Съдът в Страсбург като междуправославен арбитър

Съдът в Страсбург като междуправославен арбитър
Що е то „алтернативно православие”? В православното богословие има утвърдена традиция, в съгласие с която онези, които са несъгласни с едни или други страни от православното учение, биват наричани еретици или разколници. Структурите пък, които отпадат от официално признатите църкви, се наричат разколи или секти. Религиознанието, подхождащо уважително към всички религиозни обединения, които имат равно положение пред закона, обикновено не употребява понятия от типа на разколник или сектант. Противното изработва пренебрежително и неуважително отношение към съответните привърженици. Още повече немалък брой алтернативни структури са регистрирани като юридически лица от органите на правосъдието на различни нива.
<p>Следователно гражданите, членове на тези религиозни структури, имат същите</p> <p>равни права, подобно на всички останали. Необходимо е да се отчита и това, че броят на намиращите се в разделение (разкол), никак не е малък, но в общественото съзнание към тях се формира отношение като към &bdquo;втора класа&rdquo; хора.<br /><br />Погледнато в световен мащаб структурите на алтернативното православие имат широко разпространение, тяхната география е обширна, те са в десетки страни. Има много причини за появата на тези независими формирования. При тяхната поява в богословието се отдава голямо значение най-вече на религиозния фактор, но също така и на социално-психологическия. Най-важното понятие, което определя отделянето на техните представители от Църквата е гордостта. Това е стремежът да обявиш себе си за истинен и правилен, противопоставяйки се на признатата Църква. Религиознанието отделя голямо внимание на социалните причини и фактори на вътрешно-църковните разделения. Сред тях &ndash; особено в наши дни &ndash; на преден план излизат политическите причини. На второ място трябва да бъде поставен религиозният фактор в собствен смисъл &ndash; основанието за критично отношение към официалната Църква от страна на вътрешно-църковните дисиденти. Критиката е във всички посоки &ndash; както надясно, така и наляво. Напускащите дадена православна църква нейни представители обикновено я критикуват за това, че не съблюдава каноните и традициите, както и в така наречения икуменизъм и в стремеж към сливане с държавата.<br /><br />Ролята на държавата в живота на Църквата е противоречива &ndash; от една страна тя може да способства за укрепване на църковното единство, а от друга &ndash; да довежда до разделение. При това в последните години се появи и доразви съвсем нова тенденция, която е свързана с нарастването на ролята на институтите на международното право.<br /><br />В миналото, до края на второто хилядолетие сл. Хр., с появата на независимите структури в православието са се занимавали самите православни църкви и държавните власти. Възникващите проблеми са били смятани както за вътрешноцърковни, така и за вътрешнодържавни. Църквата е изразявала отношението си към тях на основата на традиционните съборни установления и правила. Държавните власти пък са действали на основата на принципа на симфонѝята и съществуващото законодателство. Но днес в социалната и в политическата сфера на обществото се извършват големи изменения &ndash; в Европа е сформиран съюз от държави с голям парламент в Брюксел и съд в Страсбург. Гражданите на европейските държави сега апелират за защита на своите права пред правовите учреждения на Европейския съюз. Към тези структури те се обръщат и при конфликти в религиозната сфера.<br /><br /><strong>Молдовският прецедент</strong><br /><br />В редица европейски държави проблемите, свързани с дейността на свободните църковни структури, се решават традиционно. За съжаление, с действията си на места държавата само задълбочава разделението, като поддържа появяващите се отцепници от съответните поместни църкви. Това се случва, например, в Македония и в Черна Гора. Държавната власт е тази, която утвърждава и официално признава &ndash; в първия случай Македонската църква, а във втория &ndash; Черногорската.<br /><br />По съвсем друг начин се случват нещата в републики като Молдова и България. На територията на Молдова от 1918 до 1940 г., докато страната е в състава на Румъния, действа Бесарабската митрополия на Румънската православна църква. През 1940 г. обаче Молдова става част от Съветския съюз и Бесарабската митрополия прекратява съществуването си.<br /><br />През 1992 г., при участието на неколцина прорумънски настроени политици и свещенослужители, епископ Петър (Педурару) от Руската православна църква обявява възстановяване на дейността на Бесарабската митрополия в качеството ѝ на приемник на съществувалата при румънците структура. Той е незабавно отстранен от служение в Руската църква, но Румънският патриарх го въздига в сан на митрополит. Така започва конфликтът между двете църкви.<br /><br />В продължение на десетилетие молдовското правителство отказва регистрация на новообразуваната митрополия, като се мотивира с това, че конфликтът има преди всичко църковен характер, така че предоставя на двете спорещи църкви възможността да разрешат сами конфликта. Действителната причина за отказа на регистрация на Бесарабската митрополия обаче е стремежът на властите да запазят съществуващата структура в състава на Руската православна църква и да не допуснат влияние от страна на Румъния върху вътрешнополитическата ситуация в страната. Между впрочем Молдовската митрополия се радва на особен статут на автономия в рамките на Руската православна църква. За отказа на регистрация на Бесарабската митрополия способства немалко и категоричната съпротива на Московската патриаршия и непоколебимата ѝ позиция по отношение недопускането на паралелна румънска църковна структура на нейната канонична територия.<br /><br />Ситуацията се разрешава &ndash; далеч не в полза на Московската патриаршия &ndash; от едно постановление на Европейския съд по правата на човека от 13 декември 2001 г. Съдът постановява, че правителството на Молдова е извършило нарушение на отделни положения от Европейската конвенция за защита на правата на човека и някои основни свободи и задължава на представителите на Бесарабската митрополия да бъде изплатена компенсация за овъзмездяване на морални щети и съдебни разходи.<br /><br />Последвалият протест от страна на Министерския съвет на Молдова е отклонен, а четири месеца по-късно, през април 2002 г., Парламентарната асамблея на Съвета на Европа приема документ, наречен &bdquo;Религията и промените в Централна и в Източна Европа&rdquo;, който настоятелно препоръчва на властите в Молдова да регистрират митрополия на Румънската православна църква. В този документ са представени общи препоръки и такива, които непосредствено засягат Молдова: &bdquo;Гарантиране на всички църкви, религиозни организации, центрове и обединения на статут на юридически лица, в случай че дейността им не нарушава правата на човека или международното право и, по конкретно, от правителството на Молдова се изисква регистриране на Бесарабска митрополия в съответствие с решението на Европейския съд по правата на човека от 13 декември 2001 г.&rdquo;<br /><br />По този начин учреждението на Румънската църква на територията на Молдова (три епархии в състава на митрополията) остава в очите на Руската православна църква непризната структура, намираща се в паралелна юрисдикция. Конфликтът може да се проточи още дълго и поради това, че в Молдова някои представители на светските и на църковните кръгове вече поставят въпроса за пълна независимост &ndash; и от Московската, и от Румънската патриаршия, последвано от провъзгласяване на автокефалия. В същото време Руската православна църква продължава да се отнася отрицателно към всичко, което насажда в Молдова Румънската църква.<br /><br />Трябва да признаем, че решението на Страсбургският съд за признаването на юрисдикция на Бесарабската митрополия на Румънската православна църква влиза в противоречие с вътрешно каноническите църковни постановления. Юрисдикционното подчинение лежи в основата на единството на Църквата. На свой ред утвърждаването на отделящи се от юрисдикцията структури по същество съдейства за задълбочаване на разделението в православието и по точно &ndash; за разколи. Междувременно в споменатия вече документ &bdquo;Религията и промените в Централна и в Източна Европа&rdquo; е отбелязано изискването за &bdquo;ненамеса на държавните органи във въпросите на догматите и други вътрешно-религиозни спорове&rdquo;. Така в случая разрешаването на проблема в правовото поле на Европейския съд по правата на човека се разминава с вътрешно-църковните канони и с традициите на православието. Излиза, че сам Европейският съд по правата на човека &ndash; с намесата си &ndash; заставя да се извършва нещо, което противоречи не само на вътрешните църковни канони, но и на неговите собствени препоръки.<br /><br /><strong>Българският прецедент</strong><br /><br />Случилото се в Молдова се превръща в прецедент за бъдещи искове и решаване на дела, свързани с независими свободни структури, каквито се появяват все повече в православния свят. Пример за това е България. Тук Европейският съд по правата на човека застава на страната на една група, противостояща на каноничната, официално призната и съществуваща от столетия Българска православна църква.<br /><br />Делото, за което става дума, започва през 90-те години на ХХ век. Тогава на власт в България идват либерали, които под влияние на появила се група в средите на БПЦ отказват признание на исторически съществуващата църква. Те отдават предпочитание на свещенослужители, оглавени от Неврокопския митрополит Пимен (Енев). Същият е признат от светските власти за официален ръководител на цялата Българска църква и дори получава титлата Патриарх. Така през 90-те години на отминалия век държавната власт в България заема страната на една структура, която се намира в опозиция спрямо Църквата, ръководена от Патриарх Максим (Минков). На тази структура са предадени повече от двеста храма. Пимен започва да се изказва от лицето на цялата Българска църква и да подписва официални документи. Пред него през 1996 г. полага клетва президентът на България Петър Стоянов. На каноничния Патриарх Максим, избран още през 1971 г., е отказано признание. Това положение продължава няколко години до настъпването на промяна в светската държавна власт. През 1998 г., на всенароден православен събор в София, се извършва завръщане към предишното управление на Църквата. Голяма част от онези, които са се отделили от нея, принасят своето покаяние и се завръщат в лоното на официалната Църква. През 2002 г. България приема закон &bdquo;За вероизповеданията&rdquo;, с който официално се признава каноничната Българска православна църква, начело с Патриарх Максим. Две години по-късно е решено да бъдат иззети намиращите се във владение на противниците на официалната Църква храмове. С помощта на специални полицейски части храмовете са възвърнати, но разколът и до днес не е излекуван.<br /><br />Представители на групата, отказваща подчинение на Патриарх Максим, решават да вземат реванш и подават иск в Европейския съд по правата на човека, който като дело получава името &bdquo;Св. Синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и други против България&rdquo;. В заявлението са повдигнати претенции към българската държава и към каноничната Българска православна църква за получаване на повече от 700 милиона евро компенсация за отнето имущество и за неполучени от свещенослужители на алтернативната група заплати в продължение на години. Накрая, основна претенция е и стремежът на същия митрополит Инокентий да бъде издигнат за ръководител на цялата Българска църква. В това дело има и политическа предпоставка. В България отцепилата се групировка не признава Патриарх Максим за това, че същият е бил избран под непосредственото влияние на светската държавна власт в годините на комунистическото управление. Това е причината представителите на &bdquo;алтернативния Синод&rdquo; да смятат неговия избор за нелегитимен.<br /><br />За разлика от събитията в Молдова, които са въпрос на противопоставяне между Московската и Румънската патриаршия, българското дело е поставено на обсъждане на ниво представители на православието от целия свят. Вселенското православие решава да консолидира силите си и да отстоява самостоятелността на каноничната Българска църква. На 11 и 12 март 2009 г. в София се провежда Всеправославно съвещание, чиято цел е оказването на съдействие и поддръжка на официалната Българска православна църква. Причина за съвещанието става решението на съда в Страсбург от 22 януари с.г. по иска, заведен от т. нар. &bdquo;алтернативен Синод&rdquo;. Грубо намесвайки се във вътрешния живот на Българската църква, този съд предписва удовлетворяване на претенциите на &bdquo;алтернативния Синод&rdquo;. Вселенското православие, в лицето на представителите на поместните църкви, в това число и на светски експерти, препоръчва БПЦ да апелира пред Голямата камара на Европейския съд по правата на човека. Според мнението на участниците в съвещанието, оценката за действията на съда може да бъде единствено отрицателна, тъй като &bdquo;сме свидетели на груба намеса в каноничния юрисдикционен живот на православието, в който &ndash; според древните устави &ndash; не може да има отделени от каноничната Църква групи, а трябва да съществува единно Вселенско православие с единни поместни църкви&rdquo;. В противен случай, ако все пак се появяват едни или други отцепвания, Църквата трябва да се справя с тях сама &ndash; било то на ниво поместен събор, било на вселенски.<br /><br />Оказва се, че съдът въобще не е имал правото да разглежда подобно дело, тъй като вече споменатият &bdquo;алтернативен Синод&rdquo; в България не е признат от никого &ndash; нито от официалната Църква, нито от държавата. От църковна гледна точка незаконната група на митрополит Инокентий (Петров) нарушава вътрешните, също идващи от древност, традиции за недопускане на обръщане към каквито и да било външни структури, към граждански съд. Всички възникващи спорни въпроси, съгласно наставленията на св. ап. Павел, трябва да се разрешават вътре в Църквата (1 Кор. 6:1-7). Ако пък някой прибегне към подобни действия, той се отделя от вселенското православие и създава &ndash; по думите на св. Василий Велики &ndash; &bdquo;самочинно сборище&rdquo;.<br /><br />Участниците във Всеправославното съвещание в София стигат до мнението, че групата на митрополит Инокентий може колкото желае да се провъзгласява за свободна и независима, но всичките ѝ претенции за ръководене на църквата са неканонични.<br /><br />Процесите, протичащи на световно ниво в съвременното православие, в които се намесват и международните правови организации, могат да бъдат осмислени и от позициите на религиознанието. Всичко, което беше отбелязано по-горе, трябва да бъде разглеждано в контекста на задълбочаващите се секуларизационни процеси в Европа и въобще в целия свят.<br /><br />От всички направления в християнството православието се придържа най-силно към канони и традиции. В него най-много се отстоява както вярата, така и единството на Църквата. Православието и неговите отделни поместни църкви от векове, а в някои страни от десетилетия, изпитват идейните предизвикателства на секуларизационните процеси. Нещо повече &ndash; те изпитват и силни гонения от страна на държавните власти. Но днес православието се възражда. Това става в редица източноевропейски страни, в това число и в страни членки на Европейския съюз. Оказва се обаче, че съществуват сили, които пречат на този процес. Обективно погледнато, тук влизат и действията на някои международни организации. Следва да се предположи, че в това русло започват да действат и международните правови организации, които отстояват правото изобщо, без да вникват нито в традициите на една или на друга страна, нито в каноничните установления на поместните църкви.<br /><br /><strong>Европейският съд за правата на човека и перспективите пред &bdquo;суздалското дело&rdquo;</strong><br /><br /><br />Изглежда, че жалби в Страсбургския съд скоро ще постъпят и от Русия. Става дума за събития, случващи се в древния руски град Суздал, в който се намира центърът на независима структура, наричаща себе си Руска православна автономна църква. Тази църковна група, сформирана по същото време, по което и &bdquo;алтернативният Синод&rdquo; в България, след като напуска Московската патриаршия остава в преди принадлежалите храмове. Местните държавни власти обаче, позовавайки се на като че ли неправилно оформени документи, отнасящи се до предаването на храмовете, възбуждат иск към тези общини и отнемат храмовете. Какви ще бъдат действията на Руската православна автономна църква? Вече има предположения от страна на отделни представители на руските правозащитни организации за обръщане към същия този Европейски съд по правата на човека.<br /><br />Съдейки по исковете, разглеждани от Страсбургския съд, се наблюдава стремеж към натрапване на отделните държави на някакъв общ стандартен модел на държавно-конфесионални отношения. В европейските страни вече са наложени редица стандарти в сферата на икономиката, политиката и социалната сфера (да си спомним европейската социална харта, Болонските съглашения). В днешното, още не завършило първо десетилетие от началото на ХХІ век, някои общоевропейски стандарти биват натрапвани и в духовната сфера. Зад този процес се таи потенциалната опасност от конфликт, свързан с противопоставяне на православието спрямо светските международни институции като цяло и в частност на Страсбургския съд.</p> <p>http://religion.ng.ru/</p>

Още от Култура и общество

Коментари

Напиши коментар

Откажи