Защо трябва да помагаме ли? На тях, на нуждаещите се, на жертвите?… Ами много е просто: защото да си добър е нещо хубаво, по-добро е за теб самия. Освен това: едва ли има народ на земята, пощаден от бурите на времето. Някои имат късмет с епохата и страната, в която са се родили, други - не! Но и тези, които живеят в относително благополучие, не знаят какво ще се случи, даже в най-близкото, струващо им се напълно обозримо време. На смяна на така наречената belle epoque, когато повечето хора са си мислили, че светът е вече в ред, идва кървавият XX век с неговите въпроси: Какво да правим, ако банда престъпници завземе властта в родината ни? Трябва ли да чакаме и да се надяваме сами да си тръгнат? Или ако наоколо падат бомби? Или ако гледаме как децата ни гладуват?…
Това се случва непрекъснато, така е било вече многократно и в нашата Европа. Ето какво пише в автобиографичната си книга Стефан Цвайг, далеч от своята родина, малко преди да тури край на живота си:
„Преди земята принадлежеше на всички хора. Всеки отиваше където иска и оставаше там колкото иска. Нямаше позволения, разрешения и все ме е забавлявало учудването на млади хора, когато им разказвах, че съм пътувал преди 1914 г. за Америка и Индия, без да притежавам или някога да съм виждал паспорт. Качвахме се и слизахме от парахода, без да питаме или да бъдем питани, не трябваше да попълваме нито една от стотиците хартии, които се изискват днес. Нямаше позволителни, визи и др. такива, същите граници, които днес са превърнати благодарение на патологичното недоверие на всички към всички в някакви телени мрежи, означаваха символични линии, които минавахме така безгрижно, както меридиана в Гринуич.
Едва след войната започна разстройството на света чрез национализма. И като пръв видим феномен се появи ксенофобията, омразата, или поне страхът от чужденците. Навсякъде се бранеха от тях, навсякъде ги изключваха. Всички унижения, които по-рано бяха изобретени изключително за престъпниците, сега се налагаха на всеки пътник - преди и по време на пътуването. Човек трябваше да се фотографира отляво и отдясно, в профил, en face, да си отреже косата тъй късо, че да се вижда ухото му, да му се вземе отпечатък на пръстите, първо само на палеца, а после и на всичките десет.
Трябваше да представя разни свидетелства: медицинско свидетелство, свидетелство за ваксинация, полицейско свидетелство за честност, препоръки. Трябваше да представи покани и адреси на сродници, морални и парични гаранции, да попълни и подписва формуляри в три или четири екземпляра… И ако липсваше някой от тоя сноп листове, човек биваше изгубен.
… С тия безсмислени „дреболии” нашето поколение безвъзвратно пропиля по най-глупав начин скъпоценно време. Ако пресметна колко формуляра съм попълнил през тези години, колко декларации при всяко пътуване, колко декларации за данък, колко уверения за валута, за минаване на граници, разрешения за престой, за напускане на страната, записване и отписване, колко часа съм стоял в чакалните на консулства и служби, пред колко любезни и нелюбезни, отегчени и нервни чиновници съм седял, колко претърсвания и разпити съм претърпял по границите, тогава все усещам колко от човешкото достойнство се е изгубило в тоя век, векът, който ние като млади хора бленувахме като век на свободата, като бъдещата ера на световното гражданство. Колко е било отнето на нашето производство, на нашето творчество, на нашето мислене чрез тази непродуктивна и унизителна за душата дейност.
Защото всеки от нас е проучвал повече служебни наредби, отколкото духовни книги, първите стъпки в един чужд град, в една чужда страна не се насочваха както някога към музеите, към местностите, а към консулството и полицейския участък за поредното разрешение. Когато се съберяхме, същите, които по-рано декламирахме стихове от Бодлер и разгорещено спорехме върху проблеми, улавяхме се, че говорим за афидави и позволителни, дали трябва да поискаме по-продължителна виза или само туристическа; да познаваш някоя дребна чиновничка в някое консулство, която може да ти съкрати чакането, беше в последното десетилетие по-важно за живота от дружбата на един Тосканини или Ромен Ролан. Постоянно трябваше да се чувстваш, че си обект, а не субект и че всичко е не твое право, а милост на властите. Постоянно те разследваха, записваха, номерираха, подпечатваха и още днес чувствам, като непоправим син на едно по-свободно време и гражданин на една мечтана световна република, всеки един от тези печати в моя паспорт като позорно клеймо, всеки един тези разпити и претърсвания като унижение.“ Из "Светът от вчера" 1942 г.