Ясмина Реза, актриса философ

Ясмина Реза, актриса философ
Докато световният успех на пиесата й “Арт” продължава, тя играе в парижкия театър “Ла Скала” в друга своя пиеса - “В шейната на Артур Шопенхауер”, която е написала преди 12 години. Интервю с една жена, която живее с думите, публикува “Фигаро”.

 

 

- Спомняте ли си обстоятелствата, при които написахте “В шейната на Артур Шопенхауер”?

 

- Помня много добре. Първо написах края на текста, частта с психоаналитичката в романа. В спектакъла това е предпоследната сцена. Случи се след едно лично преживяване на улицата… Бях написала текста много бързо и смятах, че е много силен, но не виждах как да го вържа в по-широк смисъл. Оставих текста, в който тогава не се разказваше за психоаналитичка. А после, един ден, се оказах в неприятна ситуация, нещата в живота ми не вървяха и аз прибягнах към единственото средство, което познавам: писането. “Хайде, пиши, единственото ти спасение е писането. Пиши, пиши за това, което познаваш, казах си аз, за двойката, за пълния провал на двойката”. Тогава всичко потръгна много бързо.

 

- От този първоначален текст ли тръгнахте?

 

- Не, не тръгнах от този текст. Видях героите, започнах да пиша, представяйки се, че те отиват при психоаналитик. И тогава се сетих за текста, който бях оставила настрана.

 

- А откъде идва това странно заглавие?

 

- Шейната се наложи в хода на писането като нещо очевидно: “Пътувам с шейна към смъртта, докторе. Такава, какво ме виждате. В шейната на моя приятел Артур Шопенхауер”. Как ми хрумна този образ? Ариел Шипман е професор по философия, специалист по Спиноза. Но той знае, че философията с нищо не ни помага в моменти на отчаяние, когато всичко ни убягва и нямаме никакъв контрол над света, над живота си.

 

- Преди 12 г. вече играхте на сцената в “Театр Увер”. Защо?

 

- Решението не беше мое. Фредерик Белие-Гарсиа, когото познавам много отдавна, защото съм близка приятелка с майка му, Никол Гарсиа, пожела да постави веднага “В шейната на Шопенхауер”, и му хрумна аз да изиграя ролята на Надин, съпругата на философа. Андре Маркон беше Ариел, Кристел Тюал - психоаналитичката. Морис Бенишу беше Серж, бизнесмена. Днес на негово място е Жером Дешан.

 

 

 

 

- Докато пишехте, мислехте ли за театъра, за въплъщението на героите?

 

- Съвсем не. Както обясних, в два момента на криза, на неприятности на улицата, после объркването в живота ми, се родиха мълниеносно тези диалози. Аз  искрено смятам, и може би не съм права, че “В шейната на Артур Шопенхауер” е един от най-хубавите ми текстове. Той се концентрира върху всичко, което съм правила, от театъра до литературата, като се мине през есетата. Тук са всичките ми натрапчиви мисли. Това е еликсирът на моите основни теми. 

 

- Какво ви носи играта? 

 

- Писането отблъсква тялото. Посещавах много сериозен актьорски курс. Бях ученичка на Жак Льокок. Писането отдалечава, писането разделя. Да пишеш, винаги означава да се изолираш, дори в театъра, дори за театъра. Да играеш, особено в компанията на тези артисти, е много топло споделено преживяване. Спектакълът първо бе репетиран и представен в Анже, където Фредерик Белие-Гарсиа ръководи драматичния център “Льо Ке”. Прекарах чудесен месец с тримата актьори, които са толкова интелигентни, талантливи. Закусвахме заедно, смеехме се, през цялото време бяхме заедно…

 

- На сцената изглеждате щастлива, свободна, безгрижна. Не бяхте ли нервна? 

 

- Сценична треска, боязън, разбира се. Това не ме парализира, но когато играя вечер, ми е трудно да правя каквото и да било през деня! Като актриса трябва да бъда на висотата на моите колеги. Но е вярно, че атмосферата, която цари в театъра и на сцената, е много щастлива. И се опитвам да не мисля, че винаги те оценяват…

 

- Пиесата беше ли преведена и поставена в чужбина?

 

- Да. Аз имам този късмет да видя много бързо текстовете си преведени и често поставени на сцена. А за мен “В шейната…” все още е в процес на създаване, все още е нова. За разлика от “Арт”, която съм гледала много пъти по целия свят.

 

- Какво пишете в момента?

 

- Тъй като вечер съм в театъра, не пиша. Слушам музика, пиано, разхождам се в Люксембургската градина. Но трябва да призная, че пиша нов текст. Веднъж, когато имаше четене пред публика на “Блажени са блажените”, Андре Маркон ми довери нещо по повод на героя, който би искал да изиграе… Искаше да изиграе жена. Той ме подкани да пиша. Андре, който иска да играе жена, това ме развесели, смути и аз веднага видях героя… 

 

- За монолог ли става дума?

 

- Да. “Красавицата Ан-Мари” е разказ. Текстът излиза през септември при моя издател “Фламарион” и очевидно Андре ще го изиграе в театъра. Къде и кога все още не знаем. 

 

- А киното?

 

- Много ми хареса да снимам, да правя филм, като Chicas. Но това означава години наред да бъда на разположение, бъркотия, а аз вече не искам да отделям време, за да се боря, само за да разкажа една история. Химикалка, лист, компютър, по-просто е…

 

- Никога не сме ви виждали да подписвате петиция. Житейско правило?

 

- Императив! Никога не съм подписвала петиция. Никога няма да подпиша. Предпочитам собствените си оръжия. Да пиша. Да се изразявам лично…

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

Още от Култура и общество

Коментари

Напиши коментар

Откажи