Тилда Суинтън: Всяка роля е пъзел

 Снимки: Жан-Батист Мондино

Актрисата позира пред обектива на Жан-Батист Мондино. Когато фотосесията приключва, Тилда Суинтън събира нещата си в огромен куфар и настанява дългия си силует на малък диван насред заобикалящия хаос. Гримът е изчезнал. Остават нейното двуполово излъчване, платиненорусите й коси и хипнотичният чар на една неуловима личност.

Вдъхновителка на авторски филми, авангардна муза, лице на луксозни марки, тя бяга от всякаква категоризация. На 55 г. (което изглежда невероятно), красотата й напомня за онази на прабаба й, г-жа Джордж Суинтън, нарисувана от Джон Сингър Сарджънт през 1906 г. Тилда Суинтън преминава с лекота между различни възрасти, полове и естетики.

Актриса хамелеон, тя беше снежната магьосница в “Хрониките на Нарния”, преди да получи “Оскар” за най-добра второстепенна женска роля за превъплъщението си в Карън Краудър в “Майкъл Клейтън” през 2008 г. Преображенията й понякога я правят неузнаваема като в “Гранд хотел “Будапеща” или “Снежен снаряд”. Идентичността й се променя според срещите й с режисьорите - Джим Джармуш,  Дейвид Финчър, братя Коен (в новия им филм “Аве, Цезаре!”) или Лука Гуаданино, в чийто филм “Голямата вълна” тя играе.

- “Голямата вълна” е вариация на “Басейнът” на режисьора Жак Дере. Как Лука Гуаданино успя да намери своя почерк в него?

- Вулканичният и ветровит остров Пантелерия в Италия, където снимахме, напълно преобрази историята. Той създаде много по-рокаджийска атмосфера и извади наяве наелектризираща страст.

- Темата за разпада вече присъстваше във филма Amore и тук я откриваме отново с вашата героиня певица, която преживява криза.

- Обичам да играя герои, които са в преход. Филмът говори за израстването, за житейската промяна, за сблъсъка с последствията от избор, направен в миналото, за приемането на следващия избор, за отпускането на примката, за да скочиш в неизвестното. С Лука работим по много органичен начин и развиваме тази тема от филм във филм. Това е истинско партньорство с желание заедно да направим една значима творба.

- Връзката ви с вашия приятел Сандро Коп (по-млад от нея с 18 г.) подхрани ли вашата екранна връзка с Матиас Шонартс?

- (Смях.) Не, нито за секунда. Но има други елементи, които подхраниха образа. В началото не исках да направя този филм, защото майка ми умираше… А след това изпитах желание да изразя онова, което усещах, когато тя почина през 2012 г. Имах чувството, че съм загубила думите. Исках да изследвам възможностите на мълчанието чрез една героиня, обградена от шума на другите. Това малко отваряне към моя вътрешен свят й придаде автентичност. И тази рок певица, загубила гласа си, по някакъв начин беше подарък от Лука.

- Мислите ли, че някои режисьори правят филми с вас, но също така и за вас?

- Когато работиш с хора, с които си близък, винаги има автобиографичен елемент, защото темите, които ни свързват, са в сърцето на филма. Или актьорът става материал за филма, или героят му носи идеите на групата. Работя с Лука Гуаданино от повече от 20 г. Джим Джармуш, Бонг Джун-хо, братята Коен са приятели пътешественици, които прекосяват същия път като мен. Нашето колективно усилие е дългосрочно, ние се забавляваме и се учим да се опознаваме.

- В “Аве, Цезаре!” на братя Коен вие играете сестрите близначки Тора и Тесали Такър. Как се роди тази двойна роля?

- Не знам дали близначките винаги са съпернички, но някои със сигурност мечтаят да бъдат единствени. Раждането на близнаци ме интересува още повече, защото имам близнаци в собствения си живот (децата й с шотландския драматург Джон Бърн, Ксавие и Хонър, родени през 1997 г.). Тъй като не са от един пол, те нямат едни и същи проблеми. Но аз винаги съм била заинтригувана от раздвояването на личността и изграждането на идентичността.

- Направили сте малко филми с големите киностудиа: “Ванила Скай”, филмите “Хрониките на Нарния”, “Странният случай с Бенджамин Бътън”… Каква е връзката ви с Холивуд?

- Отлична. Тъкмо завърших “Доктор Стрейндж” и атмосферата беше като в детска градина, където запалени маниаци се забавляват с усъвършенствана техника и специални ефекти, които ме изумиха. В студио “Марвел” преоткрих вълнуваща приключенска атмосфера на експерименталните филми от началото на кариерата си. Да речем, че си давам сметка, че съм на голям кораб… който се оказва пиратски!

- В сърцевината на работата ви има физическа промяна, това ли е най-голямото предизвикателство?

- Това е първата стъпка към подреждането на пъзела, който е всяка роля. Започвам с въпроса: коя е тази личност? Ако има елементи, които са ми близки, не ги премахвам, обсъждаме подхода ми. Но това не улеснява работата по дистанцирането. Аз мисля впрочем, че е важно да се установи обективна дистанция между мен и другия.

- Когато растяхте, чувствахте ли се различна, висока… и пламенна?

- Това, че съм висока, не ме правеше различна в моето семейство… Бях различна, защото бях момиче с трима братя… Но съвсем не бях пламенна, точно обратното. Бях много сдържана, избягвах да бъда забелязана. Спокойно чаках своя час.

- Бяхте ли малко мъжкарана?

- Не знам какво означава това. Това прилича на изкуствена поза или на много преднамерено поведение. Може би онези жени, които казват, че са “мъжкарани”, знаят наистина какво означава да се чувстваш момиче. Аз не си давах сметка за това. Тъй като не бях в особено женска среда, нормалното за мен беше да живея като братята си. Обожавах ги. Споделяхме едни и същи дрехи и игри. Когато на десетгодишна възраст се оказах в пансион за момичета (в West Health Girls School в един клас с лейди Даяна), имах съученички, които нямаха братя, нито същото детство като моето.

- Може ли “Орландо” да се смята за най-биографичния ви филм?

- Може би… Той е по романа на Вирджиния Улф, който прочетох, когато бях на 13 г. и наистина се идентифицирах с тази непокорна фигура, която се пита как да се съобрази с онова, което я заобикаля. Израснах в къща, пълна с портрети на членовете на фамилията, с които много си приличаме, дори и те да носят волани около врата и перуки… Знам, че съм част от семейството. Но когато бях много малка, вече си задавах въпроси, свързани с рода. Не се възприемах по един застинал начин като една-единствена личност и осъзнавах границите, поставяни от нормите на моето семейство.

- Баща ви сър Джон Суинтън донякъде е въплъщение на установения ред и на традицията. Как открихте артистичния свят?

- Мислят си, че с баща генерал-майор и ученически години в пансион съм получила строго образование. Това не е така. Имах много щастливо детство. Въпреки всичко се стремях към по-сърдечен живот и знаех, че някъде има свят, различен от този, в който бях израснала. Когато през 80-те г. кацнах в Лондон, се почувствах на място. През 1985 г., с режисьора Дерек Джърман (който я е режисирал в седем филма), най-накрая срещнах приятеля, за който бях мечтала. Беше вълшебно и безценно време, защото се забавлявахме като деца. В нашата артистична общност, кипяща от идеи, бяхме актьори и режисьори на собствения си живот.

- Родена в една от най-старите шотландски фамилии, гордеете ли се с вашия произход?

- Не само, че съм шотландка, но избрах да живея в Шотландия, което е доста рядко… Семейството ми е родом от Бордърс, но винаги съм искала да живея в Хайлендс и когато се родиха децата ми, заминах, за да се установа в малкото пристанищно градче Нерн. Не бих могла да живея другаде. За мен Шотландия е и винаги е била независима страна. Англия не е такава. Един или друг ден всички ще се съгласят с това.

- Как помирявате изолирания си начин на живот с нуждата да откривате света?

- Двете са възможни! Пътуваме много и животът ми съвсем не е изолиран. Децата ми са тийнейджъри и можете да си представите средата, приятелите, музиката… Винаги е мъчителен моментът, когато напускам дома си. Свързана съм с него с много дълъг ластик, който автоматично ме връща там. Фактът, че живея в отдалечено място, изостря сетивата ми. Когато ходя в Париж, Ню Йорк, Берлин или Токио, съм нащрек, всичките ми сетива са под тревога, за да уловят всичко.

- Разделяте ли живота си на артист от семейния си живот?

- Когато започнах кариерата си, имах чувството, че животът ми е разделен на две, но това вече не е така. Животът ми е едно музикално парче. Имам късмет, че работя с приятелите си, които идват у дома. След това пътуваме заедно и работим, докато пътуваме, забавляваме се, докато снимаме, а после всички отиваме у дома и говорим за следващия си проект. Това е един жест. Непрекъснат диалог между живота и изкуството. И аз съм много щастлива от това.

Превод от френски: Галя Дачкова