380 айфелови кули са вложени в най-голямата електроцентрала в света. 1800 куб.м. в секунда е дебитът на водопада Игуасу́. Дебитът на София е 4,7 куб.м. в секунда, по данни на Софийска вода. Това означава, че ако нашата столица е с около 1,5 млн. жители, в струите на водното чудовище могат едновременно да се изкъпят 383 Софии или 575 милиона човека – това е населението на цяла Северна Америка – Канада, САЩ и Мексико. Когато е най-пълноводен, Игуасу́ достига дебит от 6500 куб.м. в секунда – достатъчно вода за всички китайци.

 

 

Водопадът е разположен на територията на Аржентина и Бразилия и ако човек иска да го разгледа обстойно, трябва да премине границата. Подготвен е специален коридор на граничния пункт за посетителите на водопада.

 

Нито една бомбастична дума или сравнение не изразява усещането когато човек се изправя срещу рева на водата. Статии наричат най-дълбокия пад Дяволското гърло „магичен“, „феноменален“, „гръмовен“, „страховит“, „неудържим“, „свиреп“. Самото име на водопада е лишено от фантазия, защото на местния език означава „голяма вода“.

 

Истината е, че потоците могат да бъдат описани само с името си – Игуасу́, защото нищо друго на света не може да бъде подобно. Това е едно от седемте природни чудеса на света, но изправен пред него, човек дори не се сеща, че може да съществува и друго.

 

Легендарна е фразата на Елинор Рузвелт, която за първи път се изправя пред изригващите бесни струи и възкликва: „Горката Ниагара!“

 

Снимка: AirPano.com

 

От аржентинска страна архитектите на парка са проявили максимална смелост и буквално потапят туристите във водата. Терасата е надвесена над най-страховитите струи на Дяволското гърло и всеки, който ги приближи, независимо дали е покрит с дъждобран или не, потъва в облак от фини капчици, изпълнили въздуха. Каква е физическата сила на милионите литри вода, които се изливат? Ако човек протегне ръка и я потопи под струите, дали изобщо ще остане ръка?

 

 

Струите се прехвърлят и премятат една над друга като гигантски водни въжета и скоростта с която се хвърлят в бездната създава вятър. Всъщност не съществува такова инженерно произведение на човека – стоманена конструкция или танк, което да остане цяло, ако бъде подхванато от водния бяс. Всеки железен гигант би се превърнал в малки разкъсани парчета, не по-едри от човешка длан. Водата не просто тече, а сгъстените потоци се блъскат един в друг и тъй като няма място за всички, неизтеклите капки вода се издигат тежко нагоре и се превръщат в ситен дъждец, който пада обратно с нежността на меко водно одеяло. Само смяна в посоката на вятъра дава възможност човек да види ясно чудовищните потоци, които със свирепа мощ се вливат в Дяволското гърло.

 

Къде тогава отива такава страховита мощ? Нима това е само божествено шоу за туристи, които се окъпват в нежните пръски на водния звяр?

 

Не може обаче да получиш енергия подарена от всемира и да я оставиш само в ролята на смайваща гледка. Енергията е овладяна! Най-голямата водноелектрическа централа в света Итайпу́ е построена на река Парана, на границата между Бразилия и Парагвай.

 

 

Съоръжението е едно от Седемте чудеса на модерния свят и е наречено „инженерно изящество“. Височината на язовирната стена от 196 м. се равнява на 65 етажен небостъргач. В строителството участие взимат 40 хиляди души, а по време на градежа е трябвало да бъдат преместени 50 млн. тона пръст и камъни. Общото количество използван бетон при градежа е достатъчно да бъдат издигнати 210 стадиона с размера на легендарния Маракана в Рио де Жанейро. Желязото, вложено в конструкцията, би създало още 380 Айфелови кули!

 

Инсталираната мощност в централата е 14 000 MW с18 генераторни турбини по 700 MW. За сравнение, това е четири пъти по-голяма мощ от всичките шест блока на АЕЦ Козлодуй През 2013 г. централата поставя рекорд, като произвежда 98,6 млрд. kW.h и генерира 75% от консумираната електроенергия на Парагвай и 17% от тази на Бразилия.

 

Въвеждането в експлоатация на турбините на Итайпу́ отнема 20 години, като първата се завърта през май, 1984 г, а последната – през май, 2004 г.

 

Туристите обаче не мислят за електричество и искат да видят звяра още преди да бъде опитомен. Съществува концептуална разлика между гледките в аржентинската и бразилската страна. Аржентинците са позволили човек да преживее водопада с всеки дъх, с кожата си, да оглушее от тътена му. Бразилците са се отдалечили от най-големите падове, за да могат те да се виждат по-панорамно. Или поне в Бразилия не е така всеобхватно мокро, както е в Аржентина.

 

Интересното е, че когато човек тръгва към пада Дяволското гърло, който е от аржентинска страна, нищо не подсказва, че някой може да види дори малко водопадче. Близо половин час туристите се разхождат по мостове, които преминават над широки, спокойни и толкова бавни води, че приличат повече на неподвижно езеро.

 

 

В тях мързеливо плуват сомове, на камъните, подадени насред водата, с протегнати напред сбръчкани шии се препичат големи костенурки; над главите на хората прелитат ярки синьо-жълто-червено-оранжеви пеперуди с размер на човешка длан, от някъде се спускат тукани, които с шумно пляскане на криле отиват по туканските си работи и нямат никакво намерение да позират за хората с апарати.

 

На едно от мостчетата се е събрала група от 7-8 души и усилено гледат във водата. Човек би си казал, че за първи път в живота си съзират сом. Оказва се, че те съзерцават телефона на един от тях, който го изпуснал, докато снимал… сом. И това е истинска ирония – ако тепърва е предстояло да види водопада, вече няма с какво да го снима, а ако го е снимал, сега вече само сомовете можеха да се запознаят с кадрите.

 

Гидът през смях обяснява, че най-свидни жертви на мощните водни потоци са именно телефоните, много по-малка е бройката на камерите GoPro, но често отлитат шапки, очила. Някъде в Бразилия съществувал бент, който „ловял“ такива предмети, но оттам не ги предавали на бюро Съсипани изпуснати вещи, а ги доунищожавали.

 

Приключението на голямото потапяне и трансграничното преследване на водните потоци започва от градчето Пуерто Игуасу́. То е безлично и скучно, центърът му се състои от петорно кръстовище с ресторанти до всяка от пешеходните пътеки.

 

Това е гледката от центъра на Пуерто Игуасу́

 

Няколко магазинчета за сувенири, няколко обменни бюра, две автогари, летище и пъстра на цвят градска болница. Асфалтирани са основните улици, другите са като черен път. Това не пречи там да живеят почти 83 хил. души.

 

Нарисуваните стени създават настроение по улиците

 

Градът е отправна точка единствено за туристите, които потеглят към водопадите и всеки магазин предлага дъждобрани и почти навсякъде се продават и бански, кремове против изгаряне и репеленти, които по-късно се оказва, че са обикновено предястие за местните хвъркати кръвопийци. Супермаркетите са отлично заредени с диня, праскови, аржентински изумително сладки череши по 5 лв. килограма, узрели тропически плодове. Насекомите рязко се увеличават в сравнение с високите територии на Аржентина, където посред лято безгрижно вали сняг. Из въздуха се чува различна тоналност на жужене, за цвят прелитат пеперуди с размер на врабчета. Хубавите хотели се намират извън централната градска част и самите те предлагат удобства и разнообразие, защото в рамките на града няма какво да се прави.

 

Пътуването към водопада започва с возене в открито влакче.

 

 

То имитира стара европейска железница и със скорост от 5 км/ч се промъква през относително скучна гора от която се носят крясъци на птици, пискане на маймуни и още много непознати звуци. Седалките на влакчето са претъпкани и там пътуват хора от преклонна възраст до кротко спящи пеленачета.

 

 

 

Минаването през гората представлява същинско навлизане в джунглата и стръвните хвъркати са радостно активни. Носи се аромат на репелент, а насекомите избират жертвата си, с апетит облизват препарата и впиват безмилостните си хоботчета си. Някаква странна хапеща порода го прави така пробивно, че оставя дълбоки дупки върху плътта, а две такива успоредни ухапвания точно зад кокалчето на глезена ми създават впечатление за ухапване от змия. Героично! Оказва се, че следите от такова убождане не избледняват със седмици и сърбят също толкова дълго.

 

Разходката по дългите мостове е скучна, защото нищо впечатляващо не се вижда наоколо. Точат се безкрайни нанизи от хора и всички чакат срещата с истинския водопад, който някак скромно се крие зад езерно спокойните плитки води. Приближаването към него е заглушено от човешките гласове и затова първото усещане за близост е бял облак, който стеле над дърветата. Нещо подобно на бяла пара, която ту се издига, ту се разнася.

 

Разкриването на водопада става изведнъж – мостчето се измъква измежду дърветата и Игуасу́ е там – гигантски, мощен, необхватен, ревящ, страховит, жълто-кафяво-бурен и накацан от всички страни с туристи, които пречат да се спуснеш, да разтвориш обятия към него и да изкрещиш: Ето ме! И аз съм тук! Трещи! Намокри ме!

 

 

Природната стихия води началото си от преди 120 милиона години в резултат от вулканично изригване, което създало огромна фуниевидна цепнатина в земята. Водата с неумолим бяс угасила огнените потоци и все още продължава да се сгромолясва с мощ, с която сякаш иска да пробие самата земя, да се върне при лавата и да я укроти завинаги.

 

Много е вероятно продуцентът на най-катастрофичните филми в Холивуд Роланд Емерих (от „Денят на независимостта“ до „2012“, когато светът потъва сам в себе си и е залят от вода), да се е вдъхновил за новата трактовка на потопа в мига, когато е застанал за първи път на Дяволското гърло!

 

При вида на неспирно разбиващите се едни в други неудържими струи, човек проумява своята миниатюрна незначителност и когато осъзнае, че снимането в тази водна центрофуга е почти невъзможно, може да спре за мъничко и да благодари – че в кратък миг принадлежи на тази мощ, че вдишва летящите капки, които са толкова много, че утоляват жаждата.

 

 

 

Водата не е бяла, защото с нея се носят камъчета, пясък, мъхове и господ знае колко още елементи, неизбежно повдигнати от мощта, която прелита над коравото гранитно дъно.

 

Преди 120 млн. години неспирните потоци не предполагали, че едно неприродно деление на земята ще остави 80 процента от водопада в Аржентина и 20 процента в Бразилия. До частица от него се допира и Парагвай.

 

Общият брой на водопадите е 275 и са свързани с две реки – Игуасу́ и Пара́на. Водопадите са разположени под формата на подкова и са с обща дължина от 2700 м., а височината им е между 40 и 82 метра.

 

Първият европеец, който попада на смайващата гледка през 1541 г. е испанският конкистадор Алвар Нунес Кабеса. Той е по-малко завоевател и много повече естествоизпитател и откривател и един от едва четиримата оцелели от несполучливо пътуване с испанска регата до Флорида. Оттам преминава в Южна Америка и е сред първите хора в новия свят, който оставя обширни описания, бележки и наблюдения за живота на местното население.

 

В наши дни около и над милион туристи посещават бурните води всяка година. Забавно е, че в трите държави се продават идентични сувенири, но на едните пише Игуасу́ Аржентина, на другите – Игуасу́ Бразилия и съвсем логично – третите са Игуасу́ Парагвай, а както знаем – всички са произведени в Китай. Запазените знаци, изобразени на сувенирите са самия водопад, пеперудите, маймуни, тукани, папагали, прочутите местни коати, които са много мили, до мига в който не се превърнат в отряд, който организирано краде храната на туристите.

 

Първата среща с тях е вълнуваща – невиждана досега животинка, типична само за Латинска Америка. У нас се нарича още носато мече. Животинката е с размерите на голяма котка с дълга и остра четина, много дълга опашка и подчертано остри ноктенца.

 

 

 

Коатите симпатично мърдат дълги почти като хоботчета нослета, които завършват с миниатюрни зурлички. Позволяват да бъдат погалени, но веднага проверяват дали няма и храна. Наоколо е пълно с големи табели, които предупреждават за риска от докосване на животните и картинки на кървящи ръце и пръсти, пострадали от зъбите на животинките. Докато човек клечи и опитва да погали едно от мъничетата (както обикновено се случва, никой не гледа предупрежденията), поне две са се покатерили по гърба му и го проучват – носи ли ядене, спукана му е работата! Когато животинката е една, радостта е огромна. Идва обаче мигът, когато човек огладнява и сяда на масата в закусвалня на открито. Изведнъж се оказва, че на пейката до него се е качило коатче с размерите на малко прасе, което повдига лакома муцунка към лицето ви и очевидно пита къде е неговия дял. В този миг обаче от другата ви страна застава още едно едро коатче, а миг по-късно откривате, че в краката ви под масата се мотаят още десетина постоянно гладни същества, които се чудят как също да се качат на пейката или направо в скута ви. В този миг към масата се засилва служител на заведението, въоръжен с метла и с юнашка засилка започва да смита и разбутва дългоопашатите досадници. Разбира се, докато замахва, той постоянно улучва и туристите ту с дървото, ту с четката, но никой от нас не протестира.

 

 

Когато си поръчвам сандвич, не очаквам, че ще получа цял самун с половин тенджера храна за пълнеж. Колкото и самоотвержено да се храня, близо две трети от него остава. Моля да ми дадат хартиен плик, в който да събера останалото. Правя няколко крачки и пред мен на задни крачета, подпряно на опашката си и с жален поглед, се изправя бебе коатче. Не съзнавам, че това е хитър капан и дружелюбно приклякам пред него. Секунда по-късно група школувани коатски бандити скачат едновременно и хартиеният плик с дебелия сандвич изчезва от ръката ми. Хората се разсмиват, а аз съзнавам, че за щастие не са отнесли и част от пръстите ми, защото и зъбките, и ноктите им си ги бива. Когато вдигам поглед, над мен се люлее маймуна, която май ми се смее. Над нея в клонака ме наблюдава непознато птиче с ярко жълти гърди, черни криле и гребен, подобен на корона. Навежда изящно главичка и очевидно следи суматохата на земята. Малко по-късно човек се научава да прескача коати, гущери, да се здрависва със случайно кацнали по тялото му пеперуди.

 

Обиколката по наблюдателните тераси на аржентинското Игуасу́ преминава над потоците, разкрива гледки към други скални масиви, обливани с нови и нови безспирни струи.

 

 

Гледната точка е винаги отгоре-надолу. Далеч долу в ниското, като детски играчки, в реката се виждат големите гумени лодки, пълни с туристи, които минават под някои от струите – там, където силата на водата няма да им счупи главите. Температурите са високи – около и над 33 градуса, затова колкото и мокър да излезе човек от лодката, след по-малко от половин час е естествено изсъхнал. Приближаването до струите е възхитително и в същото време страховито – това не е вода, която някой може да спре и не може да избяга от нея, ако не са пъргавите и супер мощни двигатели на лодките. С падането си струите създават водовъртеж, който би увлякъл и най-силните плувци надолу. Затова лодкарите се засилват и буквално прелитат под водата. В този кратък миг човек осъзнава, че след най-голямото откритие за човечеството – огъня, взимането на душ във водопад несъмнено е било второ по важност.  

 

 

 

Преминаването от бразилска страна не е толкова бързо, колкото може да се предположи. Така, както стоиш на наблюдателна тераса в Аржентина и гледаш къде би трябвало да отидеш отсреща, достигането до това място отнема около 2 часа – с пътуването, преминаването на границата, влизането отново на територията на водопада. За разлика от Аржентина, в бразилско Игуасу́ терасите са на вода, но достатъчно далеч от струите, за да може човек да ги разгледа, без да е изкъпан в тях. По-картинните, по-изящните, по-разбираемите гледки са именно там. Няма го този бяс на водата, който е готов като буря да те засмуче и да те понесе със себе си. Потоците се вливат в тесен каньон, който кипи като разбушувано море. Скалите са обрасли с пухкав зелен мъх и много повече птици прелитат наоколо.

 

 

От бразилска страна е построена само една малка закусвалня и тя, както и магазинът за сувенири затварят в 5 следобед. Това, че все още е пълно с туристи няма никакво значение.

 

Паркът за туристи е създаден през 1943 г., а Национален резерват Игуасу́ – през 1970 г. Тогава е взето решение и за построяване на летище и изграждане на три хотела върху откупена от държавата земя. Само от един от тях се разкрива видимост към зашеметяващата сцена. Цената за нощувка е 900 лв. на вечер. Другите два хотела са на река Парана.

През 1984 г. 10-милиона-годишния воден бяс Игуасу́ е включен в списъка на световното природно и културно наследство на ЮНЕСКО.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Пасхалната радост

Пасхалната радост

Още веднъж ни беше съдено да доживеем този празник на празниците и тър...

8 коментар/a

Божидар на 16.03.2018 в 11:58
Талантливо разказано и показано. Това е място, където човек трябва да иде ако може да си го позволи.
MrBean на 16.03.2018 в 14:32
Добре,добре,по-добре от изЦВъкването с емиратите. Само малко е накъсана хронологичната линия.. Честито на посетителите
Уточнител на 16.03.2018 в 19:50
Най-голямата ВЕЦ по инсталирана мощност в света е "Три клисури". https://en.wikipedia.org/wiki/Three_Gorges_Dam Годишното производство на двата ВЕЦ-а "Итайпу́" и "Три клисури" е почти едно и също (с лек превес към "Итайпу́" ) заради неравномерния отток на река Яндзъ през годината. Благодаря за статията и снимките към нея!
Рени на 17.03.2018 в 00:49
Невероятен пътепис с много факти и емоции! Благодаря!
Мима Иванова на 17.03.2018 в 15:13
Бях там през ноември 2018. Все още се чувствам в плен на преживяното. Думи като уникално, вълшебно, потресаващо и неупесуемо са доста слаби за да се опише видяното. Отново бих го обиколила. Качих си и на хеликоптер в Бразилската част. Така бях унемяла, че дори и не снимах. Само поглъщах с очи и сърце незабравимата емоция.
Лияна на 17.03.2018 в 22:04
Не ми остана време и за хеликоптера и се чуствам прецакана :) вече планирам завръщане в Аржентина и Перу, ще добавя и Парагвай. Но веднъж Чили ми стига :)
Цвети Станчева на 18.03.2018 в 14:49
Страхотен пътепис, а фотографиите са ненадминати
Вася Н. Илиева на 19.03.2018 в 15:54
Много добър поглед и изказ. Благодаря.

Напиши коментар