Синът на едно малко божество

<p><strong>Но докато Клайбер старши е в доброволно изгнание в Южна Америка, в писмо до свой приятел пише:</strong> &bdquo;Колко жалко, че момчето има толкова добър музикален слух&rdquo;. Човек не може да не се запита защо бащата иска толкова силно да отстрани своя наследник от занаята, донесъл на самия него известност и богатство? Няколко предположения, основаващи се на устни и писмени доказателства, вероятно ще отговорят на този въпрос.<br /><br /><strong>В началото фамилия Клайбер не е така богата и известна, каквато става по-късно.</strong> По времето на нацисткия геноцид срещу евреите семейството доброволно напуска страната, макар че няма роднински връзки с евреи. Тук се крие и причината за трудностите, с които се сблъскват в Латинска Америка: липса на професионални контакти, мизерно заплащане и принудата да работят с второкласни оркестри. В трудните дни на емиграция Клайбер старши, който е бил музикален директор на най-големите опери в Европа и е издигнал дирижирането до най-високото артистично равнище за времето си, често споменава в кореспонденцията с приятелите си &bdquo;призрака на глада&rdquo;. Въпреки лишенията и неудобствата, по времето, когато синът му разкрива своята страст към музиката, Ерих Клайбер отказва няколко пъти да прави кариера като диригент. Веднъж, когато се връща от поредното турне, той заварва сина си Карлос на пианото. Наказва го, като притиска пръстите му с капака на инструмента. Някой ученик на Фройд би могъл да каже, че заради подобно отношение, граничещо със садизъм, и заради опитите за насмешливо принизяване на артистичните заложби на детето години по-късно синът ще отмъсти на бащата. На върха на своите сили Карлос оглавява Виенския симфоничен оркестър. Светът лежи в краката му.<br /><br /><strong>Ерих е перфекционист. В Театро Колон в Буенос Айрес под бюста му стои следният надпис: &bdquo;Импровизацията и рутината са врагове на артистичното изпълнение&rdquo;. И в допълнение: &bdquo;Подготовката е всичко&rdquo;.</strong><br />Съществуват доказателства, че най-големият страх на бащата е да не би известният род да има недостоен наследник в лицето на обикновен, посредствен музикант. Но нещата се развиват по различен начин. Карлос е единственият случай, когато синът на голям диригент става по-известен от баща си, макар и по друг начин и чрез други средства.<br />Възможно ли е съвършенството да бъде наследено? Вероятно може да бъде научено или дълбоко отпечатано върху съзнанието. Най-вече като подражаваш на един обичан и достоен за обожание човек. От малкото, което знаем, Карлос от все сърце се е възхищавал на своя баща и е обичал музиката, която той дирижира: симфониите на Бетовен, операта &bdquo;Тристан&rdquo; и т.н. Карлос Клайбер твърди, че е изпаднал в екстаз, докато е гледал репетицията на &bdquo;Кавалерът на розите&rdquo;, дирижирана от баща му.<br /><br /><strong>Дали талантът да изпълняваш по съвършен начин пасажи от толкова прекрасна и блестяща музикална комедия, образец на виенската музикална култура, не е генетично закодиран?</strong> Вероятно не. Затова е удивително как младият Клайбер усвоява традициите, звуците и ритмите, оформили музикалното възприятие на Ерих, и то въпреки неодобрението на бащата и отдалечеността от европейското културно и артистично общество. <br />Докато изучава изкуството на дирижирането в малки театри с немски традиции, младият Клайбер запечатва в съзнанието си познания, които по-късно ще го превърнат в еталон за велико изкуство. Той изтупва праха от старите партитури на своя баща и изучава занаята до най-малките подробности. <br />И години по-късно на няколко последователни фестивала на Мюнхенската опера той представя изумителни интерпретации на &bdquo;Кавалерът на розите&rdquo;, които характеризират цяла една епоха.<br /><br /><em><strong>Бащините партитури<br /></strong></em><br /><strong>Да се твърди нещо категорично за Карлос Клайбер е винаги твърде рисковано.</strong> Въпреки това без страх може да се каже, че той винаги е работил с ентусиазъм върху музикалните материали на своя баща. Неугледните на външен вид партитури, макар и стари, все пак са в отлично състояние. Пословичен е фактът, че Карлос работи със свои материали, без никакви произволни или погрешни корекции, защото е проверил всички автентични документи, които могат да бъдат намерени в архивите и библиотеките. Когато се подготвя за своите дебютни концерти с Виенския симфоничен оркестър в прочутата зала на Музикалното дружество (Musikverein) в австрийската столица, където изпълняват Четвъртата симфония на Брамс, той използва всички налични документи за тази симфония, които могат да бъдат намерени във виенските и германските архиви.<br /><br /><strong>Говори се, че за малкото произведения, които Клайбер поддържа в своя репертоар, той разполага с композиторските партитури без грешки и добавки.</strong> Предполага се, че маестрото изпълнява само онова, което авторът е написал. И бащата, и синът имат навика да документират всичко, което се отнася до точността на техните музикални материали. За по-голямата част от своето творчество Карлос използва само партитури, които лично е проверил, и отказва партитурите на оркестрите, с които работи.<br />Той дирижира репетициите си с железен юмрук и превръща оркестъра, с който работи, в машина, репродуцираща творбата точно по начина, по който той желае. Произведенията, дирижирани от Карлос, се превръщат в празненство на звука, резултат на собствената му визия за партитурата, която може да се овеществи само под неговата палка. Оркестрантите често се изненадват от литературните метафори и поетическия език, който използва, за да им обясни как иска да звучи дадено произведение. За операта &bdquo;Тристан&rdquo; например той ги моли да &bdquo;направят дупка&rdquo;, без да отслабят силата на звука, за да изразят уханието на цветята в лятна градина.<br /><br /><em><strong>Легендарните репетиции: фантазия и прецизност пред празна зала<br /></strong></em><br /><strong>Голяма част от мита за Карлос Клайбер се дължи на репетициите, които води.</strong> Инструменталистите от различните оркестри като Виенския симфоничен оркестър, Метрополитен опера, Фестивалния оркестър в Байройт, Миланската Скала са единодушни: репетицията с Клайбер е дар, неповторимо преживяване, равнозначно на следването в консерваторията. Застанал пред изключителни оркестри, които сякаш свирят от само себе си и дори често минават на автопилот, Клайбер връща интереса на музикантите към репертоара и към неизбледняващата му красота, присъща на съвършения европейски творчески дух. Съществуват много анекдоти за неговите репетиции и най-вече за първите му срещи с оркестрите. За дебюта му в Байройт сред музикантите се разнасят слухове, че на скритото място за оркестъра в храма на Вагнер се случва нещо неочаквано и необикновено. В един момент трите оркестъра, които трябва да разменят местата си, се оказват там по едно и също време. Онези, които трябва да репетират, са заобиколени от своите колеги и всички заедно стават свидетели на едно от най-великите изпълнения на &bdquo;Тристан&rdquo;. Щом репетицията свършва, стотината музиканти избухват в спонтанни аплодисменти.<br /><br /><strong>На репетициите Клайбер изисква от оркестрите висока интензивност и себеотдаване. </strong>По време на изпълненията пред публика той материализира своята фантазия в импровизации, оставяйки се да го води потокът от звуци. Същевременно разрешава на оркестрите голяма свобода, те разбират какво иска от тях по очите, движенията на тялото и елегантните му ръце. Подтикът, а не заповедите карат музикантите да поемат рискове в търсенето на красиви ефекти. И слушателят чувства и осъзнава музиката така, както Клайбер и оркестърът я разбират и чувстват.<br /><br /><em><strong>Магьосник на споделеното вдъхновение<br /></strong></em><br /><strong>Карлос Клайбер изразява по съвършен начин вселената от звуци, която обитава неговото съзнание.</strong> Той прави слушателите партньори в безупречното изпълнение на партитурата. (Браян Лардж, режисьор на музикални телевизионни програми, твърди, че когато дирижира Клайбер, музиката извира от него, а не от оркестъра, който я свири.) <br />Диригент, който притежава толкова забележителна комуникативност и интерпретира всяко произведение така емоционално, може да си позволи да експериментира в потока на вдъхновението и да изисква повече майсторство от своите музиканти. Резултатът поразява със своята оригиналност, обаяние и дълбочина, а зрителите осъзнават, че са участвали в неповторимо преживяване. Когато дирижира Клайбер, концертите неизменно се превръщат в изключителни събития.<br />Легендата за гениалната палка, легендата за най-желания и преследвания от всички велики концертни зали и театри подлудява публиката. Рядко зрителите показват такова благоразположение към някой артист. Маестрото триумфира в Ла Скала с антологично изпълнение на &bdquo;Бохеми&rdquo; и &bdquo;Отело&rdquo;. Зрителите въодушевено ръкопляскат и викат силно още преди да се появи на диригентския пулт. <br /><br /><strong>Между 1996 и 1997 г. Клайбер изнася само четири концерта, от които един е в Мюнхен, а останалите &ndash; в малки културни центрове.</strong> Това изненадва, тъй като е получил покани за участие от най-известните музикални институции в Европа, САЩ и Япония. Защо е толкова безразличен към копнежите на Берлин, Виенската филхармония, Метропилитен опера, Миланската Скала и фестивала в Залцбург? Днес, когато толкова много посредствени диригенти не престават да дават концерти и да правят студийни записи, мечтаейки за слава и пари, Карлос води затворен живот в своята къща близо до Мюнхен. Караян казва за него, че е един от най-добрите в занаята, но не обича да работи и го прави само когато е в нужда, подобно &bdquo;на самотен вълк, който ловува, за да засити глада си&rdquo;. В тази забележка, превърнала се в част от мита за Карлос Клайбер, е втъкана и частица от иронията на великия маестро. Бъдещият биограф и психоаналитик няма да пропусне да се позове на образа на ужасния баща, който е заплашвал своя син с гладна смърт, ако не се подчини на неговата воля и не се откаже от музикалното си призвание. Да, Клайбер използва дирижирането като средство да задоволява насъщни нужди. Но има нещо противоречиво у него по отношение на парите. От една страна, той успява да стане най-високо платеният диригент. Но от друга, икономическите му интереси изглежда все пак заемат второстепенно място, защото той без колебание отказва доходоносни покани, ако артистичните резултати не отговарят на неговите изисквания. <br /><br /><em><strong>Несигурност и страстно преследванене на съвършенството<br /></strong></em><br /><strong>Някога Карлос Клайбер споделя с Леон Бърнстейн желанието си да бъде растение, за да не се тревожи за своето съществуване.</strong> Малко преди смъртта си великият артист казва за своя австрийски колега (Клайбер става австрийски гражданин през 1980 г.), че за него е невъзможно да дирижира с малко движения. Той изобщо не се щади, докато музицира, вземе ли в ръка диригентската палка, буквално рискува своя живот. За него е естествено да се посвещава страстно на своята интерпретация, но това себеотдаване върви ръка за ръка със страха да не би да не постигне желаното съвършенство. Всеки път, когато приеме ангажимент, той се измъчва. Затова изкуството му е толкова изтощително. Затова и заради крайната му плахост и липса на вяра в себе си. Психоаналитикът със сигурност би си задал въпроса дали това не е резултат от бащиното потисничество и униженията. Карлос сам е разказвал какъв страх е изпитвал в Миланската Скала, когато за пръв път се среща с Пласидо Доминго и Франко Дзефирели при първото представяне на операта &bdquo;Отело&rdquo;. Как би могъл да знае, че в близко бъдеще тенорът и режисьорът ще станат горещи почитатели на неговото изкуство! <br /><br /><strong>След изпълнението на Четвъртата симфония на Бетовен на концерт в Лас Палмас, което се приема добре, но не много ентусиазирано от публиката, Клайбер казва: &bdquo;Май не го харесаха много. Колко жалко! Съжалявам!&rdquo;. </strong>Толкова известен и претенциозен артист като него не може да приеме безразличието на публиката. Смятат го за изискан, но и за крайно капризен и непостоянен, защото лесно се поддава на истерично раздразнение. Опонентите му, сред които най-яростен и известен е Челибидаче (който го наследява в Щутгарт), критикуват паническите бягства на Клайбер от звукозаписните студия, когато само заради една грешка той скача и взима първия самолет за вкъщи, зарязвайки пред пианото някой световноизвестен артист (например Микеланджели) или цял оркестър. За да запази свободата си да откаже ангажимент, той никога не подписва договори. Едно от условията му да се съгласи да дирижира, е да може да откаже едностранно ангажимента, ако не успее да постигне качеството, което иска. Затова музиканти и импресарии винаги са нащрек за възможността от неочаквано бягство. Вниманието, което му оказват музикалните институции, е пословично. Те се стремят да задоволят всичките му желания, за да не провалят скъпоценното събитие &ndash; музицирането с Карлос Клайбер.<br />Има нещо нездраво в очевидната емоционална нестабилност на Клайбер, в неговата несигурност. В ревнивото криене от набезите на феновете и репортерите, които искат да надникнат в интимните и творчески мисли на тази митична личност и легендарен диригент. Нека оставим коментара върху възможния Едипов комплекс на Клайбер на почитателите на психоанализата. Нека те да открият дали в подсъзнанието му работят инстинктивни защитни импулси срещу агресивната фигура на бащата, толкова обичана и почитана от Карлос. <br /><br /><strong>Клайбер младши отказва да дава интервюта, защото няма доверие на пресата.</strong> Може би това също е част от фобията да не го представят единствено като син на Ерих Клайбер и на страха, че журналистът не се интересува от него, а от неговата фамилия. Навремето, когато името на Карлос тъкмо започва да се появява по страниците на музикалните медии, един испански диригент заявява, че с тази фамилия половината кариера на младежа е уредена. Според Карлос е точно обратното, той неведнъж споделя какво тежко бреме е да бъде син на своя баща. <br /><br /><em><strong>Мнението на приятелите<br /></strong></em><br /><strong>Малцина биха нарекли Карлос Клайбер историческа личност, но много от най-известните диригенти, оперни певци и артисти са негови ревностни почитатели.</strong> В оперните театри, оркестрите и сред най-големите изпълнители цари единодушие, че той определено е гений, изключителен и необикновен музикант.<br />В началото на 1990-те години той дирижира няколко представления на &bdquo;Отело&rdquo; в Ковънт Гардън и цялата лондонска музикална общност е в залата, за да го аплодира. Публиката награждава с шумни аплодисменти неговото страстно, блестящо и фантастично изпълнение. Оркестърът и певците ентусиазирано се присъединяват към аплодисментите и не от учтивост, а за да изразят своето искрено възхищение.<br /><br /><strong>Великият маестро е обаятелна и високообразована личност с отлично чувство за хумор.</strong> Той е полиглот и с лекота да общува на испански, немски и английски. Обича да чете и проявява голям интерес към литературата. Писмата до неговите приятели поразяват със своя елегантен стил. <br />Съхранил съм в паметта си един ярък спомен. Бях писал рецензии за представленията му в Мюнхен и Миланската Скала. 25 години по-късно имах възможността да го поздравя, когато излизаше от Ковънт Гардън след представлението на &bdquo;Електра&rdquo;. И тогава маестрото ме попита: &bdquo;Нали вие написахте това?&rdquo;. Последва дълъг разговор по пустите улици около лондонската опера, изпълнен с тънко чувство за хумор.<br /><br /><strong>В статия за известен германски седмичник маестро Челибидаче проявява известно невежество по отношение на диригентите от поколението на Клайбер старши.</strong> Румънецът силно критикува изпълнената от Клайбер младши симфония на Бетовен и хвали интерпретацията на бащата. Челибидаче е много уважаван в Испания, където ценят и Клайбер, макар да смятат, че има склонност към бързо и дори твърде бързо темпо. Но да се твърди, че загубата на дълбочина в изпълнението на Седмата симфония на Бетовен се дължи на бързото темпо, е несериозно. Първо, Клайбер не търси хипотетични и метафизически дълбини, а чувствената красота на звуците, изразителността на емоциите и изненадата от виртуозността на изпълнението и вдъхновението, породени от музикалния език. Освен това термините бързо и бавно са относителни. Има музика, която сякаш върви с времето, и време, което сякаш излиза от музиката, създадено от интервалите между звуците. Клайбер създава и изменя музикалното време, така неговата интерпретация е свободна от хода на времето, отмервано от часовника. Техниката му няма нищо общо с метронома. Когато дирижира, виждаме палката неподвижно облегната на талията, после внезапно сякаш срязва въздуха и гъвкаво се връща назад като елегантна рапира, очертала съвършен филигран. Същевременно лявата ръка описва арка, води и съвършено организира звуковата вълна. Това, което търси маестрото, не е по силите на всеки изпълнител, а за някои слушатели дори е трудно да доловят изключителността, с която музикантите обличат в реални звуци онова, което той им предава чрез жестовете си.<br /><br /><strong>Какъв ще бъде по-нататъшният живот на легендата за Карлос Клайбер сега, когато неговото време изтече? </strong>Вероятно официалната версия ще гласи, че експериментът е бил неуспешен. Генетиката и културата създадоха артист с голям талант на диригент, който не пожела да намери своето място в музикалната история чрез обичайните средства. Карлос не намери последователи и не обучи млади изпълнители и оркестри. Той не разшири репертоара си, нито посвети талант и време, за да наложи свой отпечатък върху музикалните институции. Остана самотен гений, постигнал съвършено изпълнение на не повече от половин дузина опери и няколко симфонии.<br />Веднъж на репетиции в Лас Палмас Клайбер той споделил с музикантите, че представлява &bdquo;излишен лукс&rdquo; в музиката...<br /><strong>Да, Клайбер е лукс, наследен от едно малко божество. Но лукс, който обогати моя живот...<br /></strong><br /><em>Превод от английски език: Асен Георгиев</em></p> <p>&nbsp;</p>