Откритието е толкова важно, че за последните 8 години всички най-популярни природни паркове в САЩ са в постоянни преговори с китайското министерство на образованието и са готови да отпечатат целия тираж с учебници по география за няколко поколения, само и само първата снимка на първия урок да е от техния парк. Каквото и да струва, това е дългосрочна инвестиция с гарантирана възвращаемост.
Природните феномени и смайващи гледки в света са подредени във всевъзможни класации и макар много от тях да се намират на трудни за достигане места, държавите, които ги притежават, са ги превърнали не само в златна мина, но и в световно значими обекти, които опазват с цената на всевъзможни механизми.
Пропуските за преминаване през националния парк Торес дел Пайн в Чили се разпродават за три дни за целия туристически сезон. Който не успее да си направи резервация може да отиде на хотел – 600 долара на вечер.
Как се постига това? С държавно определени рестрикции, със специален пропускателен режим и високи цени. Кой е казал, че най-голямата красота е за всеки? Защо на когото му хрумне да може да минава, да гази, да оставя следите си, само и само, за да се наслади на уникална гледка? Уникатите в този свят струват пари! И всяко държавно управление, което е открило преимуществото на това да продава извънредни права за правото да се радваш на природата, е влязло в списъка на най-желаните дестинации. Бодването на палатка където намериш за добре струва 15 хил. долара. Паленето на огън на произволно избрано място е осчетоводено на 15 години затвор.
Всички забележки от рода на „а как един възрастен човек да види?“, „как хората с увреждания да се докоснат“ не тежат, когато става дума за природата. Така, както не на всеки е съдено да е строен, умен и красив, така и не всеки може да види лично всичко, за което мечтае.
Заливът Болата беше в списъка на 10-те най-красиви заливи в света.
С изключително бурната медийна подкрепа за всички българи, които не могат да си оставят колата на паркинг и пеша да стигнат до плажа, уникалното място беше превърнато… в паркинг. Стигаш с колата си до самия залив, с мощни маневри я позиционираш върху пясъка, отваряш багажника, вадиш хладилната кутия с бирите, другата с динята, третата с пържолите, вадиш скарата, вадиш горелката, вадиш посудата и си плажуваш. А до теб се подреждат още 50 от същата порода.
Заливът и неговата уникалност бяха унищожени, това място никога вече няма да влезе в ничия класация, то просто престана да съществува. За сметка на това по предложение на кмета на Каварна Нина Ставрева, заливът ще бъде изваден от защитата на резервата „Калиакра“ и ще бъде отдаден на концесия. Иначе казано – да добие търговски вид онова, което вече е унищожено с мълчаливото съгласие на властта и всички органи, отговорни за опазването на природното кътче.
През 2016 г. джип заседна във водите на плажа – все пак човек трябва да наглежда колата си докато се къпе…
По пътя към Сан Франциско, на самия океан се намира малък природен парк. Тъй като е държавен, плаща се само за паркинг – 10 долара, независимо дали сте там за половин час или за цял ден. Няколкото пътеки през парка са маркирани с 30 см. високи оградки – да е ясно къде е границата за туристите. Най-посещаваната пътека води до гледка от високо към водопадчето Макуей, което е изключително тънко – по-скоро е чучур, който пада от около 40 м. височина направо на пясъка и оттам кротко се изтича в океана. Няма проблем човек да слезе до него – не е много стръмно. Но го чакат арест и 1000 долара глоба. Така мястото остава уникално, а стотици хиляди хора пътуват до парка, за да зърнат водопада-чучур и съвършените линии, които прави по пясъка, където човешки крак не може да стъпи.
В Индонезия водят туристите на остров Падар. Той е голям, почти гол вулканичен камък. По пътя към върха му се среща едно дърво и там хората се сбират на нещо като сянка, защото от камъните лъха адска жега. В ниското на залива е направен един мъничък дървен кей. Там никога няма да направят заведение (или преместваем обект), навес, шезлонги, чадъри, люлки.
Туристите пристигат с корабче, за да се катерят по каменистите пътечки около час и половина, да стигнат до върха и да ахнат. Виждат се скалите на острова и синия океан. И това си струва усилието и парите.
В Патагония, например, е напълно забранено да влизате с домашни кучета сред природата. И тъй като Южна Америка прелива от бездомни кучета, всички местни жители ги хранят постоянно, за да не търсят животните прехрана сред природата, за да не разнасят своите паразити и да не подлагат на риск съществуването на дивите животни.
Какво от своята природа може да продаде България? Реално нищо, защото всичко е безплатно и вседостъпно. У нас всеки може да отиде навсякъде, да си бодне палатка, да си направи огнище, чиято сигурност да определи според личните си разбирания, да си води кучето или петте кучета, да си изпере на реката с какъвто препарат иска, да си опъне хамак между кои да е дървета, да си набере всеки букет, който му се хареса, да развали дупките на животни, които си живеят наблизо, да източи маслото на колата, да я измие на всеки естествен водоизточник, да си налови риба. Всеки опит на държавните органи да санкционират хора, които си правят къмпинги на защитени или пожароопасни места приключва с дружеска намеса на медиите и става ясно, че всеки държавно овластен човек с реалното опазване на природата е мръсник, а хората, които правят с природата каквото намерят за добре, са мили и преследвани жертви.
Накрая идва хубавата част: медия обявява кампания „Да почистим България заедно“ и като в изнасилен вариант на отчет за Ленински съботник или уродлива версия на „Сливи за смет“, започват да текат данни за „толкова тона отпадъци от тази планина“, „толкова тона отпадъци от този плаж“ и така – тон след тон, от всички уж уникални природни места из цяла България.
Защо в най-желаните за посещение райони на Патагония няма боклуци?
Да се върнем на началото – там отиват само хора, които са в състояние да платят за изключителната чест да прекарат няколко дни на палатка, духани от най-бурните ветрове на света и постоянно наквасвани от тежки дъждове. Хората, които плащат не са паравенюта със скъпа екипировка – за тях достигането до такова място е само началото на още по-голямо натоварване. Затова там са силните мъже и жени, които ги е грижа – за природата, за чистотата, за опазването на съвършенството на околния свят.
Можем ли да сме привлекателни с посланието, че у нас всичко може? Не и за онези, които плащат много. Първо: те са наясно, че там, където всичко е безплатно, рисковете са най-големи. Няма как да опънеш палатка за 700 долара (цената се дължи на изключителната й лекота и здравина, а не на размера), да оставиш в нея спални чували и надуваеми изолационни дюшеци за 1000 долара, кухненско оборудване за около още 200, дрехи и други лични предмети и да се надяваш, че после ще си намериш всичко на място, когато се върнеш след 10 часа ходене. Липсата на нормативна уредба за къмпингуването и опазването на чистотата в планините разбива напълно всички щения на имотни туристи да опознават нашата природа. Ние сме перфектен пример за природна безстопанственост.
Някой би казал, че не малко от хижите ни бяха обновени и работят на хотелски принцип. До тях несъмнено ще стигнат и чужди туристи, но съвсем не от този клас, за който мечтаем. Изричаното като мантра „ще привлечем висококатегорийни туристи“ не се проумява по същество – тази категория пътуващи не ламтят за скъпото заради скъпотията му, а за местата, които са отлично опазени и гарантират, че нито те, нито някой друг може да се разпорежда както му скимне. У нас не познаваме тази класа пътуващи, защото никой няма идея как да създаде продукта за пътешествениците, които биха платили за него.
В цял свят представата за „безумен хотел“ е скалният хотел в Перу. Това са три самостоятелни прозрачни капсули, които побират общо 12 души, висящи на отвесна скала в близост до град Куско в Перу. В сравнението между гледките на скалите в Искърското дефиле в България и перуанската гледка, нашите условия в пъти превъзхождат онова, което може да се види в Перу. Говорим само за скалите, обаче.
Как работи този бизнес в Перу? Предприемчиви хора предлагат местния вариант на публично-частно партньорство с общината на чиято територия се намират скалите и която стопанисва туристическите обекти. На инвеститорите е разрешено да изградят виа ферата (железни стъпала в скалата със стоманено въже за осигуряване), въжена линия за спускане с 55 км/ч между отделните скали и място за отсядане. Първото и основно изискване е туристите, които се качват да не създават абсолютно никакво замърсяване. Така възниква въпросът как да се направят капсулите със сервизни помещения и това да не се отрази на околната среда.
Под всяка от капсулите са инсталирани два резервоара – за течни отходни води и за фекални отпадъци. Всеки турист получава инструктаж как се ползва тоалетната. Няколко пъти в седмицата алпинисти свалят на гръб резервоарите и така нито грам мръсотия не се отделя в природата. Всеки турист, който стигне до скалния хотел може сам да се убеди колко чисто и запазено е всичко.
Поради своята уникалност, трите капсули са с 99 процента средногодишна заетост, а първоначалната цена от 600 долара на човек за нощувка вече е съвсем различна – щом някой е готов да плати, значи цената може да се покачва всяка година.
Защо след като успехът на това място е напълно гарантиран, а инвестицията, правена в продължение на две години се е изплатила за една, капсулите остават само три? Защото това гарантира, че там ще продължават да отиват хора, които ще платят каквато и цена да им кажат.
Защо никой друг в Перу не опитва да повтори същия успех? Защото ще бъде „другият“ и успехът никога няма да е такъв. Съществува още една капсула някъде в Западна Ява, но за да научи човек за нея, трябва сериозно проучване.
Мнозина питат защо в България не направим нещо подобно и предвид уникалната красота на Искърското дефиле, шансовете ни да станем прочути поне в Европа са гарантирани. Първо: не може да стане заради скандала, който ще избухне за това кой ще получи разрешението за строителството. Ако все пак бъде построен и получи разрешение за ползване, никой обслужващ персонал в България няма да издържи да сваля отходните резервоари по няколко пъти в седмицата. Да не говорим колко ще са тези, които нарочно ще създават мизерии около обекта. Ако все пак екологичните и хигиенни норми някак се спазват, в съседство ще се появят ресторанти (и преместваеми обекти) с търговски цели – освен заведение ще се опъне магазин за сувенири, магазин за гащи, лели със сгъваеми масички и домашно правено сладко от диви ягоди, още едни лели с кисело мляко, до тях онези с ръчните плетива и бродирани покривки, а после творците на чанове и уникална национална керамика за бита, най-вече гюведжета.
Гледка пред Дряновския манастир.
Какво няма в Перу? Ами нито едно от тези неща. Какво няма по дивите острови в Индонезия? Търговията я няма. Резултатът? Продават се скъпо, възможно най-скъпо. Оттам човек може да си тръгне само със своята лична история.
Какво тогава можем да продадем скъпо в България и да бъдем уникални и желани за онези, които си падат по незабравимите преживявания? На първо място ние сме отлична фотографска дестинация, а беден фотограф няма. Не говорим за хора, които биха искали да щракнат за спомен, а специализирани турове за онези, които влачат големите раници, обективите, стативите, филтрите. Всеки, натоварил 10-12 хил.евро на гърба си е готов да плати всичко, за да се наслади на всеки миг от снимането. Страната ни е рай за птичари, за „ловци“ на диви животни, пейзажисти – изгреви, залези от върхове, от реки, от скали, от море (е, става все по-трудно да се намери девствено фотогенично място). С ярко изразените си сезони, фото есен в България може да е невероятен успех. Изключително фотогенични са нашите манастири и природата около тях. Комбинацията от фотографски тур с железопътен туризъм е може би най-скъпия продукт, който можем да предложим.
За министерство на туризма жп туризъм не съществува, темата просто не ги интересува. Там всъщност не се интересуват от каквото и да било, което в английската терминология се нарича Off the beaten track – извън познатите пътеки.
Може би е за добро, че туристическото ведомство е напълно неспособно да формира политики, свързани с разработването на индустрията. Само преди дни бе тържествено съобщено, че в Бургас е създадена най-голямата туристическа организация. Това е чудесно начало, но голямата цел е намирането и предлагането на миниатюрните и изящни преживявания заради които някой да избере само България, а не комбиниран тур „Балкани“ с два дни и на наша територия – малко София и малко Пловдив, например.
На този етап скъпият туризъм в България е все още мираж, защото не съществува връзка между хората, които познават страната „отвътре“, откъм тайните пътечки, тайните места, уникалните гледки и официалния бранш. Иначе казано – един овчар може да е в пъти по-полезен за успешния пакет от кое да е напудрено предложение за предвижване от един отдавна известен обект до друг.
В Перу, например, по известните места е пълно с жени, които обикалят с пременени като играчки лами и алпака и хората се снимат с тях. Истинските туристи обаче влизат в селата, където местните почти никога не виждат европейци, говорят единствено на историческия си език кечуа и изобщо не са склонни да позират, а разглеждат пришълците като извънземни. И там усещането изведнъж става друго, местните хора са вече истински, усмивките им, макар и твърде свенливи и недоверчиви разкриват част от живота, какъвто е.
Туризъм на естествените преживявания, туризъм на истинските вкусове, туризъм на откривателството. Това България може да предложи и този продукт може да успее, само ако заживее свой независим живот – като лавина от емоции в мрежата и най-вече чрез световните платформи за споделяне на дестинациите.