"Това, което е характерно за нашата епоха, е загубата на “памет за смъртта”, казваше православният богослов Оливие Клеман, а оттам и забрава за призванието на човека към вечен живот. Съвременният атеизъм обаче не е битка на философите на подозрението срещу християнската надежда, а идолопоклонничество на благоденствието, за което претендираме като за право, и на насладата, издигната във върховен идол на щастието".

 

 

"Възкресението на Христос" от Бенвенути 

 

Отец Люк дьо Белесиз е викарий на енорията Сен Жермен де Пре в Париж

 

Във филма “Слово” (Ordet) на Драйер един млад съпруг вижда как съпругата му умира. Той спира стенния часовник в хола. Времето спира своя ход. Възрастният отец произнася тези думи от книгата на Йов, свидетелство за вяра в мрачната нощ: “Господ даде, Господ и взе, да бъде благословено името Господне!” (Йов 1: 21). Настъпва мълчание, къщата се прибира в своята мъка, в своята рана, в своята любов. Целомъдрието на мълчанието е кутията, необходима за паметта за мъртвите. “Ти си преброил скитанията ми; Тури сълзите ми в съда Си” (Пс. 55). “Трябва да получим вярно мълчание”, казваше Мария Калас по повод на пеенето. Смъртта изисква вярно мълчание за подходящото слово, защото ако нямаме какво да кажем пред лицето на смъртта, тогава нямаме какво да кажем пред лицето на човешкия живот. 

 

Във филма на Драйер пасторът произнася една дума, Божият човек, когото викаме в сутринта на живота си, във вечерта на дните си, в непредвидимостта на радостите и нещастията, от които е изтъкано непостоянното човешко сърце. “О, сърце, изтъкано от радост на фона на мъка”, пише Пеги*. Старият отец се осмелява да изрече една дума, която обитава мълчанието, без да разруши неговата тайнственост. “Нейната душа е с Бог”. Но съпругът отговаря: “Аз обичах нейното тяло”.

 

Колко е вярна тази дума… Защото това, което ние обичаме в хората, е не само тяхната неосезаема душа, а тяхното плътско присъствие, мирисът им, който продължава да съществува в тяхна памет, звукът на техния глас, който отеква в тишината, светлината на техния поглед, когато очите им се затварят. Смъртта е сбогуване с лицето. Толкова болезнено тайнство… Твърде много губим времето си, за да избягаме от него. По-добре е да се научим да го изживяваме, за да бъдем хора напълно. “На умните сърцето е в къща, дето плачат”, казва Книга на Еклисиаста (7, 4). Загубили сме твърде много мъдрост… Това, което е характерно за нашата епоха, е загубата на “памет за смъртта”, казваше православният богослов Оливие Клеман, а оттам и забрава за призванието на човека към вечен живот.

 

Съвременният атеизъм обаче не е битка на философите на подозрението срещу християнската надежда, а идолопоклонничество на благоденствието, за което претендираме като за право, и на насладата, издигната във върховен идол на щастието. Това е télé-foot**, manger-bouger.com***, застраховка за комфортна пенсия и проследяване на маршрута на нашия стек тартар. “Имаме си наслажденийце за през деня и наслажденийце за през нощта, пише Ницше, но пазим здравето си”.

 

Съвременният човек се “чувства” като домашен лабрадор, полегнал върху дебел килим. Важното е “да се чувства добре”. Диктатурата на благоденствието замести града на радостта. Отказваме да “сеем със сълзи” (Пс. 125). Но какво ще стане, когато пияният кораб на моите дни ме отведе в къщата, дето плачат? Ще остана ли на прага на живота си, ще спра ли в предверието на тайнството? Смъртта е голямата забрава на хората, но тя винаги ще си спомни за тях. Ние не сме най-напред консуматори, а същества, които жадуват за истински живот.

 

Ние вкусваме земните храни не в трескавия ненаситен глад на мига преди да дойде непредвидимата смърт, а във вечната сладост, която носят в зародиш и която ни призовава към все по-възвишен живот. “Бездната призовава бездна” (Пс. 41). Животът, любовта, смъртта ни раждат с надеждата за Небето. Този, който никога не  е предчувствал, че любовта му е вечна, никога не е обичал истински. 

 

Ние не искаме живот, който забравя смъртта, нито радост, която не познава мъката, нито лесно щастие, което си затваря очите за страданието на децата, за смъртта на невинните. Такъв живот не би бил достоен за човека. “Бих повярвал в техния Бог, ако изглеждаха малко по-спасени”, казваше Ницше. Но християнската радост не е светска възбуда. Тя не е тази непосилна лекота на битието, която свежда живота до шагреновата кожа на култ към младостта, тласнат до краен предел. Ние искаме пълна радост, която прекосява целия живот на хората, голямото наметало на тяхната нощ, която поема цялата им история и разкъсва за тях завесата на Вечността.

 

Това е радостта от Христос. Той не си затвори очите за Злото, а остави Злото да Му затвори очите, за да премине през всичко за светлината на Възкресението. Нито една религия, освен християнската, не утвърждава “смъртта” на Бог. Бог е влязъл в голямото безмълвие, Словото, направено от плът, изрича Присъствието Му в недрата на земята. “Ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство, казва апостол Павел, пък за самите призвани, както иудеи, тъй и елини - Божия сила и Божия премъдрост” (I Кор. 1: 23).

 

Позволете ми да ви задам един въпрос. Каква е вашата надежда? Забравата за смъртта, прометеевият мит за трансчовешкото? За нас, които носим хубавото име “християни”, тя е изворът, който крие пустинята и който блести безмълвно, празният гроб, от който излезе жив Възкръсналият, видян, чут, докоснат от апостолите, малкото момиченце на Пеги, което бавно върви сред сенките, което “свети в мрака, и мракът я не обзе” (Ин. 1:5).

 

* Шарл Пеги (1873 - 1914 г.), френски поет и писател. В основата на цялото му творчество е християнската вяра (бел. пр.).

** télé-foot e френско спортно предаване, излъчвано всяка неделната сутрин по TF1 (бел. пр.).

*** manger-bouger.com е сайтът на френската национална програма за хранене и здраве (бел. пр.).

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

2 коментар/a

Всички нас погрешно ни възпитават от най-ранна възраст на 18.04.2017 в 10:16
да ценим само душата, а тялото си — него дори леко да презираме: заради неговите телесни потребности, в които сме се научили да виждаме само пълно отрицание на духовността. На човешкото тяло често гледаме като на нещо, което ще употребим в тоя живот и накрая ще захвърлим като непотребна дрипа. Но то заслужава огромно преклонение, защото е един земен организъм, който — иска или не иска — е принуден да даде гостоприемен подслон на нашата душа, която е натрапница от чужд свят, дошла на земята на «пречиствателен туризъм». Тялото ни заслужава дълбока почит, защото то е онова, което е призвано да понася всички несгоди на живота, да изпита всички болки и страдания, всички страхове и ужаси от неизбежните посегателства срещу крехкия живот на тази прекрасна и недоброжелателна планета, на която сме се приютили. А то — тялото ни — е готово на всичко това, за да даде урока по безизходица, който нашата високомерна душа трябва да отнесе в спомена си, когато се завърне от «пречиствателния туризъм», заради който е дошла чак тук — на терена на оздравителния ресорт, наречен «планета Земя».
кантианата на 18.04.2017 в 12:12
Ние не отменяме тялото, защото това е безкрайно глупаво - тялото е непосредствената онтологична изява на битие; ние отменяме глупавата фаталистична концепция, че то е чисто и просто "земен организъм".

Напиши коментар