Сантяго Ронкалиоло, "Свян" и "Червеният април"

Сантяго Ронкалиоло, "Свян" и "Червеният април"
Марио Варгас Льоса (1936) и Алфредо Брайс Еченике (1939) са най-внушителните съвременни разказвачи на Перу, сред най-добрите в испаноезичната литература. Незнайно защо Варгас Льоса е доста познат в България, а Брайс Еченике – почти никак. Така или иначе, през 90-те първият се умори откъм автентичност и вдъхновение, малко по-късно вторият изненадващо бе уличен в плагиат. Колосите се олюляха, но зад гърба им изведнъж се провидя не просмукана със самосъжаления пустош или неотличима тълпа литературни подрастващи, а Сантяго Ронкалиоло – сигурно стъпил на краката си, в целия впечатляващ ръст на автор с мнение, око и сърце.
<p>Ето как се описа той преди четири години, в началото на международната си слава: "Напуснах майчината утроба през 1975-та след четири дни яростна съпротива. Бях депортиран в Мексико на две години от военното правителство... Върнах се в Перу години по-късно и там публикувах първите си детски книги и една пиеса. Дойдох в Мадрид по собствено желание през 2000 г. и оттогава насам издадох роман, "Принцът на кайманите", сборник с разкази, "Порастването е печално занимание", и нов роман, "Свян". Бил съм литературен негър, сценарист на сапунени сериали, преводач, домашен помощник..."</p> <p>В Перу Ронкалиоло работи и към правозащитна организация, оттогава датира травмата вдъхновение, довела до "Червеният април": "Разговарях с невинни, които излежаваха присъди, с изтезавани и с роднини на безследно изчезнали. Открих, че държавата не се е отнасяла към хората много по-различно от "революционерите", с които уж се е борила. Трудно е да избереш кои убийци предпочиташ... Дълги години се чудех как да пиша по този въпрос. Ужасът е голямо предизвикателство за разказвача, защото започва там, където свършват думите. Перуанското общество, за което исках да говоря &ndash; както и колумбийското, и аржентинското, и много други в различни исторически моменти &ndash; е било общество на психопати: свят, в който всички са се превърнали в серийни убийци и убийството е единствена форма на живот. Така че реших да напиша история за серийни убийства... Декорът беше идеален: Аякучо, епицентър на насилието през 80-те и крайно религиозно място, със зрелищна култура на смъртта, която намира проявление главно в злокобните тържества през Страстната седмица... Нуждаех се от "детектив", така се появи чиновникът Феликс Чакалтана Салдивар, нелеп човек, дошъл от Лима със сума идеи за това какъв би трябвало да е светът, и нито една за това какъв всъщност е &ndash; действителността избухва в лицето му, колкото и да се опитва да не я види. С две думи: аз самият, когато бях държавен служител..." (сп. Piedep&aacute;gina, бр. 12, август 2007)<br /><br /><strong>"В хаоса няма грешки"</strong><br />осъзнава някъде към края на премеждията и илюзиите си главният герой на "Червеният април" (2006) Чакалтана &ndash; там всичко е не на мястото си. Градчето, страната, времето, в което живее, са хаос от насилие, недомлъвки, виновности и абсурд и Ронкалиоло предава това по възможно най-изчистения, напрегнат и несантиментален начин. Както в класическите кримки Чакалтана е малко над 40-годишен, "тялото му служи за изпълнение на основните жизнени функции", никой не го очаква и не го иска, в разследването влиза почти неволно &ndash; намира обяснението на поредица жестоки смърти без особена гениалност, с инатлива чиновническа последователност. Работата е там, че докато класическите кримки се навъртат с фриволно задоволство около границата между нормалността и чудовищното изключение, "Червеният април" не разполага с нормалност. В романа няма чиста страна, на която да застанеш. И истински страшни са не убийствата, а всеобщият дух на незачитане на човешката крехкост и личност, както и следващата от това невъзможност за доверие. Майсторска, реалистична, информативна книга, над която се носи суров мирис на кръв и в която животът пулсира на отчаяни пристъпи. <br /><br /><strong>Мускулестата проза</strong><br />на минималистичния "Свян" (2004) е чудесно, контрастно допълнение към размаха на "Червеният април": получава се правдив портрет както на съвременно Перу, така и на човешката природа изобщо. Далеч от вилнеещата провинция с агресивната природа, непроницаемите индианци, останките от терористични формации, кръвожадните ритуали, "Свян" е ситуирана в сивкавата Лима на кварталите спални и дребната буржоазия. Тук героите са все второстепенни: бащата (с болежка, която не успява да сподели), майката (презряваща, луднала), дядото (все по-склерозирал и своенравен), сестрата (пубертет и бяс), братчето (капризно, саможиво), котаракът. "Камерата" на автора се приближава ту към единия, ту към другия (убедителна смяна на звучене, текстура, палитра според възраст, пол, способност за разбиране на нещата); сюжетните линии на отделните участници са обезпокояващо самостоятелни като за семейство. При все това те са цялостен организъм, който работи някак си, макар и постоянно на ръба на срив. Особено интересни са сцената на пазара, където не се случва нищо, но всичко екзалтира чувствеността на героинята; тези с любовното бягство на котарака или бунта в старческия дом &ndash; "Свян", ту смешен, ту потискащ, е за това, до каква огромна степен илюзиите движат реалността. И доколко ежедневието също е въпрос на живот и смърт.<br /><br /><strong>Недоумения</strong><br />"Техническите" ще изредя набързо. Първо, Унискорп не споменават в сайта си имената на преводачите, не ги включват и в прессъобщенията си &ndash; съвсем нереден подход към труда и правата на хората, благодарение на които световната литература става достояние на българските читатели. Второ, кориците трудно биха имали по-малко общо със съдържанията на двете книги. Трето, за два дни четене "Червеният април" се разпадна в ръцете ми.</p> <p>Истинското ми притеснение е друго. Докато в "Свян" Боряна Цонева се е справила чудесно, с "Червеният април" явно не е потръгнало. Без да е лош като цяло, преводът е пълен със стилистични шупли, от чието натрупване читателят губи доверие. Те на свой ред са бял кахър пред няколкото по-едри опущения. Бележките не са на ниво: някои (вкл. в аз-форма!) са недопустимо завличане на читателя в "кухнята" на превода; други се позовават на "интернет" като на източник (точно толкова сериозно, колкото да цитираш "една жена по радиото") и докато половината са излишни, липсват такива, които да осветлят важни за сюжета обстоятелства. Например &ndash; че "президентът Гонсало" е прякор на идеолога на Сендеро Луминосо Абимаел Гусман, арестуван 8 години преди разказваните събития... или каква е ролята на Алберто Фухимори в десетте години, в които въздава особената си справедливост из страната. Най-съществено е объркването в религиозната терминология, което води до грубо насилване на времевата рамка на романа. На с. 185 el Se&ntilde;or de la Parra фигурира под черта като "Богът на лозето", докато всъщност става въпрос за статуя на Христос с гроздове, символ на тъждеството между виното и кръвта Му. На същата страница палмовите листа за Цветница (еквивалент на върбовите клонки в България) са обяснени не като спомен от влизането на възседналия осличка Христос в Йерусалим, а като "символ на победата на мъченика срещу инфорналните сили". На с. 215 Христос от Гетсиманската градина (el Se&ntilde;or del Huerto) е обяснен като "Богът закрилник и покровител на зеленчуците и овошките", при положение че три реда по-долу авторът казва в прав текст за какво става въпрос.</p> <p>Истинският проблем проличава черно на бяло на с. 191, където преводачката дава под линия нещото, в което е вярвала през целия превод: "В оригинала е Mi&eacute;rcoles de Ceniza, Viernes de Dolores (Срядата на пепелта, Петъкът на страданието), т.е. наименованията на дните от Страстната седмица, така както са познати в Перу. Тук даваме за повече яснота нашите означения (Велика сряда, Разпети петък)." Лошо недоразумение за книга, базирана изцяло на хронологията на Великите пости. Великите пости започват от Пепеляна сряда, която не само не е същото като Велика сряда, но и е близо два месеца преди нея. Т.нар. "Петък на страданието" е предхождащият Лазаровден (седмица преди Разпетия!) и в католическата традиция е посветен на терзанията на Богородица. Ронкалиоло е поделил текста на глави, носещи дати вместо заглавия &ndash; от 9 март до 3 май: било е достатъчно просто да се погледне съдържанието и да се осмисли, че нещата не се случват от сряда до петък, а в много по-дълъг период.<br /><br /><br /><br /></p>

Още от Култура и общество

Коментари

Напиши коментар

Откажи