За Чили с интерес и малко завист

Канадците убедено споделят впечатленията си от чилийците, които според тях са особено дисциплинирани и хора на реда. Отговорът ни втрещява и оставаме безмълвни, а после бързо плащаме сметката си и бързаме да натрупаме свои впечатления. „Другите ги ликвидирахме”, казва, без да трепне, чилиецът, който говори добре английски. Ето това е нещо, което не успяхме да си обясним за дните, които имахме в Сантяго де Чили.

Един град, който поразява с чистота, прекрасни подредени зелени площи и възхитителни вече разлистени дървета по всички улици и паркове, със старателно запазени сгради от викторианския по стил испански период и билдинги, родеещи се с последния писък на архитектурата в проспериращите световни столици, със съхранени пазари като нашия „Женски” (преди недомисленото преустройство, унищожило традиция и българска екзотика), със свободни от автомобили тротоари из всички райони и добре поддържани широки булеварди и жители, които ходят сериозни, съсредоточени и стараещи се да не докосват хората, с които се разминават.

Не срещнахме чилиец, който да не смята, че Чили е най-проспериращата икономически страна в Латинска Америка, с най-много мигранти от съседните страни, които търсят тук по-добре платена работа, и да не заявява с гордост, че са постигнали ниво на безработицата в размер на 4%, най-ниска на континента. В същото време твърдят, че са в криза, защото икономическият ръст на БВП е само 1,4%.

Казват, че няма сива икономика и навсякъде се издават касови бележки, а плащанията стават чрез карти. Факт е обаче, че на многобройните американци и канадци, които работят във внушителните по брой техни фирми в Чили, се доплаща немалка сума към заплатите заради по-високия стандарт, т.е. по-високи цени на хранителните стоки, техника и технологии, от които се нуждаят.

Например в Аржентина цената на 1 кг телешко е около 7 лв., а в Чили е над 21 лв. Затова не е възможно човек да си донесе от Буенос Айрес малко плодове, зеленчуци или месо, тъй като мерките по границата са особено строги в това отношение, независимо че самолети между двете столици има на всеки час. Забелязва се, че венецуелци, колумбийци и дори аржентинци предпочитат на този етап да работят в Чили, за да осигуряват по-добри доходи за семействата си.

При средна работна заплата около 2600 долара месечно и минимална 450 долара няма как и да е иначе. Другото, което ни съобщава екскурзоводът, е, че 17-милионната страна има 37% от световния добив на мед, т.е. 49% от БВП се дължат именно на тази мед, а останалото се получава от производството на вино, агрокултури (много авокадо), риба и туризъм. Тук казват, че виното е най-добрият посланик на Чили, а техният сорт carmenere е единствен в света.

Само Норвегия добива повече сьомга от Чили. И само Афганистан освен Чили притежава т.нар. син камък, който всеки уважаващ се турист купува под формата на бижута и сувенири. Гордеят се, че и трите големи градове на страната - Сантяго (7 млн.), Валпарайсо (1,2 млн.) и Виля дел Мар имат метро, и то не от вчера, но цените на апартаментите понякога са повече от 1 млн. долара.

Да, Сантяго е подреден град, модерен и както тук вярват, „нали е като в Европа”, но на практика 5–6 квартала са в т.нар. „мехур”, т.е. терените, където живеят богатите, и единственото, което ги свързва с другата част от населението (бедните)     е правенето на барбекю, традиционно и любимо занимание за чилийците. Бедните не идват в „мехура”, а луксозните блокове, в които живеят „богопомазаните”, задължително са зад високи железни огради, прозорците са с решетки по първите етажи, имат по 2–3-ма охранители, често са и с жици, по които казват, че тече ток, а басейните и красивите им градинки се подразбират. 50–60% от богатите са пътували зад граница, а от другите 90% не са напускали страната.

В заведенията в тези привилегировани райони имат навика да си връзват дамските чанти със специални колани към столовете и някои чилийци с притеснение споделят, че опасенията относно сигурността са достигнали психологически висоти и даже споменават за параноя в това отношение.

Това ни кара да си спомним за сложната и противоречива чилийска политическа сага, която е пряко свързана с кървавия военен преврат на ген. Пиночет, спонсориран от ЦРУ и сложил трагичен край на социалистическото управление на президента Алиенде през 1973г. И до днес обитаваната от него в последните му часове сграда на президентството „Ла Монеда” се охранява по начин, който е далеч от европейските ни виждания. Пиле не може да прехвърчи, а полицаи охранители с кучета непрекъснато сноват отпред. За разлика от президентството в Буенос Айрес, където всеки може да влезе в почивните дни и да разгледа помещенията, където работи президентът, който и да е той.

Е, поне има паметник на президента Алиенде в близост до „Ла Монеда”, може би опит за прошка или помирение с наследниците на неговите привърженици. Но светът не прости на ген. Пиночет масовите убийства и издевателствата над привържениците на социалиста Алиенде. Следите от тези деяния се чувстват и днес.

Независимо, че президент за втори мандат в наши дни е първата жена президент в Чили Мишел Бечелет, спечелила изборите като представител на лява коалиция „Ново мнозинство”, а в Конгреса има представители и на комунистическата партия. 17 години след Пиночет има опити за спойка между двете обособили се като непримирими чилийски общества и това няма нищо общо с икономиката на страната. Болката от погубените със зверства хиляди човешки животи, и то в името на властта, все още е жива и разделението не е преодоляно.

Независимо от изграждането на специален Музей за паметта и правата на човека, където не разрешават да се правят снимки, но е разказана с фотографии, видео, копия от световни вестници и списания, документи и филми с разкази на очевидци цялата история с установяването на диктатурата на Пиночет и зловещата разправа с „инакомислещите”. Има и книга за начините за мъчения и използваните техники за целта.

Портретите на хиляди убити, в т.ч. и чужденци, са поставени по високите десетки метри стени, но дали това стига, за да се преодолеят раните от диктатурата и да се почете паметта на жертвите на ДИНА? През 1973 г. е поставена границата на разделението, което сега трудно се преодолява. В музей през 2004 г. е превърната и вила „Грималди”, където бохемското място за срещи извън Сантяго на интелектуалци и дейци на културата е било превърнато от военните на ген. Пиночет в място за задържане, изтезаване и убийства на стотици членове на левите партии в Чили, привърженици на президента Алиенде. Тук за месеци е била задържана с майка си и настоящата президентка Бечелет, спасени по настояване на австралийското правителство, защото в Австралия по това време е живял нейният брат.

Защо точно вила „Грималди” е избрана за такъв затвор? Защото просто се е намирала в близост до военни казарми и наоколо по това време не е имало къщи. Вече няма значение, че ген. Пиночет всъщност е бил назначен от Алиенде за началник на ГЩ, а ЦРУ толкова активно е участвало в отстраняването на Алиенде, че се е забравило как са правени опити да се осуети самото му идване на власт в Чили през 1970 г. Предприетите от него мерки за спасяване на чилийската икономика и преодоляване на социалното неравенство не са причина за свалянето му от власт.

Превратът е бил направен като продължение на отпора, който са давали местните собственици и представители на чужди корпорации като ITT (телекомуникационна мултинационална компания) с цел създаване на непреодолими проблеми, т.е. в изпълнение на казаното към ЦРУ от президента Никсън „накарайте чилийската икономика да запищи”, довело в крайна сметка до самоубийството на Алиенде. А той просто национализирал банки и мините, въвел държавно управление на образованието и здравеопазването, реализирал аграрна реформа чрез национализация и разпределение на земята и т.н.

Докато съветник на ген. Пиночет за икономическите му проекти е бил небезизвестният Милтън Фридман, който със своите студенти „чикагските момчета” с икономическата програма „тухлата” е приложил на практика идеите си от книгата „Капитализъм и свобода” – дерегулация, приватизация и свиване на социалните разходи на държавата. Самият Фридман е нарекъл „икономическо чудо” постигнатото в областта на икономиката в Чили, но всъщност се оказва, че това е поредната голяма манипулация и икономическият успех на диктатурата е довел просто до такова социално неравенство, от което страда чилийското общество и до днес. Идеите на неолиберализма още по времето на Пиночет са били изпробвани, но дали днес им се вярва толкова?

Самият факт, че по улиците на Сантяго тези дни имаше хиляден митинг шествие на ученици и студенти, които искат безплатно образование и реформи в тази област, говори, че чилийското общество никак не е спряло да мисли социално. На другия ден депутатът от комунистическата партия Камила Ваехо, млада и красива, с хъс защити исканията на младите чилийци и твърдо отстоява позициите на своята партия за дълбоки реформи в образователната система. В Чили всички ученици са с униформи, но частните училища са повече, а съществуват и отделни училища за момичета и момчета. Разбира се, религиозни. Проблеми с образованието има не само у нас.

Наистина е интересно какво мислят чуждите граждани, които не са малко в страната, за изглеждащите европейски чилийци. Впечатлени са от манията за контрол и липсата на доверие.

„Всичко проверяват и никой на никого не вярва”, казва Рик, който от година работи в американска фирма тук. „Когато си отворих банкова сметка в Сантяго и дадох адреса си, те изпратиха специален човек у дома да провери дали е вярно и дали наистина живея там. А във фирмата не само всичко контролират, и то на дребно, че съм смаян. При нас в САЩ се работи с доверие и се разчита на самоконтрол”.

Разговаряме в типична чилийска кръчма, EL HOYO (дупката), която доскоро е била със землен под, а за маса се чака на опашка. Намира се в беден район на Сантяго, но е предпочитана от чужденците заради отличната кухня. Тук и терамотото (традиционен чилийски коктейл) е различно и по-евтино, месата са разтапящи се, а десертът с кестени в сос е още по-впечатляващ. В кварталите на богатите ресторантите са френски, италиански, перуански и т.н. Но и те са пълни. Да им имам кризата, биха възкликнали нашенци, но изводите може и да са повърхностни. Защото има за какво друго да им се завижда на чилийците.

Нищо от старите къщи, от времето на конкистадорите и доста по-късно, не се разрушава. Укрепва се, поддържа се и това придава атмосфера на градовете, създава настроение по улиците и се цени от всички туристи. Не се налагат протести като тези у нас за Къщата с ягодите, емблематична и една от малкото все още съществуващи в София красиви сгради от минали времена. Другото са многото деца, които водят, разбира се, предимно бедните. Не само мапуче, индианците, които в почивните дни нахлуват по улиците в центъра, по пазарите или ходят на цирк в желанието си за разнообразие.

Заможните и туристите предпочитат да демонстрират ниво, като посещават Операта на Чили, по-скромно подобие на театър „Колон” в Буенос Айрес, където в момента има представления на балет „Розалинда” по музика на Щраус. Лековато и приятно за окото, но далеч от европейските стандарти. Да не говорим за Болшой! Музеите са безплатни, но се отнасят предимно до чилийската история или времената преди идването на конкистадорите. За нас са интересни, защото Чили си е екзотика поради разстоянията и малкото информация, която се получава от тази страна, ако човек не е специално заинтересуван.

За завиждане е и подаръкът за община Сантяго от германската колония в Чили, защото паметникът-фонтан е огромен и впечатляващ, а паркът около него добре поддържан. Поводът е 100-годишнината от обявяване независимостта на страната. Струва си човек да има такива съграждани. Казват, че били проспериращи тук. Както французите, италианците и англичаните във Валпарайсо. Едните държали магазините за мода, другите ресторантите, а англичаните банките. Били толкова богати, че се наложило някои да си отидат у дома, за да си похарчат там парите.

Връзката с Европа явно е била здрава преди години. Сега повечето фирми са от Северна Америка. Или както каза държавният секретар Кери наскоро при посещение в страната, „Чили е нашият най-добър приятел тук”. Да му мислят другите латиноамерикански страни, които казват, че живеели в бъдещето, защото „там текат фундаментални процеси”. Южна Америка е трудно разбираема за нас, защото там има различно срастване на духовна, материална и политическа култура, която мина вляво и разви нови измерения.

Но всички страни от континента се смятат за роднински и толкова тясно свързани, толкова отдалечени от другите, че няма как да не решат да разчитат само на себе си. Ето нов повод за завист, далеч от балканските нрави. Дали Чили ще преодолее раните си? Въпрос на време и добро стечение на обстоятелствата. Казват, че в Южна Америка има енергия. Значи се отнася и до Чили.