Сюзън Сарандън: „Мислех, че Хилари е много опасна. Ако тя беше спечелила, щяхме да бъдем във война“

Сюзън Сарандън: „Мислех, че Хилари е много опасна. Ако тя беше спечелила, щяхме да бъдем във война“
Някога „бет ноар“ („bête noire“-„черната овца“, бел.пр.) на десните, сега актрисата се оказа дори по-ненавиждана от левите поради отказа й да подкрепи Хилари Клинтън срещу Доналд Тръмп. Тя говори за холивудския сексизъм, за овластяването на жените и за ролята й на Бет Дейвис. Интервю на журналистката Ема Брокс със Сюзън Сарандън за в. „Гардиън“

 

Сюзън Сарандън на 71 години е жизнена и бодра, и може би по-срамежлива, отколкото  може би изглежда на хората. Когато влязох в помещението на един частен клуб в центъра на Ню Йорк, където тя седеше с малко куче в краката си, тя не поздрави и не потърси визуален контакт, което според мен създаде фалшиво впечатление за неучтивост. Също така това може да значи, че тя не беше сигурна как ще я приемат.

 

Дълго време Сарандън е била презирана от десните. Протестите й срещу войната във Виетнам и американската агресия в Никарагуа и Ирак я правят такъв вид мишена, която за привържениците на прогресивизма представлява нещо като утвърждаване. Най-новата неприязън към нея, от друга страна,  произхожда от левите и е много по-безпощадна към Сарандън. „Не съм атакувана въобще от десните“ - ще ми каже тя. Вместо това тя е обвинена, че пилее гласа си за трети кандидат (номинираната от Зелената партия Джил Стайн) по време на американските президентски избори и че безразсъдно прегръща политическата кауза, която позволи на Тръмп да влезе през задната врата. Изглежда, че точно сега либералите в САЩ могат да изпитват повече омраза към Сарандън, отколкото могат да изпитват към Пол Райън.

 

Нейните критици се дразнят най-много от това, че тя няма да признае грешката си. Самата физиономия на Сарандън предполага открито неподчинение; тя изглежда гневна дори и в покой. Тя също така много прилича на Бети Дейвис, толкова много, че самата Дейвис искала Сарандън да я изиграе. Този проект никога не се реализирал, но в новия сериал от осем епизода „Вражда“ на Райън Мърфи, чийто първи сезон е озаглавен „Бети и Джоан“, в който се разказва за борбата за холивудско превъзходство между Дейвис и Джоан Крофорд, Сарандън получава своя шанс. Двете главни роли са страхотни: Джесика Ланг - скандална и емоционална като Крофорд; Сарандън - сурова, по-умна, по-малко очевидно уязвима. Тя вижда много прилики между себе си и Дейвис. „И двете сме от Източното крайбрежие“, казва тя. „Не съм смятала себе си за звезда; Аз бях характерна актриса от самото начало и всъщност не бях пласирана като красива, което вероятно ми позволи да оцелея толкова дълго. Имам такъв по-дълъг период.“

 

 

Сюзън Сарандън като Бети Дейвис и Джесика Ланг като Джоан Крофорд в сериала „Вражда“. Снимка: FX

 

Сарандън е надхвърлила значително възрастта, когато жените в холивудската златна ера биха могли да очакват да продължат кариерата си – „освен да играят вещици и кучки“, казва тя. Интересното относно „Вражда“ е, че той разказва феминистката история на две жени, които биха ненавиждали този конкретен термин. Преди няколко години самата Сарандън казва: „Мисля за себе си като хуманист, защото според мен това е по-малко противно за хора, които мислят, че феминизмът е тълпа от крещящи кучки.“

 

 „И тогава изведнъж стана ясно, че може да се използва думата феминист“, казва тя сега. „Това стана съвсем наскоро. Имаше период, в който това наистина не се случваше. Така че сега има възможност да включим мъжете като съюзници. И трябва да кажа: Спомням си, че отидох на демонстрацията във връзка с Поправката за равни права, където имаше 100 000 жени. Ние обикаляхме, за да разговаряме със сенатори относно гласуването, и аз се качих в асансьора, а жените крещяха нещо от сорта: „Ние ще им покажем какво по дяволите искаме.“ А аз продължавах да повтарям: „Успокойте се, не това е начина, по който ще постигнем нещо.““

 

Мислехте, че подобна ярост ще има обратен ефект? „Беше ясно, че има обратен ефект. Но този образ на пискливата жена дълго време дефинира понятието за феминизъм. И жените имат право да се ядосват и да се чувстват овластени. Но това беше само една бегла представаотносно една сравнително емоционална и ярка дефиниция и имаше период, в който младите жени не искаха да им бъде лепнат този етикет.“

 

А сега? „Завръща се и се деформира, особено при изборите, при които ако си жена, трябва да подкрепиш Хилари Клинтън.“

 

Сега, разбира се, никой от индустрията на Сарандън не би изказал ексцентрично мнение относно сексизма в Холивуд. Все пак актьорите са предпазливи. Човек има усещането, че темата за Харви Уайнстийн просто не е много интересна на Сарандън, че съществуват други каузи, които тя смята за по-важни - тръбопровода „Кейстоун“, фракинга, парите от петрол и газ в политиката. Тя не е апологет на хора като Уайнстийн, но понякога тя може да звучи определено либертариански относно това какви са отговорностите на жените, замесени в проблема.

 

Сарандън слуша Бърни Сандърс по време на кампанията му в Айова през януари 2016. Снимка: Chris Carlson/AP

 

 „Има много хора, които казаха „Не“, казва тя. „Мисля, че големият въпрос тук е, че ако Харви Уайнстийн се е разкрил пред вас, когато сте били на яхта в Кан и вие сте разказали на всички (това е историята на Анджи Евърхарт), а всички са казали: „Е, това е просто Харви“ и не е станало голям проблем – това означава, че и тези хора подкрепят това. Сега аз съм сигурна, че има много мъже, които са много по-шлифовани в съблазняването, отколкото ... „ – тя избухва в смях – „... Джеймс Тобак и Харви Уайнстийн, с които много жени се почувстваха много поласкани да спят, дори и да не получаваха работата. Това е просто една култура, водеща началото си през 60-те и 70-те години, когато имаше известна доза освободеност, което даде възможност тези неща да се случат, без дори да се смятате за жертва.“

 

Един от въпросите, които се задават понастоящем, е дали онова, което Сарандън описва - неспособността на много жени да се самоопределят като жертви, е функция на „освободеността“ или на интернализираното мизогинистично отричане. Що се отнася до Сарандън, нищо след Уайнстийн не я е принудило да преоцени собственото си минало. „Разбира се, в миналото ми имаше както хора, които имаха сексуален интерес към мен, така и хора, които ми казваха, че не съм достатъчно интересна, за да получа някоя роля или че не съм достатъчно секси, след като разбираха, че съм омъжена“, казва тя.

 

Тя също така признава, че е имала късмет; че за разлика от много жени, които излизат на сцената днес, решимостта на Сарандън никога не е била подлагана на изпитание. „В моя случай аз просто казвах „Не“ по много нетактични, глупави начини, но хората не настояваха. Те не се появяваха пред стаята ми. Те не ме притискаха в ъгъла, нито ме насилваха, нито ми се качваха отгоре. Канеха ме: „Защо не прекараме нощта заедно, след като сте тук, в средата на нищото, далеч от филмовото студио?“ А аз казвах: „Не, трябва да се върна в стаята си.“ Но аз не се почувствах супер обидена, защото това не беше нещо, което стана супер трудно.“

 

Имаше и други трудности. „Спомням си още една наистина известна актриса, която ми казваше: „Е, нямате деца, защото това наистина ще промени ролите, които ще бъдат достъпни за теб. И няма да работиш след като навършиш 40 години, така или иначе.“ Но много от това се промени. Много жени оценяват как се чувстват; дали те са били жертва или са смятали, че това е техен собствен избор?“

 

Без съмнение тя вярва, че днес съществува по-голям  избор и това бавно коригира дисбаланса на власт. „Все повече жени могат да получат „зелена светлина“ за собствените си проекти. Последните ми няколко филма имаха жени-режисьори – те не са големи блокбъстъри, но не съм сигурна, че големите блокбъстъри са много интересни за режисиране. Но определено има повече власт в ръцете на жените, отколкото имаше преди – подобно на Рийз Уидърспун, те получават книги, правят проекти и разказват историите на жените. Мисля, че там е разликата. Самата култура е ... това е сложно нещо, защото продавате себе си посредством секс и външен вид предимно. И мисля, че когато мъжете са в позиции на власт, те приемат, че [сексът] е неразделна част. И докато не накарате жените да се сдобият с икономическа власт - имам предвид статията на Брит Марлинг [в сп. „Ди Атлантик“], където тя говори за това, че може да излезе от неудобна ситуация, причинена от Харви, дори и да се е мразила за въвличането в нея първоначално, защото е знаела, че може да пише, да продуцира и да режисира. Така че, когато хората разберат, че разполагат с тяхна собствена власт, отхвърлянето на някого и оцеляването въпреки всичко става възможно.“

 

С Джина Дейвис в „Телма и Луиз“, 1991. Снимка: c.MGM/Everett/REX

 

Често се пренебрегва факта, че през 2001 г. Сарандън подкрепя кандидатурата на Хилари Клинтън за Сената. Съществуват снимки, на които двете позират приятелски заедно и се усмихват. След това Клинтън гласува за войната в Ирак и всичко тръгва надолу. По време на последните избори Сарандън подкрепи Бърни Сандърс, след което тя не подкрепи Клинтън, когато последната спечели номинацията и сега всички умерени я мразят до такава степен, че тя казва, че е трябвало да смени телефонния си номер, защото хората, които тя идентифицира като тролове на Хилари, й изпращали заплашителни съобщения.

 

„Получих следните съобщения от хората на Хилари: „Надявам се, някой те е сграбчил за чатала“, „Надявам се, че си изнасилена.“. Атаки на женомразци. Наскоро казах: „Аз заставам зад Мечтателите“ [деца, дошли нелегално в САЩ, които имаха шанса да получат законно гражданство чрез разпоредба на Обама, която Тръмп заплашва да отмени] и това провокира нова вълна.“

 

От десните ли?

 

„ Не, от левите! „Как можа! Ти, която си отговорна за това!““

 

Попитах я дали знае, че наскоро Ката Полит я е нарекла „идиот“ в списание  „The New York Review of Books“ и тя моментално се изненада. „Поласкана съм“, каза тя. Аз казах, че тези хора са й много ядосани.

 

 „Затова ще загубим отново, защото зависим от DNC [Национален комитет на Демократическата партия]. Заради отричането... Искам да кажа, че е много ласкателно да мисля, че аз, сам-сама, съм била цената на изборите. Това, че моят малък глас е бил решаващ фактор.“

 

Разстроена ли сте от атаките?

 

„Това ме смущава повече от гледна точка на мисълта, че те не са си взели поука. Не е нужно да бъда оправдавана.“

 

Но е смущаващо, че те все още захранват хората със същата дезинформация. Когато Обама получи номинацията, 25% от хората на [Хилари] не гласуваха за него. Само 12% от хората на Бърни не гласуваха за него.“

 

Но тя не пропагандира за гласуване в полза на Хилари! 

 

„Хмм?“

 

Тя не пропагандира ли за гласуване в полза на Джил Стайн?

 

 „Не съм препоръчвала на хората да гласуват за каквото и да било. Аз казах да се информират, че аз ще гласувам за промяна, защото се надявах, че Стайн ще получи процента, от който се нуждаеше, но знаех, че тя няма да промени резултата от изборите.“

 

 Сарандън с Шер и Мишел Пфайфър във филма „Вещиците от Истуик“, 1987. Снимка: Allstar/Cinetext/WARNER BROS

 

Тя съгласна ли е с критиката, че упражняването на протестен вот е лукс за тези, които са изолирани от последиците на президентството на Тръмп? „Това не беше протестен вот. Следването на Бърни не беше протест.“ Гласуването за Джил Стайн беше протестен вот по всички дефиниции. „Знаех, че Ню Йорк ще бъде спечелен [от Хилари]. Вероятно беше най-лесно да се гласува за Стайн. Насочването на вниманието върху проблемите на работническата класа не е лукс. Хората наистина страдат; това е начинът, по който този човек влезе. Това, което трябва да обсъждаме, не са изборите, а как стигнахме до ситуация, в която Тръмп бе отговора.“(Тя също така каза, че ние трябва да се придвижим към точката, където крайните десни се срещат с левите, да обсъдим как „не можем да преценяваме от масовите медии какво се случва в страната. Как загубихме всички наши журналисти и медии?“)

 

Изгубихте ли приятели от всичкото това? „Не. Приятелите ми имат право на техни мнения. Разочароващо е, но това е тяхна работа. Това е като при подготовката на Виетнам, а после по-късно те казват: „Ти беше права.“ Или странно, някои от моите гей-приятели казаха нещо от сорта: „О, аз съчувствам на [Клинтън]. И аз казах: „Тя не е автентична. Тя се отнася ужасно с  гейовете доста дълго време. Тя е опортюнист.“ И тогава аз казвам нещо от сорта: „Добре, да не говорим повече за това.““

 

И все пак мисля, че макар и двете страни да направиха огромна политическа грешка, невъзможността на Сарандън и подобните на нея да изберат по-малката от две злини позволи на по-голямата от двете злини да победи. Въпреки това харесвам Сарандън. Необходима е наистина смелост, зада се противопоставиш на тълпата. Колебанията й са малко необуздани, но в епохата на конформизъм, наложен от социалните медии, никога не съм срещала някой толкова незаинтересован от придържането към правилата.

 

Тя наистина ли е казала, че Хилари е по-опасна от Тръмп?

 

„Не точно, но нямам нищо против подобно цитиране,“ казва тя. „Аз наистина мислех, че е много, много опасна. Ние щяхме да използваме фракинг и досега, щяхме да бъдем във война [ако тя беше президент]. Нямаше да мине по-гладко. Вижте какво се случи при президентството на Обама, което ние не забелязахме.“

 

Изглежда абсурдно да се твърди, че здравеопазването, грижите за децата, данъчното облагане за небогатите нямаше да бъдат по-добре сега под президентството на Клинтън и това е преди да стигнем до заплахата от депортиране, висяща над милиони имигранти. „Тя щеше да го направи така, както го направи Обама“,  казва Сарандън, „което беше подмолно. Той депортира повече хора, отколкото се депортират сега. Как получи Нобелова награда за мир, не знам. Мисля, че беше много важно да имаме черно семейство в Белия дом и мисля, че някои от нещата, които той направи, бяха добри. Той положи големи усилия в здравеопазването. Но той не измина целия път заради големите фармацевтични фрими.”

 

Изкушаващо е да прочетете за пламенната реакция на Сарандън срещу републиканизма в нейното собствено семейство - по време на управлението на Буш нейната 94-годишна майка била интервюирана от Бил О'Райли и насърчавана да размишлява къде е сбъркала с дъщеря си. (Майката на Сарандън вероятно щеше да гласува за Тръмп, казва тя, но „Аз не мисля, че тя излезе да гласува.“ Тя се усмихва: „Ние не създадохме условия за това.“)

 

Всичко това прави позицията на актрисата във връзка с феминизма още по-озадачаваща. Сарандън е в близки отношения с трите си деца. Ева Амури е плод на връзката й с италианския режисьор Франко Амури. Двамата й сина Майлс и Джак са от бившия й партньор от 23 години - Тим Робинс, с когото тя очевидно е в добри отношения. Ева, нейната дъщеря, като тинейджър не харесвала думата „феминизъм“, казва Сарандън, защото „изглеждало излишно да трябва да се споменава, че си бил феминист“.

Но не било така.

„Не, но тя израсна в къща с майка, която бе спечелила собствените си пари и бе силна, в един прогресивен град с други прогресивни деца – тя дори нямаше досег до по-републиканската част на Манхатън. Така че тя беше в един прогресивен сапунен мехур. Мисля, че тайната е, че може би сега трябва просто да кажем, че никой няма да поправи нещата за теб. От теб зависи това. Имаш силата. Не трябва да се обръщаш към никого за одобрение, било то мъж или жена. Властта е вътре в теб и ако се заобиколиш с хора, които те уважават, това ще се случи, независимо дали са мъже или жени.“ Това е странно изказване от някой, който вярва, че структурното неравенство изисква политически решения. По-рано тя посочва, че отказът на Клинтън да подкрепи минималната заплата от 15 долара „говори за това, че тя не е феминистка, когато начело на 50% от домакинствата в Америка стоят жени.“ Клинтън беше приела минимална заплата от 12 долара, с възможност за покачване до 15 долара в метрополните центрове, но не в това е въпросът. Въпросът е, че самоувереността не може да ти плати наема.

След интервюто излизаме от клуба и тръгваме към метрото. „Какво беше името й?“, казва тя. „В списанието?“

„Ката Полит“, казвам аз. Разделяме се на ъгъла на Седмо авеню, а Сарандън изчезва нагоре по улицата с куче под едната ръка, смъкната надолу шапка и асистент до нея. „Ще ме мразят ли още повече, когато тази статия излезе?“ провиква се тя, поглеждайки през рамо.

„Вероятно,“ казвам аз. Имам усещането, че ще го преживее.

 

 

Източник: theguardian.com

Превод: "Гласове"

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от Култура и общество

Коментари

Напиши коментар

Откажи