Прието е да се казва, че театърът е метафора на политиката със своите главни актьори и второстепенни роли, с трагичните си образи и комедианти, със своите лакеи и довереници, с вдъхновените си постановки или онези, които звучат фалшиво, с разтърсващите си страсти, заговори, пазарлъци, както и със своите подвизи и герои. “Всичко е политика”, казваше Наполеон. “Всеки театър е политика”, би могло да се напише след Бертолт Брехт или Ариан Мнушкин.

 

 

Кристоф Барбие, който обича и театъра, и политиката, възкликва изящно в своя Dictionnaire amoureux du théâtre: “Колко красиво па-дьо-дьо танцуват от 2500 г. насам политиката и театърът!”. А любовта, която новоизбраният президент на републиката отрано проявява към театъра - и която му позволява да срещне любовта - ни предоставя хубав повод да се върнем към тези тесни и древни връзки между политическото изкуство и театралното изкуство.

Суровият материал на театъра е политиката. Нейните  движещи сили, тайни, борби, амбиции, жестокост, капани, понякога престъпления. Нейните декори и прочутите й “кулиси”. Нейната игра на роли. Всичко, което се случва на сцената или зад завесата. 

 

Театърът показва това, което политиката се опитва да скрие,

 

той е по-истински от живота, този чудесен проявител! От Есхил до Дарио Фо, от Расин до Брехт, от Шекспир до Камю, колко пиеси са черпили своята “интрига” - красноречива дума, когато се отнася до сцената - своята комична или трагична сила, най-паметните си образи, от политическата арена? Колко пиеси носят политически смисъл? Почти всички, наистина! Защото театърът, който се храни от политиката, е публично изкуство в най-висока степен, което казва нещо за делата в този свят и следователно за поведението на града. Той споделя с политиката усета за представление. 

Няма театър без представление, нито постановка. Но няма и политика без постановка, без представление, нито… представители, т.е. без актьори, които представляват онези, които са ги избрали и които понякога са “представителство” (когато не са “фигуранти”)!

Нека онези, които вече са присъствали на заседание в Националното събрание или на дебатите в някой общински съвет, без да си помислят, че са на театър, да вдигнат ръка! И да се покажат онези, които вече са слушали този или онзи оратор, възприел естрадните ефекти, без да си кажат, че той би направил чудеса на театралната сцена!

Публично изкуство в най-висока степен,

 

театърът много често е преследвал политическа цел.

 

Например да изобличи властта, несправедливост, скандали. Или точно обратното, да послужи и да покаже великолепието на властта. Щеше ли да има същия блясък и влияние царуването на Луи ХIV, без своите големи драматурзи, с представленията на техните представления в двора? Не съм сигурен. Неслучайно Кралят Слънце е бдял педантично над програмата и режисурата на спектаклите; че е избрал Расин за свой историограф; че “Комеди Франсез” се ражда по негова инициатива; че толкова много е обичал да танцува в “придворния балет” (казват, че изпълнявал над 60 различни роли, от най-героичните до най-комичните: пиян измамник, палячо…), че по негова поръчка Молиер и Люли създават жанра комедийен балет. Неговата концепция за кралската професия го кара сам да си създаде образа на “театрален крал”. 

Защо да е по-различен един президент на републиката от един модерен монарх? В крайна сметка, ако кралското величество не е пострадало от ролите на шутове или на грубияни, изиграни от Луи ХIV, бихме могли да си представим, че достойнството на републиканската длъжност, заемана от сега нататък от Еманюел Макрон, не би била засегната от изпълненията му на по-леки или по-сериозни роли - лакей на Молиер, маркиз на Мариво, романтичен герой на Мюсе и т.н. - които този запален по театъра човек би могъл да предложи по време на празненства в Елисейския дворец, на партера от високопоставени лидери от света на политиката или икономиката! Нещо невъобразимо в действителност и което показва до каква степен нашата епоха е много по-надута и скована от тази на Краля Слънце.

Независимо от това театърът и политиката формират неразделна двойка. Понякога това е адски брак, както когато актьорът се казва Нерон. Но понякога е хубав съюз, помислете например за Виктор Юго, писател и политически деец, или за Вацлав Хавел. 

Както политическото изкуство, театърът използва сетивата, емоциите, афектите и разбира се, словото. Това слово, без което не се казва нищо и не се предава нищо както на театралната сцена, така и на политическия подиум. 

Няма съмнение, че Макрон, този виртуоз на медийната сцена, ще съумее да избегне подводните камъни пред слабите политици: прекалено много комедия и комуникация в “играта”, с което да предизвика освиркване и присмех. 

Може би новоизбраният президент ще си спомени следните думи на Юго от предговора на “Лукреция Борджия”: “В наше време театърът има огромно значение. Театърът е трибуна. Театърът е амвон. Театърът говори силно и високо. Театърът е нещо голямо и сериозно. Той има национална мисия, социална мисия, човешка мисия”. Думи, които нямат нито една бръчка и които се отнасят както за Whirlpool*, така и за барикадите в Париж. Защото театърът е безсмъртен. Завеса.

 

* Еманюел Макрон бе освиркан на предизборен митинг в завода за бяла техника на Whirlpool в родния си град Амиен - бел. пр.

 

Авторът Давид Брюна е консултант по комуникации и писател

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар