„Св. Климент Охридски" е мястото, където се изградих като личност и специалист. Проблемът на българските университети не е, че преподавател Х не си е взел две занятия през семестъра, нито че преподавател Y чете от записки, написани на ръка. Един от основните проблеми е финансирането на висшето образование и, донякъде, прекалената разпокъсаност на висшите учебни заведения (понастоящем 51 на брой). Ако системата на финансиране се промени, преподавателите ще имат по-добра мотивация и възможности да си вършат работата на оптимално равнище, а от университетите ще излизат по-малко на брой, но по-качествени специалисти. Другият вариант е най-талантливите младежи на България да избягат в чужбина, да придобият образование там (както Вие добронамерено им препоръчвате) и никога да не се върнат тук. Ние пък ще си обучаваме богатите синчета и дъщерички на несъществуващата просперираща средна класа, на които не им се пътува на дълги разстояния, и ще се борим за бройки.

 

 

Настоящият текст е отговор на статията на г-н Калоян Константинов  „СУ е дупка, в която загубих 4 години от живота си“ в OFFNews , публикувана и в сайта glasove.com. 

 

Не съм част от ректорското ръководство на Университета, но съм част от това учебно заведение вече 16 от общо 34-те си години (като студент, докторант и преподавател) – това ме кара да реагирам не само в коментар под тази творба, но и със самостоятелен текст. 

 

Доколкото разбрах, уважаемият господин (естествено, няма да го нарека „колега“, както е прието сред принадлежащите към една и съща Алма Матер), е журналист и е завършил Факултета по журналистика и масови комуникации. Аз самият съм възпитаник на Факултета по класически и нови филологии, преподавател съм във Философския факултет. Не мисля, че тази разлика е сериозна, доколкото авторът на текста генерализира проблемите, които (по неговите думи) е имал с отделни преподаватели до проблеми на целия Университет и на цялото българско висше образование. Това, апропо, се нарича „прибързана генерализация“ (hasty generalization – няма латински термин) и е тежък манипулативен похват.

 

Както уважаемият журналист безспорно знае, обикновено коментар на текст се пише на четири нива – аргументативно-съдържателно, структурно, стилистично и перлокутивно (какъв е ефектът върху аудиторията). От аргументативно-съдържателна гледна точка г-н Константинов заслужава моята вечна благодарност – снабдил ме е с христоматия по логически грешки (errores) и манипулативни похвати (fallaciae) за лекциите ми по теория на аргументацията.

 

Отбелязвам изрично, за да не се притеснява авторът, че редовно осъвременявам курса си, имам чудесни Power-point презентации (не използвам Prezi) и за няколкото занятия, които съм изпускал поради болест през кариерата си, съм намирал заместници. Пращам почти всичките си материали по интернет на студентите, дори на някои от тях съм подарявал собствената си книга, която по необходимост е част от библиографията. За колегите, които нямат възможност или желание да се сдобият с труда ми, винаги изпращам алтернативни материали, които покриват напълно изискванията за изпита. Вдълбочавам се по такъв начин в собственото си житие и битие, защото е логически обосновано изолираните примери (в случая – няколкото предмета от специалност „Връзки с обществеността“ към ФЖМК) да бъдат оборвани с изолирани примери (трансдуктивно), а не с общи съждения (дедуктивно).

 

И така, какви са аргументите на г-н Константинов? Той самият не е бил „студент за пример“ (по неговите собствени думи), но се е сблъсквал с преподаватели, които според него не са били на нивото на неговите високи изисквания. Държа да подчертая, че не познавам лично колегите, за които той пише, но имам доста добър опит с други преподаватели от ФЖМК – всички без изключение са чудесни специалисти, има и доста млади и активни хора. Трябва да подчертая, че ако бях на мястото на очернените от него колеги, бих завел дела за клевета. Та, на базата на горния си спорадичен опит, той прави три генерализации:

 

• СУ „Св. Климент Охридски“ не струва.

• Висшето образование в България не струва.

• Висшето образование в чужбина (коя чужбина!?) е прекрасно и българските студенти трябва осторожно да се насочат нататък.

 

И трите съждения са по презумпция неверни, защото се базират на горепосочената „прибързана генерализация“. Те формират логическа грешка „хлъзгав наклон“ (slippery slope) от типа:

 

Скъпи, ти не искаш да измиеш чиниите! Ти все така правиш, само седиш пред тоя телевизор след работа и пиеш бира. Ти не зачиташ моите усилия да поддържам къщата, а само гониш секретарките в офиса! Спрял си да ме забелязваш! Не ме обичаш вече! Не ме уважаваш като човешко същество! За теб аз стоя по-ниско от кучето Макси! Какви ги приказвам... Аз съм просто мебел за теб! Фотьойл! Ваза!

 

Човекът просто не е измил чиниите. Това не знак, че възприема жена си като част от мебелировката.

 

Да, вероятно в България има преподаватели на възраст, които водят лекции от писани на ръка листове (което само по себе си не е особено прегрешение). Вероятно в България има преподаватели, които не осъвременяват лекциите си. Вероятно в България има преподаватели, които не си вземат редовно часовете. Така, както има некадърни лекари, шлосери, журналисти. От това обаче не следва логически нито, че висшето образование в България не струва, нито, че в чужбина висшето образование е прекрасно.

 

Съвсем случайно аз самият съм завършил, освен СУ, и реномиран европейски университет (пълен курс на обучение с бакалавърска степен, не един семестър по програма „Еразъм“ или двусеместриална магистратура) и си спомням един характерен пример за горната постановка. Имахме задължителен курс по латински език. Преподавателят не се появи цял семестър и всички започнахме сериозно да се притесняваме за изпита. Тогава няколко мои колеги обработиха на „Фотошоп“ стандартното обявление за изчезнали деца, написаха под титула „Изчезнал“ името на въпросния преподавател, плеснаха снимка на бюста на дебелия император Тит Флавий Веспасиан и разлепиха това транспарантче из целия факултет. Така и не видяхме уважаемия професор по латински език. Изпита ни друг преподавател.

 

В същото висше учебно заведение, което разполага с чудесна мудъл-система за качване на материали, сме учили както от заети от колега записки, така и от надлежно изготвени бази данни с изследвания по съответната материя. Там също сме имали както 60-годишни професори, така и 30-годишни асистенти. Моите любими преподаватели бяха двама – единият беше току-що завършил главен асистент по Нова европейска история, другата беше маститата професорка по неоплатонизъм, защитила оксфордския си докторат значително преди да се родя. Така че да уведомя г-н Константинов – такъв тип изолирани проблеми не са „българска работа“, както нашего брата обича да си мисли в своето мазохистично национално самоунижение. Фактът, че един професор е достигнал 60-годишна възраст не означава, че трябва да бъде изпратен в екарисажа (както в романа Pebble in the Sky на Айзък Азимов), а може да продължи да бъде полезен. Подобни проблеми има навсякъде.

 

Що се отнася до СУ „Св. Климент Охридски“, уважаемият автор на статията заявява, че повече кракът му няма да стъпи в Алма Матер, но аз все пак си позволявам да му препоръчам да се разходи до Малкия двор на това учебно заведение. Там е поставена табела, в която надлежно са посочени направленията във висшето образование, по които СУ е класиран на първо място в България. Въпросната класация е извършена по рейтинговата система на МОМН, а не е резултат от вътрешно проучване. Изкушавам се да дам още един пример. Наскоро си говорих с един бивш докторант към моята катедра. Той ми каза, че смятал да кандидатства за работна виза в Австралия. Единственият български университет, чиято диплома се признавала в това отдалечено и екзотично, но добре уредено и проспериращо кътче от света, била тази от СУ.

 

Може би уважаемият г-н Константинов е трябвало да положи повече усилия да бъде добър студент, вместо да се възмущава от нивото на висшето образование в София и в страната? За мен е възмутителен фактът, че неговият тезис за некачествения преподавателски състав се подкрепя от определен брой изолирани примери (доказани само чрез думата на самия автор), а примерите, които той самият дава за „качествени“ професори, например проф. Баева, е приблизително същият.

 

След този пространен индуктивен процес, който включваше (както и статията на г-н Константинов) изолирани примери в противоречие, преминавам към сериозните неща. Първо ще си позволя да обърна внимание на областта, в която работи самият автор на гореказаната творба. После ще се опитам да начертая (за пореден път) реалните проблеми в българското висше образование, на които един сериозен журналист би трябвало да се спре – нежели да попържа университетите и страната си. Основният ми тезис е, че трябва да полагаме усилия да подобрим нещата у нас, вместо да подгъзуваме на свръхскъпите англосаксонски висши учебни заведения и да препоръчваме с притворно омерзение на младото поколение да бяга от страната и да ходи там. България може да даде качествено образование, стига да има кой да учи. Ако имате едно кафе време, дочетете текста ми.

 

В своя епохален диалог „Държавата“ Платон с брилянтна индуктивна аргументация доказва, че добре уреденото общество е онова, в което всеки се грижи за сферата, в която той самият е специалист. Представете си, че обущарят Харитон започне да дава компетентни мнения за работата на ковача Пандемион, който му е направил подкови. В същото време кожарят Клеон започва да ругае гореказания обущар Харитон за лошите подметки, които са му стрували луди пари. В Древна Гърция не е имало медии, които да се използват за пропагандиране на подобни „мнения“ и поради тази причина те са имали ограничено влияние. В съвременния глобализиран свят това обаче не е така. Всяко базирано на ограничени генерализации мнение може да бъде разтръбено и да нанесе ужасни травми на цялото общество.

 

Доколкото разбрах, г-н Константинов работи в областта на медиите – каквато, бездруго, е специалността, която е завършил в омразния му СУ „Св. Климент Охридски“. По въпроса за качеството на българските медии може да се пише и е писано доста. Извинете, г-н Константинов, но дали би могло българските медии да не са доминирани от безкрайно каканижене (за да употребя Вашия собствен глагол, който отнасяте към мен и колегите ми) относно популярни светски фигури (певци, актьори, участници в риалити-шоута) и кървави природни бедствия в Зимбабве, а да отразяват сериозните проблеми в национален и световен план? Дали би било твърде утопично да си представим един слънчев медиен ефир, в който не се възпява „стабилността“ на икономиката ни, а се провежда сериозен диалог например за ниските доходи и обезлюдяването на цели области от страната ни? Дали не би било по-професионално от страна на Вас и Вашата гилдия да се говори повече за изтичането на млади и образовани хора на Запад, вместо да се подкрепя същото това изтичане чрез безсрамно псуване не само на висшето образование в страната, но и на държавата, българите и системата като цяло? А? Или искам прекалено много професионализъм както като гражданин, така и като изследовател?

 

В статията си Вие говорите за финансирането на висшето образование у нас. Естествено, че държавното висше образование струва пари. Много пари. Същото се отнася за държавното здравеопазване, осигурителна система, и много други сфери. Държа да Ви уведомя, че проблемите с това финансиране са сериозни, но за жалост Вие не достигате до тях – ограничавате се до „несправедливо“ заработените от преподавателския състав заплати. Бих искал да припомня един проектозакон от преди около година, който беше изготвен от народната представителка проф. А. Клисарова. Този проектозакон включваше установени долни прагове на заплатите на преподавателите в акредитирани университети. За доцент заплатата беше приблизително равна на възнаграждението, което получава шофьор на автобус в СКГТ-София. Познайте, какво стана с този проектозакон? Беше отхвърлен още на ниво „експерти“ в МОМН.

 

Нямам никакво намерение да обвинявам държавата или самото министерство за това. Хората бяха прави. При настоящия начин на финансиране няма как да се гарантира такава заплата. Това е така, защото преди 20 години беше въведена мракобесната система „парите следват студента“, която задължава университетите да гонят бройка. Не можем да оцелеем, ако не обучаваме колкото се може повече хора. Искате ли да проведете сериозно журналистическо разследване и да изясните на българския народ, защо студентите се възприемат като глави добитък, а ние – като селски пъдари? Или на кого му е хрумнала идеята, че колкото повече висшисти има в страната, толкова повече ще просперираме? Или защо трябва да бъде унищожено държавното, социално ориентирано висше образование чрез принудително вдигане на таксите, които да компенсират недомисленото делегиране на бюджети? Може би смятате, че университетската диплома се полага само на онези, чиито родители са склонни да плащат по 2000 лв. на семестър?

 

Уважаеми г-н Константинов, проблемът на българските университети не е, че преподавател Х не си е взел две занятия през семестъра, нито че преподавател Y чете от записки, написани на ръка. Един от основните проблеми е финансирането на висшето образование и, донякъде, прекалената разпокъсаност на висшите учебни заведения (понастоящем 51 на брой). Ако системата на финансиране се промени, преподавателите ще имат по-добра мотивация и възможности да си вършат работата на оптимално равнище, а от университетите ще излизат по-малко на брой, но по-качествени специалисти. Другият вариант е най-талантливите младежи на България да избягат в чужбина, да придобият образование там (както Вие добронамерено им препоръчвате) и никога да не се върнат тук. Ние пък ще си обучаваме богатите синчета и дъщерички на несъществуващата просперираща средна класа, на които не им се пътува на дълги разстояния, и ще се борим за бройки. За момента това не се е случило, по-голямата част от студентите ми са интелигентни и доста съвестни млади хора, с които е удоволствие да се работи.  

 

 

Още от категорията

32 коментар/a

Ман на 07.09.2018 в 11:13
Най-слабият е НАТФИЗ, ако им гледаш филмите и актьорите, и театъра, и всичко...
Некой на 09.09.2018 в 23:56
БГ висшето няма връзка с реалността. Аналогията с българският футбол и този по света е право в десетката, браво! ПП: Коментари от рода на "онези там не са изключителни" показва само какви комплекси дерзаят коментиращият! Не става въпрос изобщо за някаква изключителност на хората на запад, а за крайният продукт, който ни се предлага, резултат от хиляди фактори. Та, с 2 думи: не си губете времето с комплексарите тук!

Напиши коментар