикольора и с надпис “Русия”. Един приятел от СОБР [Специален отряд за бързо реагиране] ми даде шапка като шлем с руския герб и с тази шапчица, маратонките и яке се отправих натам. [...] Реших да отида в Харков и попаднах в нощта, когато отбраняваха паметника на Ленин […] В Харков тогава казваха “рубли”. Надписите по магазините бяха на руски, сега вече не е така.

 

– Защо Харков загуби?

 

– Там имаше активисти, бих им извил вратовете… Те подеха движение в защита на паметника на Ленин. Повикваха някакви лозунги и край, а после към руското консулство. Отидоха там с някакви писма да молят за миротворци. През цялото време мотаеха хората. На следващия ден идваха вече с една трета по-малко. Хората са работещи, уморени са. Постепенно движението започна да се размива. Останаха само младежи. А младежите искат да се поперчат. Десният сектор в Харков бяха въоръжени, с пистолети.

 

Местният спецназ, “Беркут”, бяха нормални, общувахме с тях, известно време спокойно влизах в харковската администрация. После ги смесиха с полтавски “Беркут”, по очите им се виждаше, че не са тукашни и им е все тая. Постепенно харковските “Беркут” сами се оттеглиха. Когато напусках Харков, по трасето към града вече идваше бронетехника и скоро танковете бяха в града. Нищо вече не можеше да се направи.

 

 

– От февруари 2014 г. наблюдавам всички етапи на случващото се. Знам как и къде започна войната. Всички говорят за Одеса. Да, това е трагедия. Но всички забравиха, че успоредно с Одеса в същия ден, на 2 май, започна широкомащабна военна операция на ВСУ с използване на авиация, артилерия и бронетехника.

 

– Да, в същия ден опълченците свалят два вертолета.

 

– Много са тези, които наричаме “търпящи войски”. Те са на предната линия. По тях стреля артилерия, убиват ги, а те търпят. Те не стрелят не защото не им е разрешено. А защото им се отговаря веднага. Те стрелят от автомат или картечница, отговаря им се от минохвъргачка или АГС [минометно оръдие]. Могат да ранят или да убият. Затова по-добре да стоят търпеливо, вместо да придвижат поне с метър позицията си към противника. Миньори! За две години можеше вече отвъд Авдеевка да мине цяла бригада. В Сирия за година издълбаха тунели, по тях с БМП [бронетранспортьори] се движат между къщите.

 

Защо? Защото воюват. Защото имат своя идея. А хората тук започват да губят идеята в окопите. Нямат никаква конкретна цел, всичко им е призрачно, размито. Две години на едно и също място стоят и даже успяват да се оттеглят назад. Когато хората изоставят позициите си, това, разбира се, ме ядосва. За цялото време бойни действия съм се изтеглял само от Славянск, трудно мога да го разбера. Сива зона при нас изобщо няма. А именно сивата зона ясно е очертана от Минските споразумения. Войските, които навлизат в сивата зона, могат да бъдат унищожени, без това да е нарушение на Минск. Те трябва да бъдат изтласкани. Изтикани оттам. Военнослужещ се появява на определено разстояние по-близо от 500 м, може да го унищожиш без проблем. Но не, те спокойно си карат. В съседство на танкове се придвижват. Защо?

 

Естествено, аз мълча.

 

Най-важното е врагът да не нахлуе в Донецк. Фактически той вече е в Донецк. Пески е селище до Донецк. Красногоровка – донецка покрайнина. В покрайнините на Донецк са разположени войски с много бронетехника, всичко имат. Трябва да устоим днес и сега.

 

Сбогувахме се.

На сутринта аз можех да отида с него до болницата за смяна на превръзката му, да пуша в двора, докато го изчакам. Отидох по други работи. Той позвъни:

 

– С мен всичко е нормално. По новините може да говорят, но имай предвид, че всичко е окей. – И се смее.

– Добре, Арсен, прието - казвам аз, - разбирайки, че току-що е станало нещо лошо.

 

Отварям новинарските канали: както винаги – украинските блогъри вече са написали, че Моторола е убит, нашите новини съобщават, че е извършено покушение срещу него в двора на болницата. Под колата му е поставена бомба, обхватът на разлетелите се парчета е можел да избие десетки хора. По чудо няма жертви. С Моторола са били жена му и детето.

 

“Кому е нужен този ваш Моторола”, написа поредният възмутен майдански блогър.

Никому, разбира се. Затова и вие пишете за него, ако не всеки ден, то всяка седмица със сигурност.

А комуто, напротив, нужен е много.

 

***

 

ПИСМО ВТОРО. АННА

 

Чаках я в напълно пусто кафе насред слънчевия Донецк. Пуших на улицата, седнал на стъпалата. Дойде такси със затъмнени стъкла и аз отнякъде се досетих, че тя е в него. Цяла минута от колата никой не излизаше. Гледах  към таксито: хайде, излез, познах те, Анна Долгарева. Макар и никога да не съм я виждал, само стиховете й четях, удивителни.

 

Не, стои си колата, не помръдва. Помислих си: подведе те интуицията ти, момче. Обърнах се. Но продължавам да се взирам в таксито: нима съм се излъгал?

 

Тъкмо се разубедих в себе си, и тя изведнъж изскочи от него. С леко неуверени движения, като човек, внезапно оказал се на светло след дълга тъмнина. Седна до мен.

Казва:

– Нямам цигари, мислех, че не може в кафето.

– Не може - отговарям и подавам цигара.

Беше цялата в черно. Тениска, панталони – черни. Държеше цигарата някак по женски, не много естествено.

 

По-голямата част от войната Аня изкарва в Луганск. В Донецк е от седмица-две-три. В Луганск сега стрелят по-рядко, а тя се старае винаги да бъде там, където се стреля. Анна е журналистка и затова пътува там, където има бомбардировки. Стотици пъти ги е виждала, но въпреки това отново отива.

 

– Не е ли страшно? – попитах после.

– Аз дойдох тук, за да умра.

Произнесе думите по начин, който не остави в тях нито патос, нито поза. Но се усмихна леко, като да се извини, че й се налага така да отговори.

Друг мой, друг,

когда вы развернете на нас оружие

промедли пару мгновений

и вспомни меня,

И помни, что куда бы ты ни стрелял

у тебя под прицелом будет моя земля

у тебя под прицелом буду я – растрепанная,

с черным от боли лицом, как эта земля.

 

[Приятелю мой, приятелю,

когато разгърнете срещу нас оръдието,

забави се за няколко мига

и спомни си ме.

И помни, че където и да стреляш,

под прицела ти ще е моята земя,

под прицела ти ще съм аз – раздърпана,

с почерняло от болка лице като тази земя.]

 

Това са нейни стихове.

Дайте да сложа картите без никакви театрални паузи.

Анна Долгарева е поетеса, родена в Украйна, последните години живяла в Русия, работила, устройва се някак.

Издава няколко стихосбирки, пътува от време на време из Русия като поет със своята частица успех и узнаваемост.

 

Имала приятел, обичала го. Когато войната започва, той се записва да воюва в опълчението. И го убиват. Тя зарязва целия си предишен живот и заминава на война. И оттогава е на война.

 

Познавам няколко аномални истории, свързани с нещо подобно: хората захвърлят живота си, късат всички връзки и се оказват в Донбас. По-често това са мъже, но познавам и няколко жени.

Само една от тях е прекрасен поет. Това е Аня. Стиховете й тук са част от разказа. Те са много по-важни от всички други приказки.

раздвигаю пальцами воздух, ни пятнышка не найду.

“а помните, ребята, в одиннадцатом году…

а помните, в лес выбирались, а помните как…”

вдалеке ревут быки, замыкается круг.

дай мне сигарету, мой старый враг,

дай мне сигарету, мой старый друг.

 

[разделям въздуха с пръсти и петънце не откривам.

“а помните ли, момчета, в единайста година…

а помните ли, в гората се измъкнахме, помните ли как…”

в далечината реват бикове, кръгът се затваря.

дай ми цигара, мой стари враже,

дай ми цигара, мой стари друже.]

 

Сигурно такива неща не се говорят, но аз ще кажа.

Поезията е способна да оправдае много. Поезията, смея наивно да се надявам, е един от най-добрите адвокати във всеки Страшен съд. Е, добре, ако не на Божествения, то със сигурност на човешкия.

 

Ако за времето са написани стихове и песни, ако времето е породило свой епос, значи то се е състояло, ще остане, ще се запомни. Дори ако посред това време е избуяла като най-страшен бурен войната, още повече гражданската.

 

Например за съветската власт, за червеноармейците и червените знамена има много хубави стихове и както и да се отнасяме ние към тази власт, тя винаги ще бъде реабилитирана, ако не направо, то контрабандно чрез Блок, Маяковски, Есенин, Багрицки и Луговски. Хлапе от новите времена ще се закачи за поетична строфа точно както ризата за гвоздей в ограда, и ще увисне в тези времена, и неизбежно ще почне да носталгира за тях.

 

Докато за постсъветската “демокрация” няма хубави стихове, а за това време си спомнят и мислят само тези, на които им е било добре. Останалите няма за какво да се захванат.

 

Когато започна цялата тази история на майдана и после в Крим, най-малко за това мислех. Но когато от отсрещната страна зазвуча песента “Никога няма да бъдем братя”, ми се наложи да се замисля.

 

Хубавата новина е, че според моя пристрастен вкус майданската страна обича не само патоса, а пошлия, мерзко римуван патос. Да се разглеждаш само като жертва, да си раздираш лицето и пред камера да рецитираш страстни монолози в духа на древногръцка трагедия, далеч не е умно.

 

Когато Русия бомбардираше Чечения, на никому не му идваше на ум да реди стихчета за уахабитите и в хор, със съответните роли, да ги рецитира. По този повод изпитвам известно уважение към народа си.

 

Не най-добрата новина е, че в Донбас (или, ако щете, Новорусия) хората все още не са написали за себе си така, че да бъде изписано на скрижали. Първото слово  тук е на Анна. Аня.

Това слово е хрупкаво и женско. Но много важно и силно.

В гильзу от АГС помещается 20 грамм

в данном случае – виски. Мы пьем без звона,

ветер с востока хлопает дверью балкона.

Пьем за тех, кто более не придет к нам.

Здесь земля отверженных, нам уже от нее не деться,

ветер степной пахнет смертью, мятой и медом.

Мы пьем за любовь, за правду, за счастливое детство,

пьем, не чокаясь, из гильз от гранатомета.

 

[В гилза от миномет се побират 20 грама,

в случая – уиски. Ние пием без звън,

вятърът от изток хлопа по вратата на балкона.

Пием за тези, които няма да се върнат при нас.

Тук е земята на отритнатите, няма къде да се денем от нея,

степният вятър мирише на смърт, мента и мед.

Пием за любовта, за правдата, за щастливото детство,

пием, без да се чукваме, от гилзата на гранатомета.]

– Ти си се родила в Харков.

– ... през 1988 г. В Харков израснах. Родителите ми са уседнали, даже сега не искат да заминат оттам.

– Семейството ви е руско, съветско, а родителите – интелигенти?

– Да, инженери.

 

– Когато расна там, имаше ли нещо специфично украинско в Харков?

– Имаше. Учебниците.

– По история ли?

– По история и украинска литература. Те създаваха когнитивен дисонанс. Например в учебника по история можеше да бъде написано, че Богдан Хмелницки е най-добрият син на украинския народ, защото ни е освободил от гнета на поляците. Едновременно в учебника по украинска литература пишеше, че Богдан, това е “зрада”, предателство, защото ни е присъединил към Русия.

 

– А вкъщи, на улицата, разговаряхте ли по тези теми?

– Не, хората от по-старото поколение бяха нормални всичките. И учителите, и познатите, и родителите ми.

 

– А съучениците?

– Трябва да кажа, че в училище аз бях, как да кажа… социофоб. Със съучениците си започнах да се карам, когато се започна всичкото това: УПА, Бандера и т.н. После беше “оранжевият майдан” и много от нас нахлузиха оранжеви лентички.

 

– Много, т.е. колко? Трима от класа или половината?

– Трима души, но много активни и оттук изглеждаха много. Бяха малцинство, но с изразена гражданска позиция.

 

– Това, което говорят сега за себе си най-заклетите украинофили, за литературата си, историята, как го оценяваш?

 

– Познавам украинската култура може би повече от тези, които пишат за нея. Украинска култура има и на места никак не е лоша. Лина Костенко, независимо от политическите й убеждения, е прекрасен поет. Украинските народни песни много ми харесват, има добра литература, предимно от ХХ в. Може и да ме замерят с камъни, но Васил Барка – яростен русофоб и антисталинист, пише от литературна гледна точка далеч не зле. От поетите – Микола Хвилевой, Сосюра, Малишко – великолепни поети. А Лина Костенко ми е просто любима.

 

– Ти говориш ли на украински?

– Да, свободно… Но се уморих от него. Сигурно защото твърде активно ми го налагаха. Когато се преместих в Русия, още живеейки в Украйна, много ми харесваше, че наоколо е руският език, надписите на руски, табелите. Свикнах с украинските надписи, но руските са по-хубави, както се оказа. Мога свободно да чета на украински. Но да се каже, че украинската култура е по-силна от руската, ще бъде много голяма лъжа. И то не защото Украйна е по-малка от Русия. Франция също е по-малка от Русия. Просто Украйна си няма нормална история. Цялата й история се свежда до това, че е била подчинена на този, на онзи…

Но категорично не съм съгласна с твърдението, че поради това не съществува и Украйна. Факт е, че я има. Нека да направим нещо с това. А да се правим, че не съществува е нелепо.

 

Аня си поръча мохито. Безалкохолно. За компания и аз реших да пия това. Никога преди не бях пробвал тази напитка. На улицата беше страшна жега, както в една стара песен.

– Ти само дете ли си?

– Имам и братле. Впрочем той е яростен украински националист.

– На колко години е?

– 21.

– Но той е руснак.

– Технически да, но казва, че щом се е родил в Украйна, значи е украинец.

 

– А какво се случва с хората, както ти се изразяваш “технически”, и се презарежда програмата?

 

– Първо е училището. Второ, доколкото разбирам, имат си своя тайфа, не съм се интересувала, но много си падат по бодибилдинг. Не познавам тази среда, заминах от Харков, когато той беше доста дребен.

 

– Той не е ли ходил да воюва? Или само се мотае и крещи лозунги?

– Даже не вика лозунги. Повече в нета воюва. Известно време все още мислех, че можем да се помирим, но когато след Одеса видях негов пост за “опържените колоради”, реших, че това е краят.

 

– Чакай, дай да поговорим. Не мога да разбера как юноша може да се откаже от принадлежността си към огромна страна, към своя народ, побежавал в течение на хиляда години, и вместо това да се присъедини към народ, макар и красив, жизнерадостен, даровит, но дай да си кажем направо – регионален.

Освен всичко и измислил своя много увлекателна, но за съжаление, твърде неправдоподобна собствена история. Разбирам, ако човек реално е украинец и си казва: малък народ, но свой. Това си струва да се уважава. Но когато руснак си променя кода… Струва ми се, че младите искат да принадлежат към нещо по-силно, по надеждно?

 

– Именно това, че искат да се присламчат към по-силния, беше и причината, от която откачиха. Работата е там, че майданът вървеше по пътя на малките победи. Първоначално бяха някакви хора, говорещи за евроинтеграция, после избиха студентите. После се събраха и разбраха, че са силни и могат да влияят, защото властта непрекъснато правеше отстъпки – крачка напред и две назад. Те се убедиха, че още малко да натиснат и ще могат да постигнат успех. Като резултат вече през февруари майданът нямаше как да бъде разгонен без голяма кръв. Когато майданът победи, те решиха, че са силните, асоциираха се с победителите. Ако ти си “майдан”, ти си победител.

 

– Логично е, но само ако се почне с майдана. А това тръгна по-рано.

 

– Тогава все пак е училището, защото 10 г. ги обработват. Тийнейджърите са внушаеми. У тях вече е набито знанието, че Украйна е прекрасна и много яка. Плюс, когато бяхме ученици, Русия беше доста слаба – елцинска Русия, която успя да пропилее това, което беше в Съветския съюз. И в Русия беше лошо, и у нас. Да, имаше силен Съветски съюз, но той приключи, минало е. Логично е да не се ориентираш към миналото.

 

– Мислиш ли, че брат ти и мнозина негови връстници и по-големи ще могат да се променят? Поради личните си неуспехи или пък защото Русия излежда обективно по-добре?

 

– Те не. Децата им – да. Няма да се откажат от вложения в тях емоционален ресурс. Все едно да се откажат от идентичността си. “Ако толкова време съм влагал в невярно дело, значи и аз съм много лош? Не е възможно”. Това е чисто психологически трик.

 

Известно време помълчахме.

 

– Как се отнасяш към него?

– Не искам да ненавиждам. Ако започнеш да мразиш, сриваш се там, където са те сега. Загубваш способността адекватно да преценяваш ситуацията и с нищо няма да си различен от тях. Струва ми се по-скоро, че тази война не е “силна страна” срещу “слаба страна”, а на равнище хора, способни да мислят трезво, срещу опиянени хора. Пияни от ненавист.

 

– След института заминах в Киев, бях домашно момиче и ме беше страх направо в Питер да замина. Учих в химическия факултет, приложна специалност: квантова химия. Мислех с наука да се занимавам. Нямах способността да пробивам. В Киев ми предложиха аспирантура и отидох. Провървя ми, че не постъпих. Точно тогава излезе играта World of Tanks [Светът на танковете] и се заиграх и не постъпих.

– Така се увлече от компютърна игра, че не постъпи за аспирант?

– Да.

– Стрелби?

– Аха, танкове.

 

(Пауза. Извадих още по една цигара. Почерпих Аня.)

 

– И какво прави в Киев?

– Три години работих като журналист. Сега, като гледам какви ги пише бившата ми редакторка от “Бюро новостей” – тя дори не е за Порошенко, а направо за Десния сектор. А навремето беше хубаво, сносно издание, дотолкова добро, че чак след година разбрах, че е собственост на Яценюк. Разрешаваха ни да пишем каквото искаме. Работих с Виктор Трегубов, близък приятел и до днес.

– Това да не е майдански журналист?

– Да. Например той пишеше яростни статии за евроинтеграция, а аз яростно за Митническия съюз, никого не смущаваше, важното е да е написано добре. Затова и ме устройваше.

 

 

През 2014 г., след победата на майдана, но преди войната, Аня е на гости при киевски приятели. Един от тях й казва: ако дойдат руснаците, ще ви убием всичките. Ако и ти, Аня, дойдеш да воюваш, и в теб ще стреляме.

– Това сериозно или се шегувате?

– Напълно сериозно. Не се карахме, даже продължихме да дружим. Просто беше констатация на факт.

 

– А този твой киевски кръг и този познат що за хора са по тип? Грубо казано, реално ли са украинци?

 

– При повечето ярко изразената идентификация “аз съм украинец” възникна чак след майдана. Дотогава не се замисляха. Дотогава точно с него се увличахме по келтска култура и езичество.

 

– А говорехте ли на украински поне?

– Киев целият беше рускоезичен. През 2014 г. забелязах, че в маршрутката по-често говорят на украински, но познатите, сред тях и майданските, говореха на руски език. И до днес е така.

 

 

Накрая питах Аня за любимия й. Момчето, което убиват. Кой е, откъде е?

– Моят Льошка? – бързо попита Аня като за жив и много близък човек.

Имаше нещо много хубаво по селски в това нейно “моят Льошка?”.

Кимнах: да.

 

Аня бързешком, почти късогледо погледна настрани, като че да има подсказка наблизо.

– Не, той е със сложна география - каза тя, вземайки се в ръце. - Син на военен, израства в Одеса. Когато се запознахме, живееше в Днепропетровск…

– Руснак?

– Руснак, руснак. И убеден комунист. Отиде да воюва за комунизма.

 

 

– Отиде да воюва в средата на юли. Пристига с влака. Тогава още имаше влакове до Луганск. Смяташе да замине през юни, но приюти соколче и го отхрани. Малките соколчета трябва да се хранят поне 40 дни. Отгледа го и замина на война. Взеха го в батальон “Заря” в артилерията.

 

Отначало изобщо не искаха да го виждат, защото изглежда странно: очила, дългокос, кльощав. После го питаха: “А ти какъв си?”. “Математик програмист”. “О, това е изчислител за артилерията.”

 

Там реално нямаше никакви профита, няколко човека, доброволци от Русия, които нещо знаеха, нещо умееха и можеха да покажат. Потресаващо! Не проумявам как успяха да удържат Луганск. На Металист беше батареята му по време на августовските страшни боеве. Там имаше две батареи. После, когато дойдох след смъртта му, ми разказаха, че втората батарея е стреляла покрай целите, “а нашата батарея не пропускаше цели, защото Паганел изчисляваше”. Позивният му прякор беше Паганел.

 

Загина на 26 март 2015 г. В Лутугино под Луганск. Тогава вече е капитан, командващ батарея. Опашката си отрязал и заменил за капитански звездички.

Уволниха го със задна дата…

 

Има заповед отгоре: минимум бойни загуби. Затова се отървават от загиналите със задна дата. След активни боеве озвучават занижени цифри на жертви, защото уволняват мъртвите.

 

В город пришла война.

В город ложатся мины.

В городе разорвало водопровод,

и течет вода мутным потоком длинным,

и людская кровь, с ней смешиваясь, течет.

 

[В града дойде войната.

В града залегнаха мините.

В града разкъсаха водопровода

и тече водата в мътен и дълъг поток,

и човешката кръв, смесена с нея, изтича.]

 

 

А Серега – не воин и не герой.

Серега обычный парень.

Просто делает свою работу, чинит водопровод.

Под обстрелом, под жарким и душным паром.

И вода, смешавшись с кровью, по улицам все течет.

 

[А Серьожа не е воин, нито герой.

Серьожа е обикновено момче.

Просто си върши работата и поправя водопровода.

Под обстрела, под горещите и задушни пари.

И водата, смесена с кръвта, по улицата тече ли тече.]

 

И, конечно, одна из мин

становится для него последней.

И Серега встает, торяхиваясь от крови,

и идет, и сияние у него по следу,

и от осколка дырочка у брови.

 

[И разбира се, една от мините

става за него последна.

И Серьожа се изправя, отърсва се от кръвта,

и тръгва, и сияние го следва,

и от парчето мина с дупчица на веждата]

 

И Серега приходит в рай – а куда еще?

Тень с земли силуэт у него чернит.

И говорит он: “Господи, у тебя течет,

кровавый дождь отсюда течет,

давай попробую починить”.

 

[И Серьожа пристига в рая – а къде другаде?

Сянката на силуета му от земята чернее.

И казва той: “Господи, при тебе тече,

кървав дъжд оттука тече,

позволи ми да опитам да го поправя”.]

 

– Как живеят хората тук? – питам я.

Ние малко говорим за това, че в Донецк има много кафета, магазини, салони, нови ресторанти се откриват едва ли не всяка седмица, може да купуваш храна за домашния любимец, изобщо тече напълно светски живот, в който не може да повярваш, докато не се озовеш тук.

 

– Но ако пообщуваш с хората от село Веселе… - казва Аня.

– Какво ти разказват?

Аня известно време размисля леко намръщена, като че не й се иска да преразказва. Но отговаря.

 

– Там за една жена ми разказа съседът как на 1-во число са убили сина й, на 17-о мъжа й; на 21-во съседът отива в дома й и започват да стрелят. “Казах й да се скрие в мазето, но тя не отиде, откъснаха й главата. 11 дни не можехме да я изнесем, защото стреляха. Когато успяхме, беше наръфана цялата от кучетата”. И всичко това спокойно разказва…

 

– Ти смяташ ли, че Русия беше длъжна да въведе войската?

– Въвеждането на войската – това би било хуманна крачка. Това се виждаше и се чуваше най-добре, когато бях в Горловка.

– Неотдавна?

– Съвсем наскоро. По нас стрелят украинците. Стрелят, стрелят, стрелят. Два часа без спиране. Тук изведнъж отговаря нашата гаубична батарея. После тишина. Всичко.

 

 

/със съкращения/

 

https://russian.rt.com/article/311098-zahar-prilepin-motorola-doma

https://russian.rt.com/article/311378-pismo-vtoroe-anna

 

Превод: "Гласове"

 

 

 

 

 

Още от категорията

На извора

На извора

Има нещо магическо в това място. Когато вечер иззад смълчаните борове...

3 коментар/a

Па аз едно мамашче от мойте на яхтата на 21.07.2016 в 23:30
го водих вчера на доктор в града щот му фанала маруската гъбички, па аз нали отговорам за тех да са чисти и я водих на доктор, и тя после ми вика - ънкъл Ар, тук много чисто в болницата, у нас по стените в руските болници течът лайна, ма аз знам защо, вика девушката, Защо питам аз, макар че знам какво ще каже - Ами защото сме имале Ленин, затва, Правилно, отговарям аз и паля мойто вече две годишно Порше Панамера Турбо, така съм ги научил щот нали и им права цецере, (това е пеперето на цереуто) ФАФАФАФАФ и им обяснявам че в Раша е лайняно щот са имале ленин и още го държат при тех да съхни, па ний тва американците не сме имале ленин, щот сми си го застреляле в челото още преди да стане от анархист на комундер ФАФАФФА и затва сега е чисто и спретнато насекаде и клозетите са с мокети небесно сини и прочие
'like' за Рибения дроб, на 22.07.2016 в 22:19
само той ша ги оправи
рото на 29.07.2016 в 23:08
Героят на Донбас се казва Алексей Мозговой !!! Но него отдавна го уби руско-украинската олигархия....защото Мозговой знаеше за какво да се бори. Не за територия , а за нов социум

Напиши коментар